Владимир Шумелов: Деветият кръг - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Уж прохладна утрин, а отнякъде се промъква зловонният дъх на триглав змей, който тренира с огнепръскачката си. Няма как, след като слънцето е залязло за някакви си два нищожни чàса, през които си длъжен да починеш и смажеш машината. Не знам дали това ни помага, защото вече двайсет чàса сме в делянката и сме подвили крак единствено за обяд и вечеря. В полунощ не се яде. Никой без жълта тапия няма да наруши съня си заради чревоугодничество. Но ние още се мислим за нормални, продължаваме да работим след свършване на работния ден и сме хапнали към девет вечерта – достатъчно до другата сутрин. Така че за през нощта кльопачка не се предвижда.

Май е време за поясня кои сме „ние“: бай Йордан, стар горянин, слаб, сух, с леко подпухнала от алкохола физиономия и камбест нос с морав връх. От време на време сладострастно примлясква и езикът му несъзнателно облизва тънките, изсъхнали от жегата устни, сякаш току-що е пресушил стограмка, макар че от едно денонощие е гълтал сухия безкислороден горещник. Подвиква нещо и тогава с мъка забелязвам как работата е изсушила лицето му на сатир, защото го помня добре от родното място; единствено очите му блещукат с оня дяволит огън... Втория е циганинът Зико. Не знам доколко отъждествяването с бразилския любимец е точно – може би има известна прилика в ръста, темперамента, но не и пигмента (защото Зико е „белият Пеле“). Иначе нашият Зико притежава доста обемна за ръста си глава, дръпнати очи, широки скули, орлов нос, черна сплъстена коса и българско име (Асен Асенов по паспорт). Следващият е Николай – с него започнахме бача тук, но се съмнявам, че ако в момента го видят познатите му, ще го познаят. Останала е само усмивката му „а ла Фернандел“, а мургавото му и без това лице е вече пепеляво или по-точно – изтрито с индигова кърпа. И накрая – моята скъпа персона. Впрочем, когато става въпрос за мен, изпитвам известна доза стеснение на осъзнал се некадърник, притеснил музите с призив за помощ, но вината не е моя, а на приятелите ми, които виждат нещо повече в мен, отколкото в действителност притежавам. Това, което ни сближава, е работата и молбата на шефа да приключим с делянката в срок, защото ще излиза в отпуск. Освен тези благородни причини, има и една порочна – мангизите.

Такова, вкратце, е нашето семейство, което се труди ежедневно – ежедневие, преминаващо в ежеденонощие.

Без капка почивка не може никъде. След двучасов мъртвешки сън ни събужда новото денонощие или по-точно рояците комари, огромни като птеродактили. Нямаме настроение за разговори. Всичко се изчерпва в разпределението на работата. Тръгваме без надеждата, че вечерта ще се приберем за почивка, и тогава единственото, което ни помага да скъсим безкрайния ден, е работата.

Двамата с бай Йордан заставаме отдясно на усата, където ни чакат дванайсет тракторни пътя за шиклене. Все си мисля, че това шибано шиклене го е измислил някой, дето не мисли за гората, а за собствената си слава. Казал, че това е добре за гората, тъй като се почиствала и не пречела на новите дръвчета, но сигурно не е имал време да забележи дръвникът, че след година-две всичко изгнива във влагата. А нас – кучета ни яли.

И така: привеждаме гръб, протягаме отмалели ръце към по-голям сноп смърчови клони, за да свършва идиотската процедура. Грешката е само моя, тъй като бай Йордан знае – това е само началото на деветия кръг – и не бърза. Той е пестелив в движенията си, докато аз по грийнхорнски гледам да свърша по-бързо. След десетминутно клатене нагоре-надолу усещам, че ми притъмнява. Погледът ми се разфокусира и се обагря в краищата в червено и синьо; следващият етап е всичко да избухне в ослепителен огън, раздиран от корабни сирени, и аз съм сигурен, че това е признак за преумора и близък припадък.

Не съм герой, но вече трета седмица, не знам по волята на чия сила, си налагам да продължа. Знам само, че след това състояние идва претръпването. Затова продължавам да цикля и чакам момента... Половин час – нищо... Час... Прищрака. Вече не ми се гади. Претръпването е състояние, в което като че съм погълнал шепа транквиланти и вече мога да бачкам, докато ми кажат стига... Като в казармата... Не усещам горещината, комарите ми стават безразлични и аз на тях. От време на време поглеждам другия – бай Йордан – вече ми е все едно как се нарича, и си мисля, че и при него е същото. Не го съжалявам, той мен – също. Наркотикът е притъпил всичко. Спираме накрая на пътя. Едната дванайста е свършена...

Ръцете ни са изпожулени, драскотините смърдят. И двамата изпитваме страхотна жажда. Утоляването ѝ не е кой знае какъв проблем из тези блата. Залягаме до най-близките локви и пием по скотски, на дълги глътки, шумно, като знаем, че колкото по-дълго останем в това положение, толкова и почивката ще е по-дълга. Изправям се и запалвам – ритуалът прилича на последната щипка тютюн, давана на осъдения на смърт. Завиждам на осъдения, защото след смъртта идва краят, а за мен – началото на нов път.

Отново същите движения – монотонни, изпълнени с точността на робот. Слънцето пече по-силно. Потта се лее като Ниагарски водопад, солена и разяждаща се промъква из кожните цепнатини и напуканите устни, унищожава конюнктивите. Сухият и горещ въздух прави дробовете в пергамент, небцето и гърлото – восъчни. Не е останала и капка влага в тялото ми. Дразни ме фактът, че не мога да оближа устните си. При всяко помръдване на дебелия език в устата ми скърца и изкристализира пот; безсмислено е...

И отново край пътя, отново биологичната команда „Залегни!“ и пресушаването на поредната локва. Това е по-безсмислено и от облизването. Парафинът вода не поема, а качественият пергамент лесно не се навлажнява. Слънцето си знае работата и я върши перфектно. То не е виновно, виновни сме ние. Може би пък и да сме луди! Никой не го казва, но си го мисли, всъщност... ха върви и кажи, че не сме освидетелствани! Ако някой ти каже, че е така, не му вярвай!

След обяд. Слънцето е повече от усърдно. Ние едва сме привършили осмия път. Остават още четири. „Имаш много здраве, скъпи, четири са от тая страна, а от другата ви чакат още дванайсет...“ Добре че идват още три двойки в помощ, но и те не са свежи – преди това са кастрили и вадили материала. Пък и като казах „след обяд“, трябва да се разбира шест-седем вечерта. Слънцето не е изменило съществено височината...

Довършваме дясната страна и решаваме да хапнем. Въпреки изтощителната работа не ми се яде. Стомахът ми е свил като неупотребяван презерватив. Затова използвам времето да си наместя скелета върху вековния килим от мъх, смърчови игли и торф. Намирам, че е крайно удобно и заспивам с отворени очи... Опитвам да съживя някой спомен на хиляди километри оттук, но всичко се разпада в неразгадаем ребус... Остава древната цивилизация около Мейсън сити, където всичко е О.К. и природата е девствена, боровете са чудовища от епохата на Мезозоя, постилайки земята лете с игли и шишарки, плътна и мека, на места напоена с вода, а ботушите затъват до над глезените и приятно е да отпуснеш отмаляло тяло върху килима, вперил поглед в блесналата за миг синева; наблизо жълтеят вече листата на бреза; в голямата, почти колкото родния Дунав, река Мезен и в малките ѝ, удивително чисти притоци, гъмжи от риба; реката е огромна и спокойна, извива из дебрите на тайгата и меандрите я отвеждат на север, още по далеч от дома; и намираш утеха...

„Събуждат“ ме, за да започнем най-мъчителната част... Прищракването ме е напуснало и този път трябва да чакам по-дълго. Чакането му е майката. И самата мисъл ми дава сили.

Очистваме с бай Йордан първия път. Остават още два. За всяка от четирите двойки има по три пътя. Спираме за малко и запалваме цигари с надежда да поуплашим комарите-кръвопийци, които след девет са особено хищни и късат парчета месо. Усещам още, че оня гадняр Хипнос ми готви някакъв номер. Мозъкът ми е обвит в паяжина, а очите лепнат. Скрит из мозъчния релеф, един център е останал буден и ме принуждава да стана и да поема по новия тракторен път. Слънцето, горкото, и то се измори... Дванайсет посред нощ е и е време за почивка. Това е знак и за нас да прекратим робския труд...

Остават още път и половина... Още един – най-дълъг, макар по метраж да е равен на другите... Всичко е свършено... И ние. Умората пресова изведнъж телата ни и това, което е останало от нас. Събуждат ни бригадирът и руският проверяващ: – Е, как е, момчета, свършихме ли?

По лицата ни отгатва, че не ни е до реторични въпроси. За нас сънят продължава, въпреки че сме на крака.

– Момчета, на кавезето и почивка до утре – дочувам като от оня свят гласа на бригадира.

„Върви на...“ е колективната мисъл. Днешният ден е пропилян. В безсъзнание не се почива. Утре трябваше да почиваме, да почиваме, да... Не мога да мисля... Кавезето ме залюлява майчински и потъвам в океана на съня...

... Лятото покрива тайгата с блата, откъдето хората се измъкват с кавезета и вертолети, а животът, винаги нов и неумиращ, се възражда и упоява; издигаш се полека над разлюлени цъфтящи поляни и гъсти гори, във фибрите на машината кънти звукът, студен и разтърсващо скърцащ, достига до всичко и го кара да трепери...

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а