Ивайло Иванов: Сонетен венец за Мария - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

КОГАТО АНГЕЛЧЕТО ПЕЕ НАД МАРИЯ

Прелитайки със нежност над пейзажа ти,
ще пусна във колет два нови клипа,
в които се съдържат тези важности,
над чийто дух сърцето ми изхлипа!...

Когато Ангелчето пее над Мария,
когато то с един пакет лети,
не бива, под крилете му, да крия,
че всичко за сърцето ми си ти.

А долу, на шахматени квадрати,
за да не бъде тъжна и сама,
разстила в миг полята си благати
огряната от слънцето земя.

Земя, чиято пазва ме приема,
когато кацне твоя мил летец.
Земя, в чиято гръд, с една поема,
ще легна аз под форма на мъртвец.

Но за това е рано! Вдигай своите
гърди като заснежени била.
И бедрата твои по завоите
зови ме пак към нежните недра.

Над теб лети летеца. Бог-чертожник
с пергел описва кръг над теб и мен.
Към теб лети. На вечността заложник
на чувствата ти, време, в пълен плен!...

ИЗСЛЕДАНЕ НА ТВОИТЕ ДИПЛИ

По-хубава от всичко на земята,
по-прелестна от песен и екстаз!...
Щом вятърът размята ти полата,
изпадам аз в небесен, тих „Екстаз”!...

Когато в миг усмивката ти румена
разпукне се, подобно изгрев чист,
забравям мигом на „дискурса” думите
и пак съм оня звездночист артист,

който със лира, лък, тръба и флейта,
на ветровете шепнейки: „Недейте!“,
самичък души твоята пола.

Изследвам красотите ти, Мария,
и зърнал те отдолу, що да крия,
през перископа казвам ти: „Ела!“...

МОИСЕЙ СИ СПОМНЯ ЗА МАЙКАСИ

Харесвам те затуй, че си красива,
че си огромна по обем и ханш,
че дишаш във врата ми, толкоз живо,
река ли да потърся аз реванш,

полегнал върху тебе. Във врата ти
тогава тъй красиво дишам аз!...
И колко пъти, Боже, колко пъти
транссублимира тъмната ни страст,

избликнала в фонтан бахчисарайски.
Така е. По бахчиите му райски
разхождат се два ангела с крила.

Прехвърчат риби. Смее се тръстика.
И Моисей от кошницата вика:
„О, маминко, над мойта гръд ела!”...

РИЦАР СЛЕД ТУРНИР

Много бих желал да зная,
но – действително да знам,
за какво мечтаят в рая,
без въобще да ходя там!..

- В рая крепък на полата ми?...
- От сърце те душа там!...
С най-дълбоките си атоми,
без противогаз и срам,

в твойте дипли и дантели
в туй, което днес се стели,
от прекрасния ти ханш,

много бих желаел, Мери,
всичко туй да ме застели
като рицар след реванш!...

МРАМОРНА СКУЛПТУРА

Подобно ренесансова Мадона
излята си от мрамор и от страст.
Бедрата ти са петата колона
на чуждите амбиции у нас.

Гърдите ти, две нощни катедрали,
сакралността на този свят крепят.
И вярващите всичко биха дали
под свода им да бъде всеки свят.

Да бъде свят! Но може ли? Къде ти!...
На рамото ти звездни еполети
в миг кацат във великденската нощ!

И като някой ангел ти, Мария,
отлиташ към призвездната стихия!...
И се стопяваш в черния разкош!...

БЕЛ ЕПОК

А мене любовта превърна в миг
във птиче на едно извито клонче.
От там със чуруликащ, чист език
аз пея ти от росното балконче.

А ти отдолу, с цветното чадърче,
минаваш в твойта вечна „Бел епок”.
И чувствам аз, че Господ е добър, че
за теб се грижат Скункс и д-р Спок.

Е, щом като и двамата се грижат
за туй, Мария да не вижда грижа,
какво остава пък тогаз за мен?..

Аз знам, с добрата страст на „Бел епок”-а,
от теб, широкопола и широка,
и Яворов ще бъде вдъхновен.

ЖИВОТ И СМЪРТ – СИАМСКИ БЛИЗАНЦИ

„Добро утро!“ – ти шепна в захлас,
„Добро утро!“ – ти шепна така, че
туй небе, като Еклесиаст,
на тъгата със чувствата плаче!...

Таз Луна, като зла Дездемона,
пак зад було от облак се крий.
И в бедрата ти, пета колона,
двойно дъно съзираме ний!...

Какво друго ни, Марче, остава,
освен в злостната, шумна гълчава
на това, дето вечно се крий,

„Добро утро!“, под дъжд непреставащ,
да ти шепна. „Добро!“ да додаваш.
И във капка светът да се свий.

Но когато разсъмне – така, че
туй небе пак престане да плаче
и изцъкли обистрена вис,

в миг врабче – като малко сираче –
край полата ти ще заподскача,
покрай капки от чист звездопис.

И бедрата ти, пета колона,
вече няма света да страшат.
И с Отело в ръка, Дездемона
ще поеме познатия път.

А Луната, зад сребърно було,
с Облак Златен ще да се венчай.
И ще гръмне със слънчево дуло
на „Росатом” в челото, комай!...

ИЗЛИТАНЕ В СВОБОДНИЯ КОСМОС

Всичко ми е хубаво у тебе!...
Нежна и красива, и добра!...
Гушнат и прегърнат като бебе,
с пръстчета от розова зора,

мило те докосвам по врата ти.
Моето съкровище си ти!...
„Майчица!” ти шепна и зова те,
сгушен в скут от розови мечти.

На изпрано дъха твойта пазва!...
Слънцето на устните залязва,
но изгрява сребърна луна.

Нека със скафандъра край нея
като в люк прозрачен да живея
в теб, ракета, Космос и жена!...

ПСАЛОМ НА ВЕЧНОСТТА

Удари вече сетната камбана
и ето, за раздяла дойде час.
И ти, Мария, стройна и засмяна
подобно ангел слизаш пак към нас.

Богродица, с Кръстителят Йона,
покланят се от двете ти страни.
И на полата стройната камбана
звъни над нас, не спира и звъни!...

И пинии в градините разцъфват,
и славеи чуруликат във екстаз.
Допреш ли се до нещо, то възкръсва,
и вечната си младост спомням аз.

Ненужно е живота тук да славя,
че сам се слави с пищно тържество.
В градината ликува твоят славей,
нарича те „жена” и „божество”.

И пеят горе сферите небесни,
и търси Диоген Еклесиаст!...
И, сам пиян от ангелските песни,
с най-чистата същност виждам аз

как ти, вихрушка есенна, размяташ
полите си със песен над света!...
Ликувай, пей, танцувай над земята,
пренасяй ме оттук през двата свята,
ти, бездна между мен и Вечността!...

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а