Кева Апостолова: Вече без теб - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

на Жоро

■
Слънцето
ми поднесе главата си.
Нямам представа
как да му простя.
■
Ако е вярно
всичко това наоколо,
защо още не съм
отвъд планината на облака?
■
Няма те.
Почивам в мир.
■
Изгубвам ум
в гигантската зала
на скръбта.
■
Вятърът се разбива
в разбитите ми дрехи.
Как да внимавам в себе си?
■
Остатъци от ден.
Звуците му се разбягаха
като застрашени хора.
■
Вече без теб
по напрегнатия покрив
на сушата и водата.
■
Помислих за теб,
изчаках се
и се събрах
във възпалената си
багрена дреха.
■
На кого
да благодаря,
че се повозих
на Земята?
■
Водата върви бавно,
за да я настигна.
■
И ме погледна с млечния зъб
в синьото си око.
И го последвах овладяно, с ясен ум
към кой разблъска дъските на морето,
небето, водата в очите ми?
Заобикалям отговора
като необичано число.
■
Спря
и обездвижи числата си.
Тича въздух през въздух
и озвучава света.
■
Плачът
ускори хода си.
Къде иска да стигне
под играчките
на нощното небе?
■
Ти си този свят.
Но не си моя
■
А кой
мие
дъжда?
■
Птицата
изправи пътя си
и опита от небето.
■
Скимти луната
като мъртвото ми кученце,
седнало на опашка.
■
Ден мрачен и висок
като съдилище.
■
Вървя
по заличен път.
Кой ще измие нозете ми,
върнали пътя?
■
Риби във война.
Вълните горе
балансират.
■
Гледай –
един красив смях
кръжи из въздуха,
няма къде да кацне.
■
По разтегателната маса
на ливадата
вятърът си взима тон
от моя стон.
■
Тук дъждът валя,
но там поникнаха цветята.
■
Държа изкъсо,
на каишка,
мятащият се
пред смърт живот.
Вода разяжда земята.
■
Живеем
чрез избягали от слънцето
лъчи.
■
Изпива ме чашата
и ме захвърля.
■
Сега те гледам
с умственото си око
под луната
от първа страница на небето.
■
Ти, нещо,
със заглъхнали езици
на преминали народи,
птици, зверове.
Ти, нещо,
с непреведените клинописи
на небето и морето.
Расте флагче на комета
хладнокръвно.
■
Дъното на небето
е Земята
с изтощените си
земноводни пътища.
■
Пещите
обичат книгите.
Така се въздигат.
Само животните
не са цинични.
■
Корабът се опитва
да укроти океана.
Пределът сръчно
сгъва вълните,
придърпва кораба...
■
Зли думи,
изречени на колене.
Така започва
гибелта човешка.
■
Бог окачи на небето
най-красивата си картина
и повика луната.
Луната – с пръстовите отпечатъци.
■
Тича вода по водата.
Дъждът преля света
панихидно.
И навлизам
в цъфналото море.
■
Да бях мъртва,
че да искам да съм жива
под размазаните буболечки
на небето.
■
Известие:
пчела дойде
да ме види
и ми попя
с органична радост.
■
Усещаш ли
кръвта в космоса?
Тя още ни търси
да ни даде даром.
■
Небето
прегъна колене:
луната
шумоли за теб.
■
Пътят е прав,
но за да е чист
трябва да мине
през огън.
■
Срещата – мрамор и аз
и голямото гледане
на очите ми.
И голямото слушане
на новия шум
от името ти, от датите ти.
Звезди се ронят
от небесния хляб.
■
В останалото време,
със скоростта на името си,
под избоденото слънце,
ти, който си ме пратил
под разсъхналите облаци...
■
Гледам
с двете си пепелища
обледенената
край мен природа.
■
Господ
побутва в пътя
новия си ден
като агънце
с гердан на шията.
■
Из живия плет на годините,
пред общата врата
на живота и смъртта...
■
В плитчините на утрото
така се разпя,
че се разплака пчелата.
■
Богове,
нали ви казах,
че съществувате?
Влезте на Земята.
Защото
и върхът, и дъното
са земя.
■
Помръдват ембриони
в утробните води
на слънцето.

Забележка: Цикълът “Вече без теб” е публикуван и в “Литературен вестник”, бр. 7 / 2010.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а