Страница: 1/8
Глава първа
Кардуонът
Всеизвестно е, че кардуонът е най-красивият, най-изящният и най-пъргавият измежду всички гущери. Целият е в злато като някой знатен господар, но всъщност е плах и свит и живее сам, в уединение, поради което минава за мъдрец. Кардуонът никога никому не е причинявал зло, няма човек, който да не обича кардуона. Всички девойки се изпълват с гордост, когато той мимоходом ги стрелва с влюбен и игрив поглед, протягайки своята обсипана с рубини синя шия между пукнатините на някой стар зид, или когато разкошната материя на неговата премяна заискрява с безброй отблясъци под слънчевите лъчи.
Помежду си те казват: „Не теб, а мен погледна днес кардуонът, мен той смята за най-красивата и аз ще бъда неговата възлюбена”.
Кардуонът обаче не смята така. Кардуонът просто търси тук-там вкусни корени, с които да спретне малък празник на своите другари върху някой камък, напечен от обедното слънце.
Един ден кардуонът намерил в пустинята съкровище от жълтици, толкова хубави и лъскави, сякаш току-що били паднали със звън от теглилката. Един цар, когото преследвали, трябвало да се отърве от тях точно тук, за да може да върви по-бързо.
– Боже милостиви! – възкликнал кардуонът. – Ако не се лъжа, ето хубав запас, който ще ми дойде добре, когато застуди! В най-лошия случай това ще да са от онези парченца суров сладък морков, които винаги са подкрепяли духа ми в миговете, когато ме е налягала самотата; само дето никога не съм виждал толкова апетитни лакомства.
И кардуонът се примъкнал към съкровището, не направо, тъй като никога не постъпвал така, а описвайки предпазливи завои; ту с повдигната глава, с муцуна във въздуха, с изпънато тяло, с опашка, вирната нагоре като пръчка; ту спирайки се нерешителен, свеждайки поглед към земята, за да пусне в действие своя тънък кардуонски слух, и наостряйки всяко от двете си уши, за да схване по-добре, изучавайки внимателно всичко наляво и надясно, чувайки всичко, виждайки всичко, придобивайки все по-голяма увереност, стрелкайки се като един смел кардуон, свивайки се на кълбо, примрял от страх, като един клет кардуон, който се чувства беззащитен далеч от своята дупка; а сетне напълно щастлив и съвсем горд, извивайки своя гръб като мост, изпъвайки мишци, обагрени в цветовете на дъгата, прибирайки гънките на своето пищно покривало, настръхвайки с позлатените люспи на своята ризница, зеленеещ, виещ се, чезнещ, оставящ облачета прах под пръстите си и размахващ опашката си като камшик. Той несъмнено бил най-прекрасният кардуон на света.
Когато се приближил до съкровището, той хвърлил два остри погледа, изпънал се като тояга, изправил се на двата си задни крака и се нахвърлил върху първата жълтица, която попаднала пред зъбите му.
Счупил един.
Кардуонът отстъпил десет крачки назад, върнал се по-предпазливо и опитал отново, но по-внимателно.
– Тези са дяволски сухи – казал той. - О! Виновни са кардуоните, които трупат в запас парчета моркови по този начин и не ги държат на влажно място, та да се запазят хранителните им качества! Трябва да признаем – казал си той наум, – че кардуоните като вид никак не са напреднали! Докато аз например, който ядох оня ден и комуто, слава Богу, не се налага да се храни мизерно като обикновен кардуон, ще отнеса своята придобивка под голямото дърво в пустинята, сред навлажнените от небесната роса и свежестта на изворите треви; ще си полегна отстрани върху мекия, нежен пясък, който още първите слънчеви лъчи ще затоплят; и когато някоя несръчна пчелица, която надигне натежала снага от цветето, където е нощувала, се защура като обезумяла наоколо и ме събуди със своето бръмчене, ще пристъпя към най-царската закуска, която някога си е спретвал един кардуон.
Кардуонът, за който ви говоря, бил кардуон на действието. Каквото кажел, сторвал го и толкова. Още вечерта цялото съкровище било пренесено жълтица по жълтица и подложено на безполезно освежаване върху красив килим от мъх, който се огъвал под тежестта му. Над него едно огромно дърво протягало своите разкошни клони, отрупани в зеленина и цветове, и сякаш приканвало минувачите към сладка дрямка под своята сянка.
И умореният кардуон заспал кротко, сънувайки свежи корени.
Това е историята на кардуона.
Напред (2/8) 
|
