Шарл Нодие Златният сън | Страница: 2/8
Глава втора
Хайлун
На другия ден на същото място се появил бедният дървар Хайлун, когото напевният ромон на течащата вода и бодрото весело шумолене на листата привличали непреодолимо. Главна причина да се озове на това приятно кътче била най-вече леността, присъща на Хайлун, който все още бил далеко от гората и както обикновено, хич и не се бил засилил да стигне до нея.
Тъй като малцина са познавали Хайлун приживе, ще ви поясня, че той бил едно от онези лишени от благоволението на природата деца, които тя създавала сякаш единствено, за да креят. Бил доста грозноват, а умът му бил твърде тромав; прочее бил просто и добродушно създание, неспособно да стори зло никому, неспособно да мисли зло, неспособно дори да проумее какво е зло; дотам, че неговото семейство още от най-ранно детство го приемало единствено като тегоба и досада. Унизителната грубост, на която Хайлун бил подложен непрестанно, го била привикнала отрано към затворен живот и поради тази причина го направили дървар. Недоразвитият му ум не му позволявал да избере някоя друга професия, а в града единственият начин, по който се обръщали към него, било прозвището „Хайлун Глупака”. Децата го сподирвали по улиците със злобен кикот и подвиквания: „Варда! Сторете път на почтения Хайлун, Хайлунчо, префърцуненото дърварче, което не знае как да стиска брадвата, тъй като ходи да води научни беседи с братовчед си кардуона по горските шубраци. О! Достойният Хайлун!”
А когато преминавал покрай братята си, те отстъпвали, изчервени от горделив срам.
Ала Хайлун сякаш не ги забелязвал и се смеел заедно с децата.
След време Хайлун започнал да си мисли, че основната причина за омразата и постоянните насмешки са вехтите му дрехи, тъй като никой не би допуснал с лека ръка, че се подиграват на ума му. Той стигнал до заключението, че кардуонът, който можел да се перчи на слънчевия припек като един от най-прекрасните земни обитатели, бил най-облагодетелстваното сред всички божии създания, и скрито си обещал, че ако някой ден успее да завърже близко приятелство с кардуона, ще заеме няколко златни люспи от неговото празнично облекло, за да влезе гордо в града и да смае погледите на порядъчните хора със своята гиздосия.
– Впрочем – казал си той, когато размислил, доколкото позволявала собствената му Хайлунска способност за разсъждение – кардуонът е, тъй да се каже, мой братовчед, откъдето идва и симпатията, която изпитвам към това уважаемо същество. Тъй като моите братя ме отбягват презрително, нямам друг близък роднина, освен кардуона и ми се иска да заживея при него, стига да се съгласи. Всяка вечер с радост ще му приготвям широкото легло от шума, ще подгъвам внимателно крайчеца на постелята му и ще клада в стаята му ярък и буен огън, когато времето навън се развали. Кардуонът може да остарее преди мене – разсъждавал Хайлун, – тъй като той си беше пъргавелко и хубавец още по времето, когато бях съвсем малък и мама го сочеше с думите: „Виж, ето кардуона!” Стига да е угодно Богу, знам какви грижи да положа за един болник и са ми известни всички дребни благинки, които могат да го разтушат. Жалко ще бъде да ми откаже!
В интерес на истината кардуонът не приемал с охота обичайната добронамереност на Хайлун. При всяка негова поява той се стрелвал като светкавица в пясъка и се спирал чак зад някоя купчинка или камък, откъдето отправял към него искрящите си очи, които можели да се мерят с блясъка на гранати.
Хайлун го гледал почтително и го умолявал със сключени ръце:
– Моля ви, братовчеде мой, защо ме избягвате, та аз съм ваш приятел и роднина! Искам само да ви следвам и да ви служа, за разлика от братята ми, за които съм готов дори да загина, но които не са толкова изискани и мили като вас. Не отблъсквайте като тях вашия предан Хайлун, ако случайно се нуждаете от добър слуга.
Ала кардуонът винаги бягал и Хайлун се връщал у дома при майка си, облян в сълзи, задето неговият братовчед кардуонът не искал да разговаря с него.
Тъкмо този ден майка му го била напъдила, шамаросвайки го ядно и блъскайки го по гърба:
– Марш, клетнико! – казала му тя. – Върви при братовчед си кардуона, такива роднини заслужаваш!
Хайлун се подчинил както обикновено и тръгнал да търси своя братовчед кардуона.
– О! О! – продумал той, пристигайки при дървото с гъстите клони. – Ето го моя роднина... Братовчед ми кардуонът е заспал под сянката, където се сливат всички ручеи, а това не е обичайно за него! Добра сгода, каквато никога не ми се е предоставяла, да поговоря сериозно с него, когато се събуди. Ала какво, по дяволите, крие тук и какво смята да прави с всичките тези причудливи неща от жълто олово, сигурно ги е приготвил да поосвежи гиздилото си? Да не би случайно да е решил да се жени? Майко мила, имало мошеници и на кардуонските сергии! Тази железария е ужасно груба на вид, всяка кръпка на стария сюртук на моя братовчед струва хиляди пъти повече. Ще изчакам все пак да чуя мнението му, стига да е по-разговорлив от обикновено. Смятам да си полегна удобно на това местенце и тъй като имам лек сън, ще успея да се събудя, щом той стане.
Тъкмо се готвел да полегне, когато внезапно бил осенен от една мисъл.
– Нощта е хладна – рекъл той, - а моят братовчед кардуонът не е навикнал да спи покрай изворите, скътани в гората. Сутрешният въздух не е много здравословен.
Хайлун свалил горната си дреха и внимателно покрил с нея кардуона, стараейки се по никакъв начин да не го събуди. Кардуонът не помръднал.
Щом сторил това, Хайлун заспал дълбоко, сънувайки как се сприятелява с кардуона.
Това е историята на Хайлун.
Назад (1/8) - Напред (3/8)
| |
| |
Още сведения | публикувано на четвъртък, август 12 @ 19:38:46 EEST изпратено от sonm
Подведено под: Краища | * | Приказки |
13669 прочита
| |
Рейтинг | Средна оценка: 5 Гласа: 5
| |
Инструменти | Версия за печат
Препраща на друг
| |
|