Никита Нанков: Фактификации-практификации - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

ПЕДРО БАРБОСА МЕНДОСА

Наскоро учените установиха, че главната причина за намаляването на белите китове в световния океан е, че те биват изяждани живи от чайките. Всеки път, когато добродушните гиганти изплуват да си поемат дъх, ята от чайки се спускат отгоре им и ръфат късове живо месо. Китовете са особено уязвими когато спят. За да се предпазят от хвъркатите си врагове, те почиват във вертикално положение – с нос близо до повърхността на водата и тяло, потопено отвесно на безопасна дълбочина. Докато китовете спят, работи само половината от мозъка им, което намалява двойно способността им да мислят. Тъй като китовете трябва да дишат, те спят на интервали от 13 до 15 минути. Между тези интервали китовете се намират в полубудно състояние за по няколко секунди, за да дишат, макар мозъкът им да продължава да работи с половин капацитет. Ала тъкмо когато те подават нос над водата да поемат въздух, гладните чайки ги връхлитат. Учените са заснели многократни случаи, когато при всяко полусъбуждане и подаване над повърхността, китовете са били ядени от чайки. В един от филмите се вижда как една чайка изяждат цял възрастен кит, дълъг около 30 метра и тежащ към 180 тона, приблизително за три часа, тоест за около 12 китови вдишвания. Изяждането започва от носа и завършва с опашката.

Откритието на учените помага да се обясни загадъчния случай на колумбийския рибар Педро Барбоса Мендоса, който, разхождайки се по плажа на 23 август 2010 г., бива привлечен от загадъчен овален предмет, полузаровен в пясъка. Педро изравя предмета, който се оказва голям колкото футболна топка, и когато започва да го оглежда, разбира, че предметът също го оглежда. Педро занася предмета у дома си и го поставя в кофа с вода. Колумбиецът се опитва да кърпи мрежи и да маже лодката си с катран, но предметът продължава да го наблюдава. Педро започва да усеща неприятното чувство, че го гледа някакво гигантско око. Отначало той не обръща внимание на новото усещане, но след два или три дни, в които предметът наднича от кофата, положението на рибаря става нетърпимо. “О, света Дево Мария, майчице пресвята!...” простенва Педро, пада на колене пред кофата, прегръща овалния предмет и го окапва и окъпва със сълзите си.

В този момент пред мисления взор на бедняка се изнизва целият му живот. Той е принуден да признае пред себе си онова, което десетилетия е криел от съседите си, а именно, че той е пълен неудачник. Педро с изгарящ срам си спомня, че в петдесет и седемгодишния си живот е успял да открие с невъоръжено око само осем планети, подобни на Земята, които човечеството може да колонизира в недалечно бъдеще, най-близката от които е само на 300 светлинни години, което се равнява на около 3,7 милиарда отивания и връщания от Земята до Луната. Позорът от неуспеха терзае Педро и той ридае неутешимо над кофата, втренчен във втренчения в него овален предмет. Рибарят моли предмета за прошка, но овалът загадъчно мълчи. Педро си спомня, че за да замаже несполуката си да открие поне три милона планети, подобни на Земята, той публикува теория за това как е възникнал животът на Земята и в космоса. За да не се излага съвсем пред световната научна общественост той е бутнал в една от бележките си под линия откритието си на течна вода под повърхността на Марс, която преди три и половина милиарда години е поддържала примитивни форми на живот на Червената планета. Теорията му за възникването на живота е поредният провал и за да си даде последен шанс да се самоуважава, Педро пуликува книга, в която обяснява какво е имало преди Big Bang. И отново катастрофа, от която Педро вече не може да се съвземе.

Забил глава в кофата, търсейки съпричастието на овалния предмет, Педро си спомня как след серията удари на съдбата той се затваря в крайморската си колиба и не публикува нищичко цели десет години. Все пак за петдесетия рожден ден на жена си Педро й подарява откритието на века в областта на еволюционната биология – отговор на въпроса защо жените имат менопауза. Жена му обаче е черна неблагодарница както винаги и след като прочита теорията му го прасва с празничната торта в лицето, понеже теорията на Педро се блъска в нерешим логически парадокс. Жена му ехидно го пита дали по-възрастните жени имат менопауза, понеже мъжете предпочитат по-младите жени, или мъжете предпочитат по-младите жени, понеже по-възрастните имат менопауза. Пардоксът, наречен по-късно на името на жена му – парадоксът на Мария – окончателно съкрушава Педро. Той си спомня този смъртен удар, гърчи се, хлипа и стене с глава в кофата – и добре поне, че в този момент овалният предмет го гали по главата и също безутешно плаче.

Напълно разнищен и омерзен от себе си, Педро си дава ясна сметка, че не го бива за нищо повече от писане на романчета. Той измъква от сандъчето под сламения си одър хартия, мастило и перо и написва заглавието на новия си роман: “Моби Дик”. И без да се замисля, той надрасква с кривия си почерк първото изречение на романа, всъщност първото изречение, което му идва на ум и което по някаква нелепа случайност вече сто и петдесет години се смята за класика: “Наскоро учените установиха, че главната причина за намаляването на белите китове в световния океан е, че те биват изяждани живи от чайките.”

23 октомври 2012 – 15 юни 2013 г.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а