Радой Ралин: Неизбежни елегии - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Нашенският вятър

Вятърът, що грабна и захвърли
шапката ми в белия площад
и ме прати да я гоня дълго!...
Вятърът на родния ми град!

Някога в Чинтуловите песни
бурно, страховито е ечал
и навред по Българско разнесъл
робската печал.

Днес сърдито, ядно ме изгледа,
явно, недоволен нещо бе.
Дървесата до земята сведе
и заби в дълбокото небе

упорити пушеци!... Разсея
на листата златния покой!...
Той е свикнал знамена да вее
и да вижда всякъде герой!

Вятърът, що грабна и захвърли
шапката ми в дългия площад.
Как желая лудо да прегърна
вятъра на моя роден град.

1941

Поетът

На Атанас Далчев

Поетът, който от младеж боготворях,
но не посмявах с него да се запозная.
По улиците отдалече само го следях,
със завист съзерцавах бедната му стая.

И този ден, когато тръгнах на война,
на улицата срещнах го съвсем случайно.
И заболя в сърцето ми една вина,
че досега съм го обичал само тайно.

Той забеляза колко много ми тежи
сандъчето със моите войнишки вещи.
И неочаквано до мене приближи,
взе дръжката. Усетих пръстите горещи.

Не само че товара стана двойно лек.
Пред него можех цял да го издекламирам.
Но сепна ме поетът и като човек.
А тръгнал бях за свободата да умирам.

Внимателно запита имам ли баща,
защо не ме изпраща никое момиче.
И все на път ли ще прекараме нощта?
В часта си с близки ли съм, или съм самичък?

Узнал, че аз съм доброволец, изведнъж
от обич почна той да ме разубеждава,
че би било добре да стана първо мъж,
че смешно е в смъртта да търся слава.

Не слава - възразих му аз, - а свобода!...
Той ме запита, нещо много ли ме мъчи,
та искам всичко в тази дума да сведа.
Ний стигнахме. Той пусна малкото сандъче.

Сбогувахме се като близки. Не разкрих
какво е бил за мене той през всичките години.
Да тръгна на война не се разубедих,
но обновявах вече своите причини.

1945, 1969

Другар

На пътя между Чехи и Полконя
е спряла санитарната кола.
Лежи един ранен в гърдите конник
в калта, сред неприбраните тела.

А конят му над него се навежда,
отскубне стръкче, тръсне със глава.
И със човешки поглед се заглежда
в безкрайната, димяща синева!...

Раненият изгубва вече сили,
отпуска се, главата му тежи.
А кончето над него лудо цвили,
към хоризонта гледа и тъжи.

1946

Заварена землянка

Напразно вън фучеше упоритият
зъл вятър на нестихващата зима.
Землянката бе сигурно прикритие,
от мини и от студ неуязвима.

Стените колко гладко са изринати!...
Една ръка е пипала грижливо,
затуй не липсват даже и картини
и всичко е уютно и красиво.

Противникът ли, в свойто отстъпление,
е правил тази хубава землянка?...
Копал я е пред самото сражение
един усмихнат украински Ванка.

Той знаел, тук не ще останат повече,
при най-добрия случай, само два дни.
Че утре пак за път ще са готови те,
че може той във битката да падне.

Не гроб-землянка, той направил жилище,
в трапа като във дом да се намира.
Човек превръща и пръстта в светилище!
Човек не заслужава да умира!...

1946

Въздишка

Де останаха буйните наши другари?
Този смазаха, онзи позорно свалиха!...
Вече никой не смее юмрук да стовари,
заживяхме в идилия кротка и лиха.

Само вятърът денем и нощем роптае,
спори с разните лозунги там по стените!
За какво ли? Нещастникът мигар не знае,
че и него следят по петите?...

(Затова са въздишките скрити!)

1955

Лош спомен

Тез, които цял живот ще мразя,
правиха ми обиск във душата.
Истината чиста да опазя,
аз потърсих помощ от лъжата!

Всичко туй е вече изживяно?...
Не! Тъгата още не затихва!...
Знам, лъжата късно или рано,
ще поиска тежката си лихва.

1957

Пепел

Вие помните каквото преживяхме.
Вие знаете защо го преживяхме.
Вие знаете защо тъй остаряхме.

Недейте всички се оплаква.
Ний пяхме всичките фалшиво,
ний всички плакахме фалшиво.
Човек наивно си прощава,
остава му една усмивка,
която го изпепелява.

И вий, и ний сме преживяли
внушения на идеали,
крушенията на идеали.
А тез, които нямат нищо,
дали ги нищото засища?...

Мечтаехме да бъдем смели,
превръщахме се на арени,
вися другарството на косъм –
сега сме вече уморени
и битките се обезсмислиха!...
Мечтаехме да бъдем смели.
Сега сме само остарели.

Аз вече нямам стихове.
Ти също нямаш стихове.
Нас още отсега ни няма.
Дори красивата самоизмама
от нас отчаяна избяга.
Не ни търсете.
Нас ни няма.
Нас още отсега ни няма.

А знам, че можех в тези дни да свърша
по прости и очаквани неща:
Сълзите на детето да избърша
и приказки да му чета.

Арените са разорени.
Арените са примирени.
На урни се превръщат те.

1956, 1966

Дикилиташ

Върху грохналите каменни колони
е поникнала трева.
Трева, ненужна като ласка над мъртвец.

Това не са останки от театър
и никакви измислени трагедии
не са се разигравали тъдява.

Това са дънери праисторични
от най непобедимата гора.
Неповалени, упорити,
и ордените-лишеи,
те вярвали на силните си корени
и доживели историческата милост
да се превърнат в геология,
в обект прекрасен за туризъм!

Трева, защо е твойта демагогия?
Руините не носят оптимизъм!
Къде са клоните със милиони листи?
Като птиците, шумящите гнезда?...

Тук ехото заглъхва
като „Ура!” над безизходно обсадени.
Тук няма място за импресии!...

Стои печална вкаменената гора,
като народ подир репресии.

1966.

Оптимизъм

На Пенчо Данчев,
с когото го съпреживяхме.

Преди малко
една нищо и никаква птица
прелетя подобно прилеп през тунела.
През целия тунел – сега видя ли,
че и под каменно небе
било възможно пак да се лети!.
Възможно!...

Земята се свършва.
Водата се свършва.
Единствено небето няма свършване!.

Въпросът е да му се довериш
и да го следваш със детинска всеотдайност.

Юнаците не са митични същества
и първият им възпитател е страхът.

Не се оплаквай, че е каменно небето ти –
самото ти летене е небе!

1969

Виталност

На Атанас Далчев

Вие, теми още ненаписани,
семена отпреди толкова години,
съхранили ли се още дързостта
на покълващия взрив?...

Не очаквайте гостоприемна почва,
не е сигурно убежище пръстта.
Ветровете я травматизират,
земетръси и ерозии възпират
нейното зачатъчно начало!...

Въздухът изгуби вяра в себе си!

Не са посевите в състояние
електрониката да възпират.
Трудно е, почти е невъзможно,
семето в стъбло да се превърне,
с корени и плодове да разширява
благодатната си територия.

Не ме радват обещанията на сезона,
само питам претърпялата наука
колко могат да се издръжливи
семената непосети?...

Вярно ли е, че в египетските гробници
амфори със жито са откривани,
и посято, то е дало плод?...

Смешно е, но чакаме археолози!...
Да запазим твърдостта на семената.
Ах, поне едно ще оцелее!

А човек с една мечта умира!...

1970

Примирение

Зимата идва всесилна и трезва.
Зимата носи въпроси и грижи.
Нещо завинаги с нея изчезва,
вятърът мъртвите спомени стриже.

Зимата всичко еднакво покрива
и го държи до конец вцепенено.
И върху нейната ледена грива
буйния огън пълзи преклонено.

Тя обобщава нещата до бяло
и доосмисля случайните страсти.
Но обещава ли ново начало?
И усмирява ли всички контрасти?...

Който за вярност дланта си простира,
той няма никога да се отметне.
В зимата всичко кристализира,
като безкрайната любов на бездетни.

1974

Нека остарея още малко,

за да се превърна в личен символ,
непременно ще отида до Болоня,
ще намеря адреса в часа полунощен:

- Добър вечер, Лаура, аз съм оня,
който те обича още!...

И преди да ме съгледа,
ще отвърне старицата в късния час:

- И аз!...

Ултериор

Тази нощ нечии мисли не искат да умират.
Те не се примиряват със късия досег до вещите.
Те се простират, простират,
простират,
както Глен Милър дирижира
щурците на целия свят!...

Аз не излязох никога из свойта родина.
За света не успях да получа конкретно усещане.
Той се обобщава в скърцането на щурците
и в мравките, които цял живот
пренасят и складират семена.

Динозаврите изпасоха лаврите,
и пак не завещаха разплод.
А щурците и мравките,
ако и да влизаха понякога в конфликт,
ще си останат неизтребимите обитатели на вечността.

Мравките, изстрадалият почерк на нашата земна история.
Щурците, неуловимият дух на вселената.
И моите мисли, които се откъсват
от късия досег до земното
и има какво да намерят в безкрая!...

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а