Ивайло Иванов
Бдение пред ханша на Мария |
Или рапорт-изповед пред XXL Greco
ПРОЛОГ
Виси между небето и земята
една красива, ласкава пола!...
Като медуза в сетното ми лято,
от небесата маха със крачката
и сякаш казва: „Хайде, бе, ела!”...
Обичам таз пола! Защо да крия?...
Копнея я! До болка и захлас!...
Нарича се – „Полата на Мария”!...
И нощем тя, под звездната стихия,
не дава сън на никого от нас.
…Като медуза тръгва тя да броди
сред звездни раковини всяка нощ.
Сред ангели и вили-хороводи,
с душите на поети и рапсоди,
люлее тя разкошния си клош!...
Над всичко с чист парфюм благоухае,
задавя и момчешкия ми ум.
Напомня тя едно небе! – Така е!...
…И бърза всеки в миг да се покае
под клоша на дантеления шум!...
А сутрин тя със изгрева извира,
подобно Сандоканова глава!...
С лицето си се хили на Всемира
и с устните си тя скандализира
и твоите – наивни сетива!...
Като главата на Йоан Кръстител
на слънцето в подноса тя блести.
И виждаш, в синя облачна обител,
кака сбъдват се, под килнат бял капител,
на Саломе ужасните мечти!...
Една пола! Момичешка такава!...
Пошантавяла от любов и страст!...
И аз не зная от каква направа,
люлее се в небето величава
и сън не дава никому от нас!...
Завиждайте ми всички! Що да крия?...
Във таз пола съм влюбен вече аз!....
С недрата си, полата на Мария.
е древна като звездната стихия
и… тъжна като нов Еклесиаст!
х х х
Добре ме лекарят съветва
да спра да пуша вече аз!...
Но, пряко жизнената фетва,
той трябва да ме посъветва
да сложа и противогаз!...
Щом дишам тези изпарения
от тежкия характер твой –
напук на всички самомнения,
в духа ми раждат движения,
говорещи за разнобой
в рецептивистката естетика,
с която възприемам аз
постмодернистката поетика,
която, с мъничко козметика,
и днес живее в твоя таз!...
Чрез таза ти добра и лоша си!...
(Чрез ханша, мъдра или зла!)
Във недрата ми безброй гаврошовци,
косите свои с писък рошат си,
зовейки твоите недра!...
Недра, красиви като облаци,
под роклята от бял меланж!...
Ти толкова добра и обла си,
че като Господ върху облаци,
към мене иде твоят ханш!...
С хиляда тръбни гръмогласия,
като със ангелски тръби,
звучи над мене той. Така си е!...
Тук няма „второ междучасие”!...
И Бог ще ме благослови
в нощта от всички адски гробници,
повторно да възкръсна аз!...
Ти като „свършек” безподна си,
за любене така удобна си,
че гръмне ли дванайсти час,
напук на ада у комшията,
щом чуя съдния ти глас,
на мойта Мери върху шията,
печата ще положа аз!...
х х х
Като спасителката Пам,
и като ученият Павел,
аз бродя сред духовен спам.
И стих до днес не сам направил,
без Неговата свята логика:
– Обичай „Сума филологика”!...
Дари я Бог на естеството
в заръка – да я ползва брата ти
с копнеж към теб и обществото,
без да забравя и – бедрата ти!...
Обичам всичко в тебе, Мери!...
Бедрата, кръшния ти ханш!...
Безкрайните ти „примавери”
с професори и премиери
и главно, с този настоящ!...
Обичам те! Защо да крия!...
До мен ела и се гушни!...
В разискрената си стихия,
да доживеем до ония
безоблачно-безбурни дни,
когато вместо небосвода си
ще виждам аз една пола!...
И люляк ще люлее свода си,
и клонче ще трепти в рапсода си,
с благовещенското: „Ела!”...
Ела до мен! Гушни ме в твоите
неописуеми недра!...
И на бедрата по завоите,
аз нежно ще целуна твоите
бикини!... Сънната гора
на мойта скръб ще се разтвори
и с дебеляновския стих,
под инферналните простори,
най-сетне в мен ще заговори
туй, що от тебе не укрих:
Накрай полето, дето плавно излъчва слънцето стрели
и в морни валози "потокът" с вълни приспивни ромоли,
меда на отдиха (!) стаили дълбоко в девствени недра (?!),
вишат колони непреклонни успокоените – бедра!
х х х
Какво от туй, че ти си Скорпион?
Недей да го превръщаш в първа драма!...
Аз имам лък, подобно Орион,
и нежно любя всяка първа дама!...
Била си Скорпион! Какво от туй?...
Не е голяма таз световна драма!
Гушни ме до гърдите си – и чуй
как там ухае на "любов" и "мама"!...
О, млечнобели, фосфорни рапсоди,
как Биньо надари ви със „природи”,
Петрарка, със най-ласкави слова!...
Била си Скорпион? Какво пък толкоз!...
Не е трагична таз Космична болка,
пред ероса, вдън моята глава!...
х х х
Не се сърди за туй, любима,
че още те бленувам аз!...
Прекрасно е това – че имаш
на тънък кръст, вълшебен таз!...
Че в литургичните си нощи,
копейки по светлина,
аз и по теб бленувам още,
и... твоя ханш ще спомена!.
Както свещеник в литургия,
пред вехтия иконостас,
загледан в някой стар светия,
изпада в литургичен транс,
тъй аз по ханша на Мария
бленувам в стайния захлас!
И шепна: „Боже, преломи я!...
И дай на всекиго в аванс!”...
х х х
Какво ли още да ти пиша,
освен това, че страдам аз?...
Защо ли страдам? Богдан Глишев
шъ ти отвърне в тоя час!...
И все таки – защо? Защото
и аз не знам защо – затуй!
Ти, кат си знаеш естеството,
по-малко страдаш ли оттуй?
Ах, мила моя, разбери, че
да страдаш, нужно е едно!
Да си роден! Да си момиче!
Отвън? „Отвътре”? Все едно!...
х х х
Обичам аз да пия кола,
обичам ябълка да ям!...
Обичам теб да гледам гола
във съзерцателния храм!...
Обичам всичко, що е сладко
и не изтлява с възрастта,
без в мен претенции за татко
да натоварва до смъртта.
Защо без „татко” ли? Защото
едно жадува естеството:
самичък да си правиш кеф!
А нейните деца, във мрака,
без друго могат да почакат
по-отговорния човек!...
ПЕСЕНТА НА ЕМИГРАНТА
Нидерландия
Бих искал също да ти кажа,
че доста те харесвам аз!
Че искам нещо да „намажа”,
когато прелетиш към нас!...
Например, скришно да погледна
трансцеденталния ти ханш!...
И в мене буца да приседне,
и вечно да те гледам аз!...
„И друго ти не щеш?” Не искам
аз нищо друго, честен кръст!
Освен – когато легна ниско,
в недрата на земята Ниска,
гръдта си вечно да притискам
в достопочтения ти гъз!...
ВОЕННА БАЛАДА
Нощ!... Над уморените баири
грей луна над черната гора!...
Вятърът във празна гилза свири
песничка, възпяваща мира.
А пък аз? Какво ли да възпявам?...
Твойта рокля? Задника пресвят?...
Като вятър своя лъх оставям
в гънките на стайния халат!...
О, свири ми ти, свещена гилзо,
нежна като п. на Илза,
ти света изпълваш със мечти!...
Звяр и небо, иво и природа
покрай теб ще вият хоровода,
с палавници нощни – рой звезди!...
ЛЮБОВТА СПАСЯВА ВАПЦАРОВ
Понякога ще идвам във съня ти!...
Но тоя случай – да те питам пак
като се връщам в нас, по колко пъти
да „влизам” в органичния ти мрак?
Един, че втори мрак, че после трети
ще ме задържат в стайния палат!
Целувките ти, звездни еполети,
ще ме възпират в пътя за назад!...
Ми, що тогаз изобщо да си ходя?...
„Да мреш?” – Не се котира днес добре!...
Върви при цар Борис, и от народа
кажи му: – Той не иска да си ходи!
Гръмни, Борисе, с указ ешафода,
та мренето навреме да се спре!”...
Рондо:
Понякога ще искам да си ходя!...
Но слава Богу, че във секса ти
магьосница си, а не „гола вода”!...
В подобен случай нема да си ходя!
При теб оставам! Бъдеще, прости!...
ПРОВИНИЦИЯ
Вън ходи и броди, вън пее в простора
април, цветоносецът блед!...
И ръси над къщи, градини и хора
отрова по сладка от мед!...
Във тоз час къде си, Мария, къде се?...
По твоите бедра аз тъжа!...
Макар че нерядко заменям те с Деси,
тоз вик сега как да сдържа,
когато таз Деси над мен се изп ~ ~ Разни,
и плиснат ме пръски безброй!...
В кръга от фантазми, оргазми, фантазми,
пак виждам аз образ твой!...
Подобно Разцветников ти се възправяш
със малко мустаче в ръка.
И целият свят става Бога забравящ,
докосне ли твойте крака.
Крака белоснежни, крака белострунни,
с отрова, по сладка от мед.
Повярвай, копнее пак тях целуне,
април – психопата заклет!
ПРОВИНИЦИЯ
Вън ходи и броди, вън смъхти по двора
април, цветоносеца блед!...
Но нашта Тодора не е за пред хора,
затуй той я храни със мед!
Вън ходи и броди, вън търти да бяга
април, побеснял от съклет!...
Че спомня Тодора една Баба Яга.
Горчи му, дори и със мед!
Вън ходи и броди! (Към село Градешник?...)
Април, травеститинът клет!...
Какво каза Геров? Че „ази съм грешник,
укрит зад дебела черупка на лешник!”
(Пък аз се стопирах във село Заклещник!)
Е, как да не хванеш съклет?...
ЕПИЛОГ
На черния чорап прекрасна бримка
тя има върху дясното бедро!
Таз бримка аз съгледах я на снимка –
и тъй далеч от мене всяко зло
пропъди тя във онзи час – така че
любимата, с омайния си зов,
когато пак пред мене се разкрачи,
цял свят да й отвърне със любов!...
Чорапа ѝ е чер чорапогащник,
на мъничка верижка, жартиер!
Не стачник, а във ероса удачник,
изобретен от татко Люмиер!...
С цигара тя сама е прогорила
таз бримчица вълшебна, тъй че аз
пред нейните бедра, без капка сила,
да премалявам в болка и захлас!...
Да пея канцонети, мадригали,
сонети да ти пиша с тъжен зов.
За всичко туй, което сте ми дали
(от кучешки изложби – куп медали!),
жени, благодаря ви със любов!...
Благодаря ти и на теб, Мария,
за болката по твоите бедра!...
Красива като звездната стихия
и тъжна като земните недра,
и днес се ти възправяш под ракурса
на залеза, във стайния сумрак!...
Прости за всички крайности в дискурса
и разреши ми да ти пиша пак!
Недей да ме упрекваш за това, че
не всичко бе със мяра, за беда!...
По грязно от размърляно простаче,
едно сърце по бримката ти плаче
и те зове „богиня” и „съдба”!...
| |
| |
| Още сведения |
публикувано на четвъртък, ноември 25 @ 10:58:02 EET изпратено от iivanov
Подведено под:
| * | поезия |
2354 прочита
| |
| Рейтинг | Средна оценка: 4.62
Гласа: 8
| |
| Инструменти |
 Версия за печат
 Препраща на друг
| |
|