Емилиян Иванов …Възпей, другарко… |
* * *
…Възпей, другарко, фèнобарбитàла –
последна ми, пòсле тебе – утеха, останала;
и сърцето си, със името му украсù;
към мен приближи се; все пò надолу и вниз –
през тъмните, гъсти води; и към моето
тихо укритие, в дъното ми, окопàно – от строя,
разстроен – на другите, надалеч; и чакам те, все:
от гòрката сол, натежал; утаена във мене – потрèсен,
и уморен: от иднинàта, преминала;
от несбъднатото минало... или...
... загдето Той не ми е, отредил и,
за тук, завещал; най-важното, същественото –
Цялото, нарича се, което – ‘Фенобарбитал’...
| |
| |
Още сведения | публикувано на четвъртък, август 30 @ 22:53:01 EEST изпратено от emiliyanez
Подведено под: | * | поезия |
1685 прочита
| |
Рейтинг | Средна оценка: 0 Гласа: 0
| |
Инструменти | Версия за печат
Препраща на друг
| |
|