Едмунд Хусерл: Свръхрационализъм: писмо до Леви-Брюл - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Фрайбург и. Бр., 11. Март 1935
Лоретощр. 40

Високоуважаеми колега!

Не е ли безобразние да Ви благодаря с такова закъснение за голямата, дори извънредна радост, която ми доставихте с любезната пратка на Вашето произведение върху митологията на примитивите[1]? Но може би ще Ви умилостивя, съобщавайки, че тъкмо изгарящият интерес към това произведение ми попречи да пиша. Оставих настрана собствената си работа, снабдих се с целия ред класически произведения за менталността на примитивите, дарени ни от Вас,[2] и там се губя вече цели седмици. Издавам тайната, че това е третото писмо, нахвърляно от мен – дано то бъде завършено. Защото все пак исках да Ви кажа, що за проблематика се е задвижила в мен от Вашите фундаментални проучвания и във връзка с моите дългогодишни изследвания за човечеството и заобикалящия го свят. Това не се случва за пръв път, но сега добива особена интензивност. Изявлението ми по този проблем не сполучи, отчасти защото заплашваше да се изроди в голямо съчинение, а и отчасти тъй като, докато се опитвах да съкращавам, бях изваден от този контекст чрез външни спънки … ( – само посочвам, че за съжаление трябва да пиша твърде много писма, за да помогна според силите си чрез чуждестранни препоръки на законово много тежко засегнатите от обновата на немската нация – сред които и собственият ми син, който като професор по юриспруденция има научна професия в живота, или по-скоро имаше, а сега трябва да мисли как да си изгради ново бъдеще в чужбина.)

Без съмнение Вашите произведения за примитивите трябва да се разглеждат като класически основополагащи произведения на една строго научна етнология изобщо. В голяма и особено важна област стана видна възможността и безусловната необходимост от чисто хуманитаристична антропология – или както бих могъл още да кажа, чиста психология, която не третира хората като природни обекти, не и като психо-физически – в универсума на пространствено-времевите реалности (в обективната, природонаучна пространство-времевост), а ги разглежда като личности, като субекти на съзнание, така както те самите конкретно намират себе си и се наричат с личните местоимения. Казвайки “аз” и “ние”, те се намират като членове на семейства, на сдружения, на социалности, като живеещи “с-един-друг”, въздействащи и страдащи от своя свят – от света, който откъм техния интенционален живот, откъм техните знания, мислене, ценности има смисъл и действителност. Естествено отдавна сме знаели, че всеки човек има своята “представа за света”, че всяка нация, че така да се каже всеки наднационален културен кръг, живее в свят, различен от заобикалящия го свят, а на свой ред така е и с всяко историческо време. Но в противовес на тази празна обобщеност Вашето произведение и отличната Ви постановка ни направи чувствителни към нещо разтърсващо ново: а именно, че представлява възможна и извънредно важна и голяма задача да се “вживяваме” в дадена затворена живееща в жива генеративна социалност човешка общност и да я разбираме, като че сме в нейния социално обобщен живот и откъм нея имайки света, който за нея не е “представа за света”, а представлява за нея действително биващият свят. При това ние се научаваме да разбираме нейния начин да аперципира, да идентифицира, да мисли, тоест както нейната логика, така и нейната онтологията, на заобикалящия я свят с принадлежащите му категории. “Безисторичността”[*] на примитивите ни пречи да потънем в морето на историческите културни традиции, документи, войни, политики и т. н. и поради това ние недовиждаме тази конкретна корелация от чисто духовен живот и заобикалящия свят като негова формация на валидност, а оттам и не ги превръщаме в научна тема. Очевидно е, че сега трябва да възникне една и съща задача за всички достъпни ни, живеещи в ограденост човешки общности – и то и за онези човешки общности, чийто обграден общностен живот не се състои в безисторична стагнация (като живот, който е само течащо настояще), а в един същностно историчен живот, който като такъв има национално бъдеще и постоянно иска бъдеще. Подобна социалност съответно има не един така да се каже замръзнал заобикалящ свят, а един свят, който притежава отчасти осъществено бъдеще (национално “минало”), отчасти предстоящо да бъде осъществявано бъдеще като подлежащо на уредба според национални цели. Това води до общата проблематика на историята – до психологията на историческия дух във всички негови възможни образи и релативности (нация и вътрешен строеж на нацията от отделни социални общности, или от друга страна типът на свръхнацията като общността от нации и т. н.). И така за една исторична общност би стоял, както и за примитивите, този проблем като корелативен проблем: единството на един затворен национален живот и в него жизнения конкретен и действителен за него свят, с неговата структурна типология; подобно конекса от нации и при по-висшето единство “свръхнация” (Европа или например от друга страна Китай), плюс така да се каже логиката, онтологията на съответните човешки общности и заобикалящи ги светове. Задачите най-напред са конкретно исторически за фактически познатите нации и свръхнации, но после са и общо психологически – в смисъла на една чиста вътрешна психология на конкрециите, към която тепърва трябва да се създаде методика. Но едно първо начало виждам отворено от Вашите основополагащи произведения.

За мен в настоящото положение на непрестанно продължаваното дело на живота ми тази перспектива е особено интересна най-вече, защото съм поставил още преди много години корелативния проблем Ние и заобиколен свят като “трансцендентално-феноменологичен” с оглед на възможните многообразни “ние”, и то най-после отнесен назад към проблема за абсолютното его.[3] Защото в този хоризонт на съзнанието всички социалности и техните релативни заобикалящи ги светове са изграждали смисъл и валидност и постоянно ги градят отново през промените. Мисля, че може да е сигурно, че по този път на една вече до голяма степен проработила интенционална аналитика истирическият релативизъм запазва своето несъмнено право – като антропологически факт –, но че антропологията както всяка позитивна наука, а също и както нейните универсалии е наистина първата, но не и последната дума на познанието – на научното познание. Позитивната наука е консеквентно обективна наука, наука е в саморазбираемостта на битието на обективния свят и на човешкото битие като реално биващо в света. Трансценденталната феноменология е радикална и консеквентна наука за субективността, за най-после конституиращата свят в себе си. С други думи тя е науката, която разбулва универсалната саморазбираемост “свят и ние хора в света” като неразбираемост, и така като загадка, като проблем и прави я научно разбираема в единствено възможния метод на радикално самозамисляне. Чрез този радикализъм тя представлява една научност от нов тип, протичаща като систематична аналитика, систематично разкриваща азбуката и елементарната граматика на образуването на “обекти” като единици на значимост, на многообразия от обекти и безкрайности от валидни “светове” за придаващите смисъл субекти, а с това, бивайки една философия от низините, се изкачва във висините.

Може би подготвяните нови публикации (които смея да се надявам, че ще мога да доведа до завършек въпреки твърде надълбоко посягащите в личното ми битие политически движения) ще дадат някои представи затова, колко перспективен и конкретен е методът, чрез който в противовес на слабоватия мистицизъм и ирационализъм искам да обоснова един вид свръхрационализъм, надскачащ стария рационализъм като незадоволителен и въпреки това оправдаващ неговите най-интимни интенции.

Твърде дълго ли поставях на изпитание търпението Ви? Но дано поне съм Ви дал една обща, радваща Ви представа, колко силни импулси могат да продължават да изхождат от делото на живота Ви, импулси, стигащи далеч отвъд дългогодишните етнологически въздействия, които са Ви донесли толкова много почит. Имам пред вид тъкмо, че това все още не е достатъчно. В работите Ви има важни принципи, които за в бъдеще ще намерят своите ентелехии.

Дано Ви е отредено да запазите още дълги години чудесната духовна сила, която и в тази библейска възраст способства за подобни основополагащи произведения.

Забележка: Преводът е направен по: Edmund Husserl, Arbeit an den Phänomenen. Ausgewählte Schriften, Hg. von Bernhard Waldenfels, Fr./M. 1993, S. 208-211.
На свой ред за сборника на Валденелс текстът е взет от: E. Husserl, Briefwechsel, Bd. VII, S. 156-159. Когато не е изрично посочено друго бележките са на първия издател. Заглавието е на издателя Валденфелс.
Превод от немски: Антония Колева

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а