Георги Календеров, Дилян Вълев: 7. Как се влиза с 30 цента в Гърция - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Казват, че и от безизходицата имало изход - да свикнеш. Може би затова, когато се озовеш без всякаква надежда и цент в някоя от най-южните точки на Италия - по-близо до Африка, отколкото до родината си, когато си проумял, че фериботите не качват на стоп, а кюретата си говорят с Бога и туристите само на италиански, ти става абсолютно все едно: в коя държава ще осъмнеш и дали; ще те спрат ли полицаите на улицата, или ще те извадят изпод някоя пейка. Дори и животът ти става един такъв безразличен. Ето защо приближаващ се към теб на бегом католически свещеник не може да извика най-нормалната емоция - да побегнеш и ти. Нищо, че автори като Умберто Еко и Збигнев Херберт са направили всичко според силите си, за да те плаши подобна гледка. Доверчивият читател знае, че след всяко тичащо кюре върви по един инквизитор, примерно Бернардо Гуи, който има за задача да ти изреже голям квадрат от кожата на гърба и да посипе раната с морска сол.

Но нищо не може да ти изкара акъла в такъв момент, защото акълът отдавна не си е на мястото.
Спираме, усмихнати да посрещнем своя палач с думите:
- Си, синьоре?

Падре Кристофоро има твърде изсушен вид и ние не предполагаме, че той е човекът, който ще ни спаси. По би му отивало да те попита "Грешнико, отричаш ли се от клеветите си, че италианците са жабари, а Светата Троица е единосъща?". Съответно от теб се очаква да паднеш по очи и да поискаш прошка от светия отец, и да изповядаш всичко, всичко... Включително и това, че Тошко от Дупница не е педал, а дълбоко в себе си носи едно добро до напикаване сърце.

Падрето е дошъл за друго. Той ни хваща през лакътя и ни води обратно в църквата. Намерил си е преводачка. Започва втората част от аудиенцията ни в малката стаичка, в която може да седи само един. На останалите е позволено само да стърчат и евентуално да пукат виновно с пръсти.

Свещеникът изслушва спокойно лъжите ни за това, как искаме да се върнем доброволно в родината си, заработвайки по честен път парите си за ферибот. Готови сме да излъскаме амвона, да цепим дърва, или да измием очите на Павел Апостола, който вардел дрехите на Свети Стефан, докато неверниците го пребивали с камъни извън стените на Ерусалим... Ако трябва и самия Свети Стефан ще пребием с камъни.

- Разбирате ли, падре Кристофоро? Ние искаме да напуснем Италия, но не можем. Но не ни тълкувайте криво, свети отче, ние вече знаем, че това, дали ще имаш постеля, върху която да си легнеш, е същото, като и да нямаш, стига да го погледнеш с определена нагласа. Ние вече сме били и в Рая, защото сме имали литър и половина вода от чешмата, както и една малка, спретната чакалня, в която да подгънем нога, а преди това пък сме били в България, която, както сигурно знаете, е земен рай...
Естествено, не го казваме точно по този начин, но отецът и не иска да слуша повече. Преводачката предава думите му:
- Не можем да ви помогнем.

За момент помисляме, че ей сега ще ни пожелае буена фортуна, макар че такива изрази в устата на свещеник…, но точно тогава преводачката продължава:
- Но ето какво ще направите. Падре Кристофоро в момента пише една бележка, с която ще отидете при сестра Аделе.
Сестра Аделе представлява в Бриндизи организацията "Каритас" на албанката Майка Тереза. Тъкмо ще научим как е буена фортуна на албански (вероятно нещо с три пъти "ч", два пъти "ъ" и завършва на "и" с нож в гърба), си мислим. Въвеждат ни в сградата на "Каритас", където вече чакат три устати майки с техните 4 устати дечица. Младо семейство дундурка едновременно две бебета. И майката, и бащата имат прекалено средиземноморски вид, което ни навява на съмнението, че носят в кръвта си и по нещичко от Софи Маринова и Сандокан. Бебетата навярно са близнаци. През всичките три часа чакане, те усърдно упражняват преподаваното от родителите им крещене - вярно, в техния случай с по-нечленоразделни звуци. Има и няколко важни-важни господа, които сме виждали да се разхождат в градинката с гипсовия Лакоон край пристанището. Те са със сини костюми, розови жилетки и доста приличат на родни пенсионирани жепейци. Иначе са типични италианци. Много разговорливи. Всички чакат за безплатен обяд. Той им се полага така, както Нобеловата награда се полага на Майка Тереза.

Сред общата гюрултия особено активна е млада гърдеста италианка, която единствена изглежда като облечена с нещо, купено от магазин, а не подарено, след като и бълхите са избягали в ужас от него. Гримът й е толкова дебел, като че сложилата го иска да подчертае, че има пари поне за още пет кила от него. Тя очевидно се чувства тук в свои води - с тон на карабинер в оставка разпределя достолепните жепейци кой където му е мястото. След това грабва двете бебета и започва енергично да ги дундурка и - както ни се струва на нас - с особена омраза. Те, които тъкмо са спрели за момент упражненията по вдигане на шум, започват с нов ентусиазъм. Цицорестата бамбина се сеща, че на нас не ни е обърнала внимание и ни сочи към двора с думите:
- Манджаре!
Сиреч, да отидем там, ще дават обяд. Колко е лесен италианският! Ние се опитваме да обясним на бамбината, че не сме от тази изпаднала сган, която е дошла тук за безплатно плюскане. Ние не искаме да манджарим, а сме от другите, дошли да просят пари. Тя обаче губи интерес към нас, защото тъкмо се е появила сестра Аделе.

Сестра Аделе е около шестдесетгодишна, жизнена жена, която създава впечатлението, че винаги може да е поне на три места едновременно. Гърдестата разтваря чантата си, вади от там някакви листове, и натиквайки с гърди дребничката монахиня в един ъгъл, започва да й чете от тяхното съдържание - в мерена реч. Доколкото успяваме да схванем, девойката е била закъсала нещо навремето, но благодарение на сестрата, се оправила, станала нов човек, и сега й благодари досаждайки й. Монахинята реагира като всеки нормален човек, на когото четат поезия - кима с унесена усмивка и оглежда по кой фланг да се изнесе. Така тя бавно се придвижва с гръб към стената и, стигайки до вратата, казва едно грация на авторката и изчезва. Налага ни се да продължим с чакането.
Най-после, след като всички са нахранени, а поетесата си е тръгнала, монахинята се завръща.

Тя е пъргава жена, очевидно с голям опит в манастирските магерници, също много я бива да раздава пари на такива като нас. Сестра Аделе не е настроена да изслушва както поезия, така и лъжите на български непрокопсаници. Бързо-бързо урежда документацията, преснима паспортите ни на ксерокс и пише в някакъв разходен ордер: "Отпускаме 80 евро на двама български журналисти, изпаднали в беда". Тя по-добре знае от нас. Щом смята, че сме в беда, значи може би наистина е така!

До тръгването на ферибота има време, достатъчно да си купим билети и две бутилки германска водка и да останем отново с трийсет цента общо.

Функциите на гранична полиция изпълнява капитанът - грък, който още като вижда кориците на паспортите ни, възкликва:
- Аааа, Bulgaria!
- Yes! - кимаме ние. Но той си знае неговото:
- Do you have money? (Имате ли пари)?
Ние (кимайки твърде убедително):
- Е, сега... Разбира се, че имаме!
- Колко? - пита мустакатият стар морски вълк, принуден да се прави на сухоземно ченге.
- Lots of money! (Много пари!) - донякъде благодарение на германската водка си вярваме, че наличните 30 цента отговарят на това определение.
- Колко, колко?
- Ами, enough (достатъчно).
На него явно му омръзва това надлъгване - кой е по-голямо ченге и кой има повече спестявания и минава на гръцки:
- Аде фиге!!! - последното означава "хайде бягай", но ние го разбираме правилно като "качвайте се на кораба". Наистина, ама наистина не ни се седи повече в Италия!

Забележка: Четете ни и в продължението, когато ще ви огреят едрите звезди над Адриатика.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а