литература плюс култура |*| GrosniPelikani - Из “Писма на паразити”

Кой е паразит?

Както е нормално да се случва през античността, корените на паразита се губят някъде в сакралното. Първоначално паразитът бил “сакрален” паразит, бил натоварен с някакви сакрални — поради което не дотам изяснени — функции. Възможно е да е събирал житния данък от прилежащите към храма ниви, възможно е да е обслужвал гощавките на храмовите посетители. Едно е сигурно: ангажиментът му е бил “покрай храната”, както загатва и самото му название (para — ‘редом, покрай’, sitos — ‘жито, храна’). По-известен и по-късен като явление е “светският” паразит — обеднял гражданин на полиса, търсещ храната си по публични и частни угощения, в замяна на което развличал гостите и домакините и бил подложен на присмех, унижения, дори физически тормоз. Тъкмо този обществен храненик влиза като характерен персонаж в средната и новата атическа комедия (IV-III век пр. Хр.), редом с лукавата хетера, верния роб, старата магьосница, войника–самохвалко и прочее компания. Веднъж обособили се под формата на комедийни типове, т.е. влезли веднъж в литературната традиция, горните персонажи се превръщат в материал за всевъзможни упражнения по стил — неизменна част от обучението в школата на ретора. Така става ясно, че ако Алкифрон (ретор от II век) е съчинил 42 фиктивни писма на паразити (толкова поне са оцелелите), това не се дължи на някаква причудлива фиксираност върху въпросните представители на античната полисна общност, а е логично следствие от типа обучение в елинистическото училище. Въпрос на образователна система.

Образът на епистоларния паразит у Алкифрон се гради върху поредици от монотонно рециклирани клишета в духа на комедийната традиция: така например паразитът е вечно гладен; паразитът често декларира суицидни намерения и търси бесилка, за да се обеси. Кореспондиращите си фиктивни паразити си имат и фиктивни имена (също в духа на комедийната традиция): Трехедипън = “Тичащ–по–гощавки”, Лопадектамб = “Запленен–от–блюдата”, Хектодиокт = “Гонещ–шестия–час”, Мандалоколапт = “Кълвящ–мандалото”, Артепитим = “Копнеещ–за–хляб”, Книсозом = “Душещ–чорбата”, Автоклет = “Самопоканил–се”, Хетемарист = “Готов–за–закуска”...

1. Трехедипън до Лопадектамб

Стрелката на слънчевия часовник още не е хвърлила сянката си върху шестия час на деня, а аз, разкъсван от глад, съм застрашен да се спаружа. Крайно време е да измислиш нещо, Лопадектамбе, или поне ми дай въже и кол да се обеся. Ако съборим стълба, върху който се крепи този омразен часовник, или накривим стрелката му така, че да посочва по-бързо часовете, ще проявим Паламедова[1] находчивост. Аз вече съм съсухрен и обезводнен от глад, а Теохар не би се настанил в сламеното си ложе, преди слугата да дотича и съобщи, че е настъпил шестият час. Та затова ще трябва да скалъпим нещо, с което да надхитрим и объркаме порядъка на Теохар. Тъй като е възпитан от навъсен и строг наставник, той не приема напредничавите идеи, а има нрав, суров като на Лахет или Аполексий, и не разрешава на стомаха си да се напълни преждевременно.

2. Хектодиокт до Мандалоколапт

Вчера, в късния следобед, случайно срещнах Горгий Етеобутад, който ме поздрави сърдечно и ме упрекна, че не съм го навестявал често. След няколко шеговити думи, той ми каза: “В името на Зевс, върви да се изкъпеш, драги мой, а после ела в дома ми и доведи хетерата Аедонион. Тя е в що–годе добри отношения с мен и живее — със сигурност ти е известно — недалеч от Леокорион. Чака ни чудесна вечеря: късове осолена риба и стомни, пълни с мендесийски[2] “нектар”, както би го нарекъл някой.” Така ми рече и си тръгна. А аз изтичах при Аедонион и щом й казах кой я е поканил, за малко да пострадам. Явно Горгий се е отнесъл с нея неблагодарно и дребнаво, когато й е плащал. Обзета от още незатихнал гняв, тя грабна от триножника пълното с вряща вода гърне и щеше да ми залее темето, ако не бях отскочил, отървавайки се на косъм.

Ето така се залъгваме с измамни надежди и търпим унижения, по-многобройни от насладите.

3. Артепитим до Книсозом

Само едно въже ми трябва и скоро ще ме видиш с шия в примката. Не мога нито да търпя шамарите и другите пиянски изблици на трижди проклетите дарители на групови обеди, нито да сдържам този свой отвратителен и лаком стомах. Защото той си иска своето — не само до насищане, ами и за разкош. Обаче лицето ми не издържа повече на постоянните удари, а пък едното ми око, подпухнало от шамарите, е застрашено да изчезне. Вай, вай, какви злини ни принуждава да понасяме този всеяден и всегълтащ стомах! Ето защо съм решил да се порадвам на още една обилна вечеря и после да се отърва от живота. По-добре смърт сред наслади, отколкото мъчителен живот!

19. Автоклет до Хетемарист

Почти по нищо не се различават от обикновените люде онези горделивци, които възпяват доброто и доблестта (имам предвид използвачите на момчета).

Каква гощавка пропусна само! Тия дни Скамонид отпразнува рождения ден на дъщеря си. Макар че бе поканил немалко от хората, които са смятани за атински големци поради богатството и произхода си, Скамонид бе счел за нужно да украси пира и с философи. Сред първите гости беше стоикът Етеокъл — оня старик с обраслата брада, мърльото с мазната коса, дъртакът с чело, по-сбръчкано от кожена кесия. Там беше и Темистагор от перипатетическата школа, мъж с нелоша външност, наперен с къдравата си брадичка. Присъстваше и Зенократ епикуреецът, с добре поддържани къдрици и също горд с гъстата си брада. Не липсваше и “възпяваният” (така го наричат всички) питагореец Архибий, покрил лицето си с дълбока бледност, провесил кичури от темето чак до гърдите, отпуснал една въздълга и заострена брада, с гърбав нос и хлътнали устни, чиято стиснатост и крепка затвореност сама по себе си загатваше за питагорейското безмълвие. Внезапно нахлу и циникът Панкрат, който поривисто разбута тълпата, подпрян на дъбова тояга. На мястото на гъстите клони бастунът му бе обкован с бронзови гвоздеи, а торбата му висеше празна и готова да поеме огризките.

Всички останали гости през цялото време спазваха еднакви или сходни порядки на пируване. Философите обаче, с разгарянето на пира и с всяка поредна обиколка на чашата за наздравици, все повече започваха един след друг да ни показват своите чудатости. Поради старост и преяждане стоикът Етеокъл се просна по гръб и захърка. Питагореецът наруши мълчанието си и затананика един от “Златните стихове”[3] по някаква мелодия. В духа на перипатетическото си учение прекрасният Темистагор се изказа, че щастието се определяло не само от душата и тялото, но и от външните блага, след което поиска повече питки и по-обилен избор от мезета. Епикуреецът Зенократ запритиска към себе си флейтистката, като я гледаше размекнато и влажно с притворените си очи и разправяше, че това било “покой на плътта” и “гъстота на удоволствието”. А пък циникът, след като развърза и смъкна на пода протрития си плащ, се изпика с цинично безразличие. После каза, че природата била първопричина за генезиса, и се накани да оправи пред очите на всички певицата Дорида.

При това положение никой не обръщаше внимание на нас, паразитите. Зрелището и веселбата бяха подсигурени не от тези, на които това е отредено, при все че китаристът Фебад и клоуните от трупата на Санирион и Филистиад не се предаваха. Но всичките наши усилия бяха напразни и безрезултатни и само дрънкането на софистите се радваше на интерес.

--------------------------
Бележки под линия::
[1] Паламед — син на евбейския цар Навплий, един от ахейските вождове по време на Троянската война, разобличил Одисей за мнимата му лудост. Автор на различни изобретения, вследствие на което името му става част от фразеологични изрази, намекващи за мъдрост и находчивост.

[2] мендесийски — от Менда, град в Халкидическия полуостров, известен с хубавите си вина.

[3] “Златните стихове” — 71 хекзаметъра от неизвестен автор, синтезиращи основните принципи на Питагоровото учение.