литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Георгиос Сеферис
Мирозданието е пълно с божества





Неотдавна в една сумрачна чакалня случайно в ръцете ми попадна американско илюстровано списание с голям тираж. Погледът ми се препъна в реклама на цяла страница, изобразяваща западната фасада на Партенона. Встрани, в десния ъгъл на изображението като абстрактно видение пред две пълни чаши двама млади туристи се подпираха върху прешлен от колона, който им служеше за масичка. Тази реклама разтръбяваше: "Колкото повече знаете за античната архитектура, толкова повече ви харесва Акрополът". (The more you know about ancient architecture the more you like the Acropolis). Целта на тази постановка бе разпространяването на една англосаксонска напитка.

Не съм ревностен поклонник на съвременната "туристокрация", която заслепява нашето време. Но в момента, когато се замислям над един труд, който струва ми се с право, има амбицията да представлява достоен принос към по-широкото опознаване на нашите древни паметници, на тези "свързващи брънки между древните и съвременните хора", не ми беше трудно да забележа гореспоменатия епизод. Той наистина показва какво разстояние дели днешното настояще, онова, което попиваме с всяка пора на тялото си, от онези отдавна отминали времена.

"Колкото повече знаете за античната архитектура…".

Изобщо не ми е ясно какво би спечелило любуването на тези двама млади хора, ако изведнъж налеехме в главите им няколко малко по-специализирани, но доста известни архитектурни подробности. Като например, че в Партенона няма нито една права линия; че както този храм ни изглежда с форма на паралелепипед, ако теглим от него нагоре мислени проекции с дължина един или два километра, той ще придобие формата на пирамида; че всички тези, както и други тънкости, невидими за нас (било е нужно съвременните хора да направят внимателни измервания, за да ги уточнят), са били толкова зрими за очите на хората от онези времена. Така се опасявам, че рекламата, привлякла вниманието ми, не би трябвало да означава в действителност нищо друго, освен някакъв вид суеверие на нашата технократска епоха, тласкаща човека да събира информация и подробности относно какви ли не малко или повече несвързани помежду им неща.

И се питам дали не ме вълнуват повече хората от други епохи, чиито познания може би предизвикват насмешка в наше време, но които по всяка вероятност са имали сетива по-близки до равновесието, което копнея да виждам от време на време в душите на околните.

Единият, когото имам предвид, е неграмотен грък от началото на миналия век. Оскъдното четмо и писмо, които знаел, той научил на трийсет и пет годишна възраст като самоук, за да напише своите всеизвестни днес "Мемоари". Разказва, както пише в тях, как към края на гръцкото Национално-освободително въстание някакви поборници се опитвали да продадат на "европейци" две антични статуи, а той им казва: "За тях и десет хиляди талера да ви дават, да не се съгласявате да напуснат родината ни. За тях се борихме". Имам предвид генерал Макриянис. Думите му не са реторика на някой учен мъдрец. Изрича ги един човек, който познавал, както свидетелства животът му, и тежестта на думата, и тежестта на болката.

Другият е пътешественик-мюсюлманин, образован в неговата си традиция (роден е в Цариград), а пътеписите му представляват отглас, не знам до каква степен, от онова, което е чул по време на странстванията си. Името му е Евлия Челеби; пътувал е и из Гърция около 1667 г. В своите "Пътешествия" пише за Атина:

"Град Атина бе град красив и привлекателен, с високи постройки и преславни жители. Колкото от най-странните и любопитни шедьоври на света се срещат по лицето на земята, те се намират в този богат град. Има стотици хиляди произведения на изкуството, издялани от бял неизпечен мрамор, странни изображения на разни същества и статуи, изработени по франкски маниер. Всеки който ги види, изпада в екстаз, умът му бива очарован, нозете му отмаляват, очите се навлажняват и се наслаждават."

Евлия Челеби не е бил в състояние да знае много за класическата древност. Зад неговите писания прозират смешения от библейски митологии наред с легенди за древните мъдреци, които повече приличат на приказки от "Хиляда и една нощ", отколкото на малкото, което научаваме в началните класове на нашата образователна система. Но, не си представям, че този човек, колкото и простоват да ни се струва, е бил в състояние да използва за вар мрамора на някоя колона от древен храм. Въпреки че говори за "франкски маниер" при старите статуи, не вярвам някога да си е мислил, както един негов съотечественик от по-късни времена, ако паметта не ме лъже, че войните-щитоносци от храма на Аполон във Фигалия[1] , са били костенурки. Колкото по детски ниско да изглежда научното равнище и на гърка, и на турчина, намирам, че те и двамата засвидетелстват такава почит и вълнение пред тези неща, които трудно срещаме в свръхнаучната епоха на автоматизираните машини, в която живеем.

Накрая бих искал да отбележа: не трябва да забравяме, че едностранчивото познаване на античната архитектура може да ни доведе - виждал съм такъв случай - до възстановката на една идеална, може би хипотетична, първоначална форма на паметника; до един архитектурен план, до цветен макет.

Но днешната истина за тези отколешни постижения е друга; тя е замесена с течение на времето:

                   Обратите на времето те нямат чет
                   добро със зло редуват в неизменен ред.


Те именно са довели до непрестанното похабяване и, за да си припомним най-прочутите от тях, те са пожелали Партенонът да бъде превърнат в барутен погреб и са разположили на отсрещния хълм оръдията на Морозини, или са направлявали пуританската "филантропия" на лорд Елгин - както я наричат неговите апологети - да накълца на парчета беззащитния храм, за да "подслони" в един сенчест музей, където не прониква слънчев лъч, отломките, които успял да отнесе със себе си.

Накрая, тези "обрати на времето" често пъти ни предлагат изводи, които биха изненадвали, ако приемеха догматична форма. Ще се огранича до следния пример:

"Духовната пропаст между древния и съвременния свят е по-голяма, отколкото действително осъзнатата…След усърдно изследване разминаването изглежда още по-голямо и по-дълбоко, до степен такава, че ми се случи да чуя един от най-големите живи авторитети по литературни (и архитектурни въпроси) да изненадва аудитория от класически филолози, уверявайки ги, че духът на древните гърци ни е напълно чужд…"

И това е едно мнение.

Но струва ми се, че въпросът би трябвало да бъде разгледан и от двете му страни; става дума за две видови, а не качествени категории: едната е на чуждоезичния, и искам веднага да подчертая, че такъв какъвто си го представям, аз изобщо нямам предвид толкова и толкова учени, които с прекрасни познания и чувствителни сетива са се изразходвали в изучаването на античния свят, а онези, които виждат в него един окончателно отмрял издъхнал свят, един изкусно украсен саркофаг. Саркофагът лесно може да бъде преместен, но е трудно да сториш това с живите хора, защото тях ги боли да ги променяш или да ги изтръгваш от корен, за да ги присадиш. Например, невъзможно е другояче да бъде разглеждан езикът ни, освен като дихание на живи хора; а не като ревностни операции от страна на граматиците за спасяване на корабокрушенци.

Толкова по този въпрос; няма време за повече.

Тази архитектура е била окачествявана като "телесна" или "скулптурна архитектура". Понякога окото ми различава нейни характерни черти. Например, "напрегнатостта", по-очевидна в така наречената "Базилика" на Посейдония; така древните наричали онова изпъкване на колоните, изглеждащи сякаш притиснати под тежестта, която носят. Други ще се произнесат по-компетентно по такива детайли. Искам само да подчертая, че храмът на древните, по конкретно неговата "светая светих", в дълбоката си същност не представлява нищо друго освен черупката на едно изображение, на статуята на едно божество, той е "колибата" на един от онези, които каквото ще и да говорят, християнството е асимилирало или погълнало. На Посейдон на нос Сунион, на Атина на Акропола, на Аполон във Фигалия. Не изглежда да е било често посещавано място; груповите прояви на култово почитание се били извършвани под открито небе, около Жертвеника, извън архитектурния градеж, тази "зидария", конструирана и сглобена като тяло, сътворено от невидими детайли, които сякаш несъзнателно придават внезапната живост на някои постройки. Мисля си за Ръскин: "Нека да не казваме", коментира той, "както това стана при последните открития на Партенона, че онова, което не може да бъде доказано посредством изнурителни измервания, е невъзможно да допринесе за красотата на линиите на дадена архитектура. Окото непрестанно се влияе от неща, които не различава ясно. Не, не е преувеличено да кажем, че окото се влияе преди всичко от онези неща, които най-малко различава".

Изследователи на тези паметници, предано отдадени на тяхното съвършенство, са вярвали, че те са изолирани от заобикалящата ги среда и са ги смятали за безразлични към околния пейзаж; смятали, че техническото постижение по тяхното съграждане било е такова, че биха могли да издържат в каквато и местност да се озоват, и че е признак на романтизъм да казваме, че е необходимо да бъдат допълнени от живописността на една красива гледка.

Трябва да призная, че и мен не ме привличаха особено сладникави усещания като тези, изразяваните от Гьоте да речем в "Пътувания из Италия": "Беше неоценимо удоволствие", пише той, "да слушаш тази прекрасна госпожа да излива душата си с най-нежните тонове на пианото и същевременно да съзерцаваш през прозореца най-уникалния пейзаж в света…" Става въпрос за Колизеума, където "дори и прахта е изпълнена с великите животописи на мъртъвци…", както казва един друг изтъкнат посетител от епохата на романтизма. Всички тези неща са рожби на една епоха и ми напомнят трагичната ирония в едно хайку от Башо:

                   Фарс на съдбата:
                   под шлема свири
                   щурец.


Онова, което искам да подчертая е, че тези романтични уклони стоят далеч от моето мнение; тоест, чувството ми, че тези древни храмове в Гърция, Сицилия, по йонийското крайбрежие са по някакъв начин пръснати, вкоренени в техните пейзажи. След като тези "колиби" на безсмъртните били опустошени и превърнати в руини, бездомните богове са се върнали там откъдето са тръгнали, отново са се влели навън в пейзажа и ни заплашват с панически страхове или с чарове, навсякъде: "Мирозданието е пълно с божества" е казвал Талес Милетски. Понякога легендите са необходими.

Колкото и логическото виждане за тази архитектура да ни го позволява, ако си представим как би било възможно да пренесем парче по парче останките от тези постройки в далечни страни, сериозно се опасявам, че няма да постигнем нищо повече, освен да преместим куп непотребни материали. Бихме прахосали огромно усилие, ако се опитаме да обясним защо. На този въпрос с неотгатваем отговор, би било по-просто, ако отговорим така: "боговете не го желаят" - каквото и да означава това. Освен ако не предпочитаме да чакаме да се разголим напълно и вече не ни остане нищо друго, освен да премръзнем в междупланетарния студ.

С други думи, струва ми се, че е необходима вяра в тези древни знаци сред техния пейзаж; вярата, че те имат своя собствена душа. Тогава поклонникът би могъл - за пръв път го наричам така - да влезе в диалог с тях. Не сред туристически тълпи, развълнувани по разни начини, а ако мога така да се изразя: сам, оглеждайки душата която носи, в душата на тези мрамори заедно със земята наоколо. Може да се превръщам в подстрекател на ереси, но не мога да отделя храма на Делфийския Аполон от скалите Федриади, или от хребета на планината Кирфи. За щастие нашата земя е корава, зеленината й не те задушава, характерни за нея са скалите, планините и моретата. И струи такава светлина.

Не би трябвало също така да забравяме, че всичко това е станало някога в един свят, който доколкото ми е известно, е бил най-отчетливо изразеният в древността. За щастие голяма част от писаното слово е прекосила реката на времето и е стигнала до нас. Дали е предадена непокътната? Не бих могъл да го потвърдя. За да се огранича със споменаването на един голям пропуск, който допуснах: театрите. И върху тях, не само върху постройките, времето е оставило белезите си. Мисля си за античната трагедия, за върховния израз. Някога имах чувството, че такава каквато я знаем и я представяме, античната трагедия сигурно представлява нещо подобно на гръбнака на риба, която никога не сме виждали да плува жива във водата. Ритъм, прозодия (която сигурно е била много по-гъвкава и съвсем не механична, ако мога да се изразя така), пасажи, хор, музика и най-трудният проблем за превода наред с артикулирането на словото, всички тези неща, които съобразяваме от време на време в така наречения "дух на епохата". Всичко това, което тогава се е превръщало в едно тяло от пулса на свещения дионисиев ритуал и е прониквало всички тези неща: целия театър, зрителите и актьорите.

Бих могъл да изповядам, че най-прекрасните мигове "на антична трагедия" - тук не включвам мълчаливото четене на текстовете - най-хубавите мигове, които съм преживявал, са били в раковините на съвършено празни театри; една седмица в общение с театъра в Епидавър, освободен от наконтената му клиентела.

Колкото до храмовете, ако някой много близък мой приятел пожелае да намери брод към тях в компанията на древни текстове, бих се осмелил да го посъветвам да се запознае с текстове, които ще го отведат до тях по заобиколни пътища. Например, не като чете "Йон" на Еврипид, който говори за разсъмването над делфийския пейзаж, а със стихове на Омир или може би посредством други текстове, случило се да разтърсят душата му, стига душата му е способна на любов от такава величина. А ако много близкият ми приятел настоява да бъда по-конкретен, бих споделил с него, че през дните, докато пишех тези страници, ми идваха наум стиховете на Омир за петдесетте върбови клонки в палата на Алкиной ("Одисея", Седма песен, 103):

                   Други въртят вретена или седнали ткаят в разбоя
                   редом - тъй както листата на стройна шумлива топола
[2]

- толкова далеч се бях отплеснал.

Веднъж след отсъствие с години през една пролетна утрин в Атина от улицата долу в ниското съзрях част от югозападния ъгъл на Партенона: капителите от няколко колони и ограбения фриз, по-надолу древната стена, така наречената "стена на Кимон", а още по-надолу голата скала, сияеща в слънчевата светлина, обрасла с индийски смокини и агавета. Наблюдавайки "корите" на Ерехтейона в обедната светлина, забелязах, че "напрегнатостта" им (в архитектурния смисъл на думата) можеше да бъде различена в гърдите и в опънатото коляно. Това бяха две светкавични мигновения, останали в паметта ми, и отново необяснимо изплували на повърхността.



Атина, 7 февруари 1971;







Забележка: Превод от гръцки: Здравка Михайлова






  
Още сведения

публикувано на вторник, април 30 @ 14:54:28 EEST изпратено от grosnipe

Подведено под:
| Космосът Хеленика | есеистика |

3619 прочита

Бележки под линия:

[1] Храмът се намира в местността Фигалия в Пелопонес. Бел.прев.

[2] Превод от старогръцки: Георги Батаклиев, "Одисея", изд. "Народна култура", 1971 г.,С. Бел.прев.

Още в тази връзка
· Георгиос Сеферис


Най-четеното в блок :
Основоположения на пиронизма (І, 1–30)


Рейтинг
Средна оценка: 4
Гласа: 2


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Мирозданието е пълно с божества" | | 0 коментара


литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.10 Секунди