Илияна Делева
Роман за греха и катарзиса |
Реквием за никого – може ли реквием да бъде изпълнен за никого? Нали някой трябва да напусне този свят за да изпълнят реквием за него. И дали този реквием е за Мария и Никола, които отварят и затварят романа? Или е за онова, което ги е направило такива каквито са? – Времето разделно и насилствено.
Още помним онова време и сме готови да спорим за това имало ли го е. А то е там. И е тук, и е в нас. Носим го със спомените. Затова сме така критични и безкомпромисни към автора, осмелил се, не: по-скоро позволил си да ни поведе към него, а чрез това и към самите нас. И тъй като е жива тая част – на лошотия, на курназлък, на нетолерантност - това е реквием за никого. За онова, което искаме да премахнем, но което не си отива просто така. Защото то е силно като бурен. По-силно от доброто в душите ни.
Главният конфликт в романа е между човешкото и нечовешкото у всеки един от героите. Осемдесетте и деветдесетте години на миналия век са само исторически и психологически бекграунд на случващото се в и между героите. Етническата нетърпимост между хора, довчера били добри съседи и дори приятели, между които има привличане, изглеждащо извратено в романовото време, но всъщност естествено, е изкуствена, но обясняваща продължаващия обикновен цинизъм в оценката ни на случилото се тогава. Цинично наричаме процеса на изселване на българските турци „възродителен” и „голямата екскурзия”. А това е страшна индивидуална и национална трагедия. Това, както пише Зейнеп в писмото си до Марион е пътуване „пъплене”, то е от никъде и за никъде на „хора по средата на всичко, хора отникъде, хора помежду…” И ако днес не сме си дали сметка за това, то ни е нужно някой да изсвири реквием на онова, което се случи. Вината ни не е, че сме го предизвикали, нито че не сме го спрели, а че не го признаваме, че го забравяме.
В Реквим за никого няма нищо случайно. Дори имената на места и герои са избрани метафорично и знаково. Събитията се раждат в три български селища – Преспан, Тъмен и Братоево. Градовете не съществуват на картата, а селото – както много други села, го има поне на няколко места в България. Най-големият град е Тъмен – каквото и да става там, е в мъгла, не е на светло, потулва се. По-малкият – приспан, заспал и несъбуждаем е Преспан. А има и асоциация с града на бунта в „Преспанските камбани” на Талев, но толкова далечна, тъмна и тъжна… А селото – неговото име носи един от важните участници в събитията - Ангел Братоев. Ангел – като вестител, като нещо добро, в противовес на поведението му през цялото романово действие. Той е водачът, големецът на селището. Той е този, който се оправя твърде добре на границата на времената и събитията. Ангел Братоев – дяволът, вестителят на всичко онова, което не сме искали и не сме очаквали от новото време: бързо и незаконно забогатяване на определени хора, политическа хамелеонщина, неподбиране на средствата, за да се постигне някаква лична цел, раждане на нашенска си мафия. Винаги зад него стои старият партиен функционер Денчо Паладински – човекът, който дърпа конците от селската си къща и все повтаря, че е важно да не забравяме корена си. Неговото име етимологично ни води към мисълта за море от зло и защита (донякъде от доверието, което властта му е дала).
Не е случайно, че темата за греха и катарзиса се носи от двама герои, които влизат в романовото време като деца. Техният път се среща далеч от родното място, но то е, което ги е направило такива, каквито са. Мария и Никола са деца на „големци”, преследвани от любовта и свръхконтрола, изплащащи не само своите грехове, но и тези на родителите си. Затова финалът е неизбежен – пораснали в лицемерие и грях те не могат да бъдат други. Никола и Мария се оказват преплетени от сложни връзки. Техните пътища вървят през Преспан без да се срещат, но се пресичат в Прищина и се сливат в Берлин. За да достигнат до изпепеляване, което не бих нарекла пречистващо. Макар да не носи в себе си идеята за катарзис, финалът е събуждане – песента, която възпява любовта завършва с Ку-ку-ри-гууууу! и това ни кара да очакваме продължението на трилогията.
Реквием за никого е многопластов роман. Него можеш да прочетеш на един дъх, да се забавляваш с гротескните натуралистични сцени, да се плъзнеш по личните истории на множеството герои и да го забравиш. Но можеш да разлистваш пластовете му бавно и последователно и да откриеш още много.
Можеш да откриеш знаците на история и политика, да сравниш натюрела на местните преспанци и учителката по немски Марион. Да опиташ да дадеш обяснение за етническото напрежение. Да наложиш прочетеното върху собствените си спомени, да се съгласиш на места с автора или да поспориш наум на други. Да го обвиниш в недоказаност на тезата или в спестяване на истината. Но отново няма да си на правилното място.
Защото Реквием за никого няма претенциите да е исторически роман или да дава рецепти за гласуване. В него има още за раздипляне. Реквием за никого е роман не за случващото се, а за преживяното от човешката душа. Това е роман за насилието в безкрайно многото му форми. Той не съди „героите на нашето време”, а разкрива дълбоките причини да бъдем такива, каквито сме. В този роман Златко Енев задава много въпроси – отговорите оставя на читателите си.
Защо мълчим, когато душата ни крещи? Защо се примиряваме, когато всяка наша клетка се бунтува? Защо позволяваме да бъдем жертви и мъчители, а не успяваме да отстоим доброто в себе си? Защо пропускаме възможностите си? Защо се самосъжаляваме, вместо да вярваме в себе си? И още много, много въпроси.
Всяка разказана история е въпрос и посока за размисъл. Всеки герой ни напомня за нас самите, сякаш сме го виждали някъде по пътя си, а може би се крие у нас. Хората са погледнати през кривото огледало на гротеската. Натурализмът на изказа хиперболизира преживяването, за да ни спре и да ни накара да се замислим.
И може би Реквием за никого няма да стане роман на годината, но е роман, който има своето място в библиотеките и в сърцата ни. Това е роман – вик да се обърнем към себе си – като хора, като граждани, като българи. Защото може би и ние се чувстваме „хора помежду”, а пътят е пред нас…
Забележка: За романа на Златко Енев, „Реквием за никого”, Сиела, С., 2011 г.
| |
| |
| Рейтинг | Средна оценка: 0
Гласа: 0
| |
| Инструменти |
 Версия за печат
 Препраща на друг
| |
|