литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Кристоф Магнусон
Из „Това не бях аз“
Страница: 3/3




Майке


Тъй като не можех да сервирам, по време на следването бях започнала да превеждам булевардни романи, в които става дума за жени, които първо бяха нещастни, а после отстъпваха пред ухажванията на барони съответно на главни лекари. Поради драстичния вокабулар, с който беше описвано това отстъпване, аз ги наричах домакинско порно.

След държавните изпити бях направила от тази студентска работа професия. Тъкмо се бях събрала с Артур, пиехме сутрин заедно кафе в леглото, после той отиваше в ателието си, аз превеждах до късния следобед и приготвях вечеря за нас – прекарвах дните си между домакинско порно и домакински задължения. Винаги когато някой питаше, какво ще правя след това, както всички предполагаха, временно решение, аз свивах рамене.

После и Гьоста и Регине се събраха и направиха парти за освещаването, на което аз се запознах с Торстен Фрике, който работеше като редактор в Farnsdorff Verlag пред вратите на Хамбург. Обичах да питам хора, които се занимаваха много с литература, кой бил любимият им автор. Забавляваше ме, как изглежда никой не можеше да отговори, без да назове поне пет имена, но Торстен Фрике не се поколеба нито секунда и каза:

„Херни ЛаМарк.“

„Чувала съм го някъде“, казах аз.

„Но така и не си прочела нищо?“

„Да.“

„Така казват всички. Никой в Германия не чете Хенри ЛаМарк. А пък в останалия свят той е звезда. Продава милиони и от години го спрягат за нобеловата награда“.

„Тези двете вървят ли заедно?“

„При Хенри ЛаМарк очевидно да.“ После той ми даде една книга, която по някаква причина носеше със себе си. „Ще ти хареса.“

Всъщност исках да прочета само резюмето, но прочетох и първото изречение, после второто, третото, докато Торстен Фрике последва един студент по история на изкуството в кухнята. Регине тъкмо беше завършила първия си курс по салса, заедно с Гьоста, Сабине и Ларс, и те започнаха да танцуват; латиноамерикански вкус към живота отекна в дневната, но аз си седях и си четях. Когато все повече гости на партито започнаха да танцуват, аз отидох в кухнята при Торстен Фрике, който тъкмо гледаше студента по история на изкуството и го питаше: „И в Падуа къде ходеше вечер?“, не исках да преча, отидох си в къщи, без да се сбогувам, и четох цялата нощ.

Книгата се казваше Под кленовете. Разказваше историята за Греъм Сантос. Посред зима той седи на една пейка, наоколо вали сняг, но той седи под палми. Звучи сюреалистично, но скоро се изяснява, защото той седи в оранжерията на Lincoln Park в Чикаго. Там този Греъм Сантос разказва, как се е стигнало до това той така и да не бъде роден. Родителите му си ходят през романа, срещат се всъщност, но така и не се събират. Майката е влюбена в бащата, но в решителният момент все го подминава, пише му, игнорира отговорите му, уговаря се с него в кафене и го вързва, понеже предпочита да се забърка в сексуални приключения с мексикански гастарбайтер и пътуващ фотожурналист – приключения, каквито по принцип се явяваха и в булевардните романи, които превеждах, само че у Хенри ЛаМарк бяха описани много, много по-добре. Вместо да се сдобият с деца и да се отдадат на скука, родителите са преживели забавления, и човек има чувството, че и Греъм Сантос не намира за особено жалко, че така и не се е появил на бял свят.

Едва когато бях дочела Под кленовете до края, аз се запитах, защо Торстен Фрике ми я беше дал с думите „Ще ти хареса“. Такава ли изглеждах, все едно съм част о някакъв живот, който бих искала да не се беше състоявал?

Преводачката се казваше Карла Томсдорф. Бих направила всичко, за да мога да се сменя с нея, доколкото след прочита на Под кленовете имах чувството, че заради нейните преводи Хенри ЛаМарк имаше толкова малко успех в Германия. Снабдих се с всички негови книги – на английски, като че исках да отрицая екзистенцията на Карла Томсдорф, Степента на разрушение, Млади момичета, Фаренланд. И продължавах да си превеждам моите домакински порнота. Година по-късно се случи нещастието, което се превърна в голямото щастие на моя живот: Карла Томсдорф беше прегазена от една кола за доставки по време на джогинг, както научих от ротативката на преводаческия съюз – значи все пак си е струвало за бъда в профсъюза. Веднага се обадих на Торстен Фрике.

„Искаш да превеждаш Хенри ЛаМарк?“, попита той с тон, като да съм оповестила, че желая да купя издателството.

„Все Ви трябва някой, нали?“

„Ти превеждаш булевардни романи.“

„Текстовете на Хенри ЛаМарк са рафинирана игра с висок и разговорен език“, казах аз.

„Мога да видя, дали не мога да ти дам поръчка за някое криминале.“

„Но аз съм чела всичките му книги. В оригинал!“

„Теб никой не те знае. Рискът ще е...“

„До края на седмицата ще ти пратя 20 страници. Тогава ще ме вземеш, или пък не.“

Книгата се казваше Howards Hotel и тъкмо беше излязла в Америка. Съдържанието не играе роля. Това, което имаше значение, беше, че аз сега си имах цел в живота: да спомогна най-сетне за славата на Хенри ЛаМарк, от която до момента Германия го беше лишавала. Торстен Фрике рискува, даде ми поръчката, и Howards Hotel стана първият бестселър на Хенри ЛаМарк в Германия.

Оттогава това беше първият намерен резултат, когато изпишех името си в Гугъл, вече не www.stayfriends.de. Брилянтен превод от Майке Урбански сега се намираше на страниците на реномирани вестници. Бях станала преводачка. При това бях започнала с тези домакински порнографии само, защото не можех да сервирам и не ми беше твърде жалко да превеждам неща като: Тя почуства пулсиращото му великолепие между своите треперещи устни. Но откакто превеждам Хенри ЛаМарк, ми се струваше че нищо друго не съм искала да правя. Когато Хамбургското ми небе станеше напълно черно, моята работа върху книгите му го превръщаше поне в сиво.

След успеха на моите преводи издателството дори ми даде да преведа отново Под кленовете и други ранни романи на Хенри ЛаМарк. Можех да престана с булевардните романи.

Хенри ЛаМарк беше получил National Medal of Arts, National Book Award, PEN/Faulkner Award, PEN/Nabokov Award, PEN/Saul Bellow Award. И разбира се наградата Пулицър. Почти всяка година той издаваше нова книга, но тази година всички очакваха с интерес, понеже Хенри ЛаМарк се беше заел с голяма тема, терористичният удар на World Trade Center. За всички беше ясно: той пишеше първият роман на века за ХХІ век. От дълго време вече не бях отваряла пощата си с толкова много радост на очакването, както в тези дни, защото издателство Фарнсдорф Ферлаг се беше договорило с Parker Publishing, американското издателство на Хенри, да получа ръкописът веднага след изготвянето му, за да мога да започна при строга поверителност с превода, още преди книгата да е излязла на пазара в Америка. Такава звезда беше Хенри ЛаМарк.



Брачните консултанти често подчертават, колко важно било общото хоби за връзките. Някакъв спорт, градина или деца; едно хоби, което остава, когато любовта си е отишла. Артур и аз също имахме нещо, което правехме с удоволствие заедно: Пушехме.

Тогава на първи януари след новогодишното празненство влезе в сила законът на непушачите. Артур и аз бяхме седели с Гьоста и Регине, Сабина и Ларс в Шнеевайс, тогавашния ни ресторант за редовни срещи, който в минималистично обзаведеното, осветено от непряка светлина помещение сервираше германска домашна храна в четириъгълни чинии. В Шнеевайс ми харесваше, че Регине и Сабине не можеха да направят нищо, ако пушех в тяхно присъствие. След влизането в сила на закона против тютюнопушенето ми се струваше все едно Шнеевайс е ремонтиран. Всичко изглеждаше забележително чисто, миришеше на мокро куче, парфюм и телешко роле, и аз осъзнах, че всъщност аз изобщо не мога да понасям това заведение. Реалността ми беше дошла до гушата. Тъй радикално можеха значи да се променят нещата, помислих аз, когато пушейки застанах пред вратата на Шнеевайс, на този първи януари, над който още висеше пушекът на Новогодишната нощ. През прозореца виждах Артур, който си говореше с Гьоста и дъвчеше канелена дъвка. Тази сутрин беше отказал пушенето. Повече нямаше какво да си кажем и без общите цигари заедно-мълчаливо-пушим се беше превърнало в мълчим-си-агресивно. Тогава ми беше станало ясно, че вече не исках да съм вътре, в този ресторант, в този живот. Бях отвън.



Когато малко по-късно Артур беше заминал на откриване на изложба в Мюнхен, аз направих всичко съвсем автоматично, както трябва да е с някой мъж, който мами редовно жена си с проститутки, включих без да мисля компютъра – с нечиста съвест, но без ни най-малко съмнение – и се огледах в интернет за жилища готови за нанасяне. Всичко беше добре дошло, само едно не: да остана тук. Не в този град, при тези хора, които не бяха мои приятели, а аз бях тяхна публика, която беше свидетел на техния потръгнал им живот.

Тогава аз намерих тази къща, с голям парцел и въпреки това много евтино. Всъщност исках само да я наема, но предишният собственик сметна, че не е проблем ако поема ипотеката му в ипотечната банка HomeStar. HomeStar била модерна банка от Англия сега вече присъстваща и в Германия, която почти не предявявала изисквания към бонитета на клиентите си, „не така пипкава като спестовните каси“, беше казал той. Кухнята също ще ми я остави, телевизорът със сателитната телевизия и леглото в спалнята. Съпружеско легло.

След няколко дни се бях нанесла. Наистина почти нищо не можех да платя, но скоро идваше хонорарът за превода на новия роман на Хенри ЛаМарк.

Сега седях тук, носех два слоя дънки един върху друг, три чифта чорапи и бях си облекла едно плетена жилетка върху вълнения пуловер, така че изглеждах като фигура от South Park. Седях си тук, на село, сама и с професия, която имаше нещо общо с книгите, и ми напомняше, как Регине беше нарекла това: „литературно луда.“

Циркулярен трион се казваше нещото: едно червено съоръжение с лист на триона с големината на пица, който, щом включих главния шалтер, се приведе в движение, ставаше все по-бърз, по-бърз, докато аз добих чувството, че ей сега ще изскочи от мястото на закрепването си и ще бъде запратен право в гърдите ми. След като това не се беше случило, аз започнах да намирам ротационният трион почти за изящен, как там си се вихреше така бързо. Тихото му свистене се налагаше над свински тъпата тишина. Това го можех. Все едно какво мислеха. Артур. Гьоста, Сабине, Регине, Ларс. Поставих една цепеница дърво в подложката, само я наклоних малко нагоре, и трионът затрещя, следват стърготини. Ларс, Сабине, Регине, Гьоста. Артур. Трионът се заби в дървото, бързо и без усилия. Шум, шум, шум! За миг бях разрязала цялото дърво и поставих първата цепеница на дънера за сечене. После се хванах за брадвата, която изглеждаше много по-лека отколкото предишния път. На дръжката жълта лепенка: Сам е мъжът. Практически тест – най-добър, тъкмо исках да я вдигна, когато един глас зад мен каза:

„Исках да намина.“ Мъжът замлъкна в момента, в който се бях обърнала по рефлекс към него и, с брадва в ръка, го погледнах. След известно време той допълни:

„Що за обувки си обула всъщност?“

Погледът ми на гражданка от голям град се стрелна надолу по мен. Грешните обувки ли нося?

„Аз със сигурност бих сякъл дърва само със стоманено бомбе“, каза той „Впрочем ние сме съседи.“

Погледнах към неговите стъпала и се размислих, дали планинарските му обувки имаха стоманени бомбета. Носеше твърде нормални дънки, а под универсалното му яке разпознах вълнен пуловер и яка на риза, и той изглежда не беше по-възрастен от мен. Аз казах: „Майке“, и се учудих на звученето на гласа ми. Възможно ли беше от дни да не бях продумала дума?

„Ено. Нова си тук.“

„От няколко дни.“

„Аз съм селянин“, каза Ено, показа в посока на моята къща или, по точно казано, оттам нататък и каза: „Ей там. И какво...“, той размисли за момент, повдигна левия крак и почука с върха на стъпалото няколко пъти по тревата преди да продължи: „... какво те води насам?“

„Работя тук.“

„А какво работиш?“

„Превеждам.“

„Книги?“

„Да, книги.“

„Тук?“

„Защо не? Мога да работя където си поискам.“

„Ами тъкмо, де.“

„Хубаво е тук“, казах аз, исках да зарея поглед в далечината, но увиснах на остатъците от туристически автобус. „Други идват тук за през отпуската.“

„А със сеченето на дърва, как става, това си го знаеш?“

„Не“, казах аз.

„Номерът е да уцелиш на място в точката, която предвиждат възловинните структури. Първо добре си помисли, къде искаш да улучиш.“ Той показа едно място, в което възловинната структура се разширяваше като преградена река.

Аз кимнах.

„Дърво се раззяпва, не се разсича“, каза Ено. Аз вдигнах брадвата и вложих цялата си телесна тежест в този едничък удар: врязване.

„И щом брадвата е здраво втъкната в цепеницата, ти я обръщаш“, каза той.

„Оттук ще се оправя“, казах аз.

„Е тогава“, каза той и повдигна ръка толкова бавно, че аз не знаех, дали трябваше да е помахване за сбогуване или по-скоро едно равнодушно махване, като че всъщност искаше да каже: „Е, тогава, късмет.“

Това го можех. Ударих. Брадвата заседна в цепеницата, аз я обърнах, ударих със задната страна на главата на брадвата върху дънера за сечене на дърва, и цепеницата дърво се разпадна, разпукана от собствената си тежест.

Взех следващото, ударих, един път, втори път! Литературно луда насам или натам, аз мога да сека дърва. Артур. Регине. Ларс. Мелничка за сол. Готово.

Всички казват, че всички търсят любов, но това съвсем не е вярно. Самотата е истинска алтернатива, тя и любовта са равнопоставени, дори ако самотата не я превъзхожда. Следващата цепеница също няма шансове. Артур, Хималайска сол, Ларс. Готово. Можех го. Сякох, сякох, делих, цепех, удрях и крещях, докато вече имаше само насечени дърва и аз се свлякох изтощена на дивана в дневната, тъй че дори и не помислих повече за пощенската кутия.






Назад Назад (2/3)



  
Накратко
Хенри
Джаспър
Майке

Още сведения

публикувано на понеделник, август 30 @ 14:17:33 EEST изпратено от grosnipe

Подведено под:
Септември | От немски | проза |

5534 прочита

Още в тази връзка
· Кристоф Магнусон


Най-четеното в блок Септември:
Септември. Фата моргана.


Рейтинг
Средна оценка: 0
Гласа: 0

Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Из „Това не бях аз“" | | 1 коментар

Коментари за Кристоф Магнусон, Из „Това не бях аз“ (Оценка: 0)
от grosnipe (info@grosnipelikani.net) на сряда, септември 01 @ 16:41:57 EEST
(Сведения за читател )
Коментари за Кристоф Магнусон, Из „Това не бях аз“ ето този линк.





литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.18 Секунди