Валери Петров: Пъстри фрески - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Усърдният послушник

Църковният тревясал ъгъл
крий надпис на художник стар
и грей стената в грозен пъкъл
от сепия и киновар.

Личи във крива перспектива
врата със дяволски печат
и страшно куче огън блива,
и дъха чер кюкюртов чад.

А бесове, държещи клещи,
душите мъчат с грозен смях,
и махайки с криле зловещи,
смрадта си пущат върху тях!...

Огрява слъцне мрачна фреска!...
Зограф и ктитор – где са те?
На стол, без ада да го стреска,
послушниче във том чете.

Но не чете! Уж срича сигли,
а мисли друго, туй личи,
и под изящни тъмни мигли
чернеят весели очи.

И под разгърната книга
във път се спуща връв една,
върви, върви, върви, и стига
чак до чемширната стена.

Там хитрият четец на тома
подпрял е нощви над ечмик
и дебне как, чревом влекома,
ще кацне сойката след миг!...

Веселият бес

Във „Свети Илия”,
зад вратата баш,
има зография
с поп и богаташ.

Пресмирени пози,
черквица в ръка.
Да, но кой е този,
с козите крака?

Те по терк скован са,
целите от пръст.
Той е Ренесанса,
дързък и чевръст.

Казват, на катъри
спрели тука чак
майстор некадърен
с даровит чирак.

Даровит и умен,
с дързък, бърз език –
ктитор и игумен
смразили го в миг.

И не му платили
всичките пари.
И го понабили
мъничко дори!...

Но в мъстта си гъста,
зъл като оса,
пред стената пъстра
спрял той начаса.

Нямало го знака,
що се пише днес,
и затуй чирака
изрисувал бес.

Бесът му излезъл
не дотам във стил,
ала той бил весел,
че си отмъстил.

В шапката си боднал
четка и пера
и запял свободно
в старата гора.

Но щом влезли в черква
поп и ктитор лош,
ктиторът зачерквал,
попът стъргал с нож,

но във мазка плътна,
с кръв сълзи и пот,
бил споен гнева на
тъмния народ.

И на тази фреска
в драскания край,
бес до днеска плеска
и хоро играй!...

Чучур край глухия път

През гората, по нова пролука,
пътят бял се отбива встрани.
А пък тука сред бука бълбука
весел чучур от минали дни.

Тихо! Медното канче не дрънка
о зъблето на ситно дете,
ни по камъка буквата тънка
любознателен старец чете.

Но когато се нейде забави
манастирският едър кравар,
паметливите, умните крави
пак поемат към чучура стар.

И отпили, писмото със грешки
сричат в хор, неизвестно кому:
„Сгради чучура Спас Бързобежки.
Спумни, друмниче, имету мууу!”

Влакчето

Отвръх чердачето резбато
тъй синьо е небето днес,
че мед, ръжда и вехто злато
се смесват в есенния лес.

Но щом човек добре се втренчи,
ще види, като в дивен сън,
кака из гората лази тренче,
от времето на Стивънсън.

То ту пуфти, ту гледаш – де го?
Ту пак черней сред есента!...
И всичко вижда се по него
с далекогледна яснота.

То пуфка и пълзи полечка,
с двете вагончета насам,
подобно чайник по пътечка,
от печката побягнал сам.

„Ще сгазя някого, ей богу!” –
гневи се то. – „Сторете път!” –
И ситни, без да бързат много,
траверсни клечки се редят.

А щом достигне до баира,
горкото, спира и пуфти
и даже тук-таме замира
пред божите красоти.

Пуфти, напъва се на место,
и свири: „Иида ей сега!...”
И пак стои. И пуща често
масло с размесена с дъга.

И тръгва пак. И смей се бука,
с благословия във гласа.
И викат му: „Добра сполука!” –
пчели и гъби във леса.

И пойно пиле в пъстри дрехи
му спуща къдраво листо,
и катеричката орехи
му слага, да ги чупи то.

А то все тай нослето вири,
разсмяло гъсталака цял,
и свиири, и баири дири,
и бълва кълбест облак бял!...

Студ

Зимно слънце боята си пусна
на небето в единия край.
И ухили се с виснала устна
манастирският гушав ратай.

Но напразно го слънцето радва,
той е дрипав и в книги обут
и чак пари смразената брадва,
и дървата се бият от студ.

Сбрал ги вкупом, на пилците свирка,
но подхлъзнал се, дрънва сред тях
и „Глу-глупчо!” му кряска мисирка,
цяла синьо-червена от смях.

И е синьо-червено небето,
и той тича по разни места,
а от попските кухни момчето
вече вика му с блажни уста.

„Ида, ида!” Той вред отишъл би,
толкоз глад свети в тези очи,
а снегът по скованите стълби,
със безчетни свинчета квичи.

„Ида, ида!” И пълни той кофа
от чучура със дълга брада.
Но достигна следната строфа,
тя е пълна не вече с вода,

а с чист лед, който звънка о цинка
и кръстосва прозрачни стрели!...
И това е чудесна картинка,
щом я гледаш през джамче, нали?

Но край черквата, сгушен, ратаят
трака зъби в скимтене и вой –
точно там, де изписан е Раят,
с разни палми и псалми безброй!...

1946

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а