Владимир Шумелов: Движението - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Получих официална покана да стана натуракрат. Бях в депресия – приех. Натуракрат!

Когато казах „Да“, частният ми телефон загря. На Движението за натуракратично общество му трябваха интелектуалци. На всички партии и движения им трябваха.

Получих поканата с програма – ксероксни. Прочетох ги внимателно като таблоиден ежедневник. В края изревах: „Еба ти вица!“ Никой не ме чу. Завъртях шайба на най-умното си гадже. Казах й, че съм натуракрат.

– Какво си?! – извика Грета. – Я се стегни.

– Такъв съм от кръста надолу, но в главата ми е пълна каша.

– Тогава? – попита тя обнадеждена.

– Нищо – казах. – Мисля, че ще има далавера.

– Не вярвам, че ми звъниш посред нощ за някакви си скапани натуракрати.

– Наистина е за това...

– Чакай, никой не буди в два през нощта предпоследното си гадже, за да ръси подобни простотии, нали?

– Нали – повторих убедено. – Утре ще ти обясня. А сега искам да ме сънуваш. – И затворих. Знаех, че ѝ бях развалил съня с любопитството, но затворих и изключих телефона.

Движението за натуракратично общество не ми излизаше от ума. Кашата в главата ми взе да се втвърдява, аз не можех да заспя, пушех и канализирах мислите си. Когато потекоха в правилна посока, се отправих към кухнята и си налях два-три пръста концентрат. След това седнах над листа...

– Мой човек – каза ми на другия ден председателят на Движението, – не може така. Какво ще кажат останалите съоснователи?

– Не ме интересуват. Не ми пука какво ще си помислят. Точен ли съм?

Председателят премести задника си върху фотьойл и се взря в печатния лист. Мъчеха го хемороиди. А мен – съвестта. Въпреки това бях твърд.

– Заместник и точка.

– Мой...

– Няма мой, няма твой. Така наречената ти жена може да почака малко.

– Грета е безработна и...

– Я не ме разсмивай. Всички сме безработни. От години. И сме живи.

– Добре – кандиса председателят. – Само че като съставим договора, получаваш 20% от печалбата, 30% – аз, а останалото узаконяваме и разпределяме по дялове с другите членове. Така че пак 50% ще влязат в оборот.

– Навит – отговорих. – Само че как ще скрием нашите проценти от останалите?

– Остави това на мен.

Стиснахме си ръцете и го оставих да се мъчи с хемороидите си.

Познавахме се от години. С Грета бяха в развод, но не заради мен. Спах с нея, когато вече бяха скъсали. Бях без скрупули. Грета беше кучка – красива и умна, без деца. Аз – ерген, с няколко нетрайни връзки; последната беше в точката на мъртво вълнение, а Грета знаеше за мен повече, отколкото аз самият.

Когато се прибрах, ѝ звъннах.

– Здравей, скъпа – казах флегматично.

– Аз или тя? Бързо... – Грета не обичаше да задава въпроси.

– Ти – рекох.

– Броя до три...

– Ти! Къде да те намеря?

– Там – приключи тя и затвори.

„Там“ ми струваше пътуване. В инцидентно студена нощ, ядове и...

Бях сам и имах треска. Въргалях се из чаршафите с тракащи челюсти; в отрезвяващите промеждутъци гълтах хапчета, но след час усетих края...

... Сънувах лабиринт. Погледнат отгоре, представляваше хоризонтален разрез на огромна египетска пирамида или нещо такова; лутах се из безкрайните коридори, а над мен ослепително синееше небето без слънце...

Ходниците вече бяха улици, небето потъмня и се появи луна. Аз вървях и всичко ми бе познато. Уличните лампи и реклами осветяваха един до болка втръснал ми свят; понякога като комети покрай мен прелитаха образи, които исках да спра, но те се стопяваха в първата пресечка или изчезваха в дъното на улицата без следа...

Вървях, пътувах, влизах и излизах от градове, които познавах, докато го срещнах...

Лъчо плуваше в басейн близо до морето. Викна: „Айде, мой човек, влизай!“ Влязох. Водата бе самата невинност. Заплувах. Гмурнах се и го хванах за ритащите крака. Потопих го и дълго го държах отдолу. В началото прие играта, но после започна да изпуска въздух, мехурите изпълниха цялото пространство пред мен; когато се разредиха и изчезнаха, го пуснах. Лъчо падаше бавно в тъмното надолу, докато легна на дъното като калкан. Тогава излязох...

Басейнът беше море. Тъмно и бурно. Бяхме на палубата. Корабът потъваше, но преди това Грета с ужас наблюдаваше жените и децата на борда. Мъжете изтикваха с настървение жените и децата и се мятаха в спасителните лодки. Беше безпомощна и жалка, докато мъжът ѝ, който, качил се на първата лодка, политна отгоре в кипящата вода. Никой не им обърна внимание...

... Събудих се в легло. Бяло и размазано. Тъмна безформена маса се приближаваше кадрирано към мен. Ясно различих два огромни глобуса на педя от устните си. Облизах се. Опитах се да ги хвана...

– Не трябва да се движи, да не...

– Трябва ми жив, ясно ли е? – Грета не обича въпросите. – Жив!

„Движението прекратява дейността си на 02.06.2009 г., независимо дали е изпълнена програмата му или не.“ (Устав на ДНО, Заключителни разпоредби, ал. 64)...

След месец Грета узакони развода си, а аз си взех процентите от Движението за натуракратично общество. Виждахме се от дъжд на вятър. Така мина лятото. И есента. Обади ми се през ноември. Срещнахме се.

– Здравей... Боже, в тоя студ като манекенка! Не ти ли е студено?

– Глупак!

– Пълен.

Пое чашата ми и обърна останалата течност в гърлото си. Дори червило не остави по ръба на стъклото.

– Пълен – повторих, за да запълня паузата.

– Изглеждаш зле...

Зъбите ми тракаха като кастанети върху стъклото, когато поех втората чаша от сервитьорката. Казах:

– Искаш ли да те изведа?

– Искам – отвърна Грета. – У вас. Там ще ти обясня движението.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а