Уилям Уърдзуърт
Луси |
*
Познал съм странна страст – и прямо
ще кажа в този ден,
ала на влюбения само,
какво се случи с мен.
Тя беше роза в ранен юни,
що дните не менят;
веднъж, облян в лъчите лунни,
към нея свих сред път.
Не свалях поглед от луната,
огряла мрака гъст,
а по пътеката позната
премина конят в тръс.
По хълма качвахме се точно –
и този месец блед
да слиза все по-бързо почна
над къщата отпред.
Потънах в сладък сън – прекрасната
природна благина!
И не откъсвах взор от ясната,
все слизаща луна.
Щом конят взе да наближава,
не спря – а ускори.
Луната изведнъж тогава
зад покрива се скри.
Как своенравна мисъл може
ум влюбен да слети!
“О, Луси!” – аз извиках. – “Боже,
нима си мъртва ти!
*
Там, сред пътеките безвестни,
далеч от хорски зов,
кой би прославил Луси в песни,
кой би й дал любов?
Красива като малко цвете
връз мъхестия пън!
Като звезда, когато свети
една-едничка вън!
Колцина ли опечалени
остави Луси тук?
Но тя е в гроба – и за мене
светът е вече друг!
*
Из край далечен, необгледен,
в земи задморски бях;
о, Английо, как съм ти предан,
тогава чак разбрах!
Бе тъжен сън – и ме измами –
но вече е зад мен!
Расте към тебе любовта ми
със всеки минал ден.
Сред твойте планини гореше
в щастлив копнеж гръдта,
край твоя огън тя въртеше
чекръка вечерта.
Все твоят зрак, все твоят мрак
за Луси бяха в спор –
и твой хълм тя прегърна пак
с прощалния си взор.
*
Три пролети тя в дъжд и слънце расна;
природата продума: “Най-прекрасна
е между всичките цветя;
това дете за себе си наричам,
аз ще я взема, аз ще я обичам,
и дама ще ми бъде тя.
За моята любима аз ще стана
закон и порив; и, със мен събрана,
тя във поле и в стръмен бряг,
в море и в пръст, в градина и в дъбрава,
ще чувства сила да възпламенява
и да възпира после пак.
Като еленче тя ще е игрива,
ще скача като него с радост дива
по стръмния планински рът;
и неин ще е дъхавият невен,
и неин ще е и покоят древен,
що немите неща таят.
На трона облаците ще я канят,
върбите зарад нея ще се скланят;
и девата ще види там
дори в небето, в буря закипяло,
хармония, що нежното ѝ тяло
ще вае с таен плам.
И в полунощ в звездите ще се вглежда
със обич; своето ухо ще свежда
в безброй потулени места,
где ручеи се впускат в танци бесни –
в лика й ромолящите им песни
ще влеят дивна красота.
И, бавно, чувството, че е щастлива,
живот в девичата й гръд ще влива
и в стройната снага;
такива мисли в Луси ще посея,
щом заживеем в този кът със нея,
далеч от всякаква тъга.”
Тези слова Природата изрече:
как бързо Лусиният час изтече!
Умря – и, тих и примирен,
стоя сред пущинака, сред полето,
сред спомена за минало, което
не ще се върне пак при мен.
*
Сънят духа ми запечата,
не зная земен страх:
макар да чезнеха летата,
тя сякаш бе над тях.
Тя нито чува, ни съзира,
да стане няма мощ;
с гори, води, скали, с всемира,
върти се ден и нощ.
Забележка: Превод: Ангел Игов
| |
| |
| Още сведения |
публикувано на събота, юни 26 @ 21:13:55 EEST изпратено от amigov
Подведено под:
| * | поезия |
1805 прочита
| |
| Рейтинг | Средна оценка: 5
Гласа: 5
| |
| Инструменти |
 Версия за печат
 Препраща на друг
| |
|