Жан Бодрияр: Защо не всичко е вече изчезнало? - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Хегемонна и дигитална

Ако благодарение на разгръщането на една безкрайна материална или ментална технология посредством излишък на реалност всичко изчезва, ако човекът е в състояние да стигне края на възможностите си, то тъкмо посредством това той пристъпва в един свят, от който същевременно бива изгонен. Защото, ако както вече споменахме, същностното на живото същество се състои в това да не отива до края на възможностите си, то същностно на техническия обект е именно това: да изчерпва докрай възможностите си и да ги разгръща спрямо всичко и срещу всичко, включително и срещу самия човек, което в по-близка или по-далечна перспектива включва неговото изчезване. В края на този неудържим процес, който води до един съвършено обективен универсум, представляващ в известна степен висш стадии на реалността, вече няма субект, няма никой, който да вижда този универсум. Този свят вече не се нуждае от нас, също толкова малко се нуждае и от представата ни - впрочем, никаква представа вече не е възможна.

За да бъде илюстриран този преход към хегемониалното, няма по-красива от аналогията със станалата дигитална и едновременно с това освободила се от негатива и от реалния свят фотография. Двете явления имат непредвидими последствия – разбира се, на различни нива. Край на сингуларната презентност на обекта, защото той може да бъде конструиран дигитално. Край на сингуларния момент на фотографския акт, защото образът може да бъде непосредствено изтрит или възпроизведен. Край на неопровержимото свидетелство на негатива. Същевременно изчезват отлагането и дистанцията, тази празнина между обекта и образа, която представлява стадият на негатива. Аналоговата снимка е създаден от света образ, благодарение на медията на филма тя включва в себе си още едно измерение на изображението. Противно на това, дигиталният образ е образ директно произлязъл от екрана и смесващ се с масата на всички други образи, които са възникнали също от екрана. Той попада в областта на течащото и е подчинен на автоматичното функциониране на апарата. Ако калкулацията и дигиталното побеждават формата, ако програмата триумфира над погледа, може ли тогава да се говори все още за фотография?

Всичко това не е чисто техническа перипетия: с този обрат към дигиталното цялата аналогова фотография, всеки образ – разбран като конвергенция на изхождащата от обекта светлина с изхождащата от погледа светлина – бива пожертван и окончателно прогонен. В процеса на дигитализация скоро вече няма да се намери филм, чувствителна повърхност, върху която нещата да се впишат като негатив. Ще има само една програма за образи, един дигитален ефект в милиарди пиксели, както и една невъобразима лекота на снимки, на разпечатване и „фотосинтезиране” на всичко възможно. Казано метафорично, с възхода на дигиталното изчезва цялото богатство на играта на присъствие и отсъствие, появяване и изчезване, тоест цялото богатство на фотографския акт. (Докато фотографският акт оставя обекта за един кратък момент да се прояви в своята „реалност”, при виртуалния образ или дигиталната снимка няма нещо такова, да не говорим за магията на постепенното просветване на образа в процеса на проявяването.)

Точно това промени света, както и начина, по който ние виждаме света.

В последно време ултра бързият технологичен прогрес бе породен от абсурдната идея „да освободи” реалното с помощта на образа и образа с помощта на дигиталното. Това „освобождаване” на реалното и на образа се извърши чрез разточително обилие и скоростно умножаване. Това означава да бъдат забравени предизвикателството и риска, които стоят в основата на фотографското действие, крехкостта и амбивалентността на отношението към обекта – може да се каже „провала” на погледа: всичко това е съществено за фотографията, а и изобщо е нещо рядко! Фотографията не може да бъде освободена!
Още веднъж: това е само малък пример за масово случващото се във всички области. Особено в областта на мисленето, на понятието, на езика и на представянето. Същата съдба да бъдат дигитализирани очаква и духовния свят, и цялото поле на мисленето.

От едно към друго понятие, но сценарият е винаги еднакъв: с програмно управляваната конструкция 0/1, представляваща вид интегрално смятане, съответно интегрална калкулация, изчезва цялата символична артикулация на езика и на мисленето. Скоро вече няма да има повърхност, която да е възприемчива за конфронтация, никакво напрежение на мисленето между илюзия и реалност, никаква празнота, никакво мълчание, никакво противоречие – а само едно единствено непрекъснато течение, един единствен интегриран кръговрат. А на дигиталната интелигентност ѝ е присъща, нещо повече: тя ни принуждава (по същия начин, по който дигиталното принуждава образа) към същата лекота, същата нетрайност на продукцията и натрупването, на „фотосинтезиране” на всичко възможно, което е реално. Гигантската илюзия се състои в това да бъде заменено мисленето с избуяваща калкулация или снимката с избуяване на образите. Колкото повече напредваме в тази посока, толкова повече се отдалечаваме от тяхната тайна, от удоволствието от тях. Симптоматично за това е прекомерната привилегия, която се отстъпва на мозъка, не само в неврологията, но във всички области. Да не говорим за скорошното предложение, което Le Lay направи по отношение на отделянето на време, което да е на разположение на мозъка (на разположение за реклама на Кока кола) – който бе надминат в неволния си цинизъм само още от следното предложение на отговарящия за културата на град Париж, Кристоф Жирар: “Ние искаме мозъка да е на разположение, но не за рекламата и капитала, а за култура и творчество!”
Като оставим това настрана: Напълно нелепо е мозъкът да се превръща в рецептор, терминал от синапси или екран за церебрални образи в реално време. (В този смисъл би било дори по-малко абсурдно един „функционален” мозък да бъде съотнесен към рекламния пазар, отколкото да се разглежда като основа на „творчеството”!) Накратко: когато се изхожда от погрешната предпоставка на всяка теория на комуникацията („Всички ние сме рецептори и предаватели, които не се познават”) и от мозъка се прави модел за преработка на данни, една супер машина по подобие на други дигитални машини, мозъкът и (виртуалната) реалност функционират само вече като интерфейс, като превключване или като огледало, по една и съща програма – при което цялото това има като резултат означаваното от нас като изкуствен интелект. В тази взаимовръзка, на мозъка като стратегически извор на мисленето определено сме дали предимство и му осигуряваме – за сметка на всяка друга форма на интелигентност, особено за сметка на тази на злото която бива изтласкана в областта на ненужните функции – хегемонна власт, съвсем по подобие на онази хегемония, която властва в геополитическата сфера. Същият монопол, същият пирамидален синтез на властта.

Всичко това са характеристики на глобален процес на хегемония, поради което разясненията за фотографията и дигиталното могат да важат като микро модел за обобщаващ анализ на хегемонията. Защото тя не е нищо друго освен абсорбиране на цялата негативност в човешките дела, като редукция до най-простата, единна и безалтернативна формула 0/1 – чистото различие на потенциала, в което ни се иска да изчезнат дигитално всички конфликти.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а