литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Какво бе за мен Ейре до лятото на 2003 г.?

Преди да отида в Ейре, или в република Ирландия през август 2003 г. винаги свързвах нейното име с името на Джон Скот Еригена. Когато чуят за Ейре, или Ирландия, сигурно мнозина се сещат за някой от нейните прочути писатели, поети или драматурзи. Но какво да се прави, професионална деформация. За мен тази страна, поне до лятото на 2003 г. беше преди всичко страната на един симпатичен средновековен философ и блестящ преводач от гръцки на латински. Когато по време на следването и аспирантурата си учех за него, в някои наши учебници и антологии името му беше изписано като “Йоан Скот Еригена”, после стана “Джон Скот Ериугена”, а сега се питам да не би най-близко до някогашното му звучене да е “Иън Скот Ейрегена”? Каквото и да е било всъщност името му, тъкмо благодарение на това, че е бил монах от прекрасната зелена Ейре, през девети век след Христа той направил много за хвърлянето на мостове между отдавна разделената Европа. В какъв смисъл той хвърлил мост между двете части на Европа — гръцки и латински говорещата? За годините на раждането и смъртта му не се знае със сигурност нищо. Знае се само, че е живял през девети век след Христа, че е знаел великолепно гръцки както малцина други по онова време на Запад, а да не забравяме, че става дума тъкмо за онова половин хилядолетие, през което почти всички са свивали рамене пред някои ръкописи с оправдателното: Graeca sunt, non leguntur.

Той е автор на голямото и важно съчинение “За разделението на природата” (известно още и в множествено число като “За разделенията на природата”), но най-важното за него е: той е превел в средата на девети век от гръцки на латински изключителните съчинения от корпуса на загадъчния Ареопагит (който според едни е истинският свети Дионисий, а според други е псевдо–Дионисий). И още, ирландският монах Иън от Ейре може да се почита като един от първите християнски цивилизационни обединители на Европа, защото освен Ареопагитиките, Иън Скот Ейрегена превел от гръцки на латински и най-важни текстове на някои от Светите Отци от Кападокия, написани през ІV век, както и от Максим Изповедник. Всички историци на средновековната философия не пропускат да отбележат, че когато преводът на Ареопагитиките, направени от монаха Иън от Ейре, бил изпратен на папа Николай през 860 г., папата и неговият личен библиотекар и преводач Анастасий не успели да намерят нито една грешка — и предполагам, позеленели от завист. Разбира се, формално те можели да изкажат единствено неодобрението, че преводът е бил публикуван преди те да се запознаят с него и да му дадат благословията си.

Преводите на Иън имали огромно влияние върху мисловните търсения на латиноезичния Запад през следващите няколко века. Въпреки някои негови еретични забежки в схващането му за това колко е значима свободната воля за спасението ни оттатък, и въпреки някои почти пантеистични крайности в диалога за разделенията на природите, Иън според мен заема славното място на велик християнски преводач–цивилизатор в културната история на нашия стар континент, който все заради нещо е бил разделен и най-после започна да се стреми към обединение.

Всъщност, поради всичко това той може да бъде и нещо като емблема-персонификация на Ирландия от втората половина на първото хилядолетия. В продължение на столетия малката островна страна, наричана на латински Hibernia, или Scottia maior (докато в същото време Шотландия била Scottia minor), била чудно кътче за развитието на духовността. Част от местната келтска аристокрация и друидите били приели християнството още преди прословутото пристигане на Патрик през 432 г. след Христа на острова. Проповедите и монашеската дейност на Патрик направили това необратимо и наред с чудотворните му деяния (като например това, че заповядал на всички змии да напуснат острова за една нощ), са повече от достатъчни днес той да бъде почитан като светец–покровител на тази изстрадала земя. Още по-важно от изгонването на змиите за културната история на Ейре, а и на Европа, се оказало това, че Патрик основал множество манастири и с това предопределил облика на християнските институции там. Векове наред ирландското християнство било много повече от манастирски, отколкото от епископски тип. Патрик се съобразил с вековния кланов градеж на общностния живот там и сам той или последователите му създали манастири навсякъде, където имало седалище на някой кланов вожд. Тези населени места се превърнали в нещо като център на местния владетел, манастирско обиталище с библиотека и училище, болница, сиропиталище и затвор за престъпилите обичайното право. В продължение на векове в манастирските училища и библиотеки на Ейре е бил преподаван и местния гелско–келтски с неговата писменост и генеалогична или епосна литература, но и разбира се, преди всичко най-важните въпроси на богопознанието, латински и гръцки. Естествено, езикът на преподаването е бил латински.

От София до Лимерик

И така, на 23 август 2003 г. се отправих към страната на Иън Скот Ейрегена. Щях да участвам в юбилейния 25 конгрес на Европейската асоциация за институционално изследване, което всъщност е по-новото име на старото Европейско общество за висше образование. Това беше и едно от последните ми пътувания, свързани с големия международен проект за ролята на университетите за трансформирането на обществата, осъществяван от Институт Отворено общество в ЦЕУ — Будапеща, по който работех през 2002 и 2003 г.

Следобед взех самолета до Лондон и след три часа безметежен полет кацнахме там. Единственото нещо, което ме тревожеше, бе това, че както винаги, когато отивах в чужбина, макар и за броени дни, едното от децата ми се разболя с температура. Този път това беше Теди. И все пак, надявах се, че е само някаква настинка и заминах, макар и притеснена.

На Хийтроу първо се обадих на нашите, защото децата бяха останали при тях. Внезапно вдигнатата температура на Теди вече беше спаднала. Поуспокоих се и се пошлях малко. Това е любимото ми летище. Има много хубави магазини и огромни книжарници във всеки от четирите му дяла, така че човек може да прекара неусетно там няколко часа между отделните си полети. Този път там ме изненада новооткритият сувенирен магазин на British Museum. Почти всички най-интересни и най-прочути експонати на Британския музей вече са сложени на плакати, картички, календарчета, вратовръзки, моливи, писалки, подложки за “мишки”, метални кутии за желирани бонбони, опаковки на шоколадови иделия и т.н.

След това се преместих в онази част на Хийтроу, от която излитат самолетите за Ейре и Северна Ирландия. След като минах през паспортната проверка, първото нещо, което направих, беше да си купя една голяма бира. Моята любима: “Гинес”! Дойде ми таман добре, защото Хийтроу, наред с всички удобства и развлечения, които предлага, е херметически опаковано така, че не може никъде да се види отворено прозорче. Може би заради климатичните инсталации, или заради това потенциални нелегални емигранти да не се промушват през тях? Знам ли. Във всеки случай този ден беше горещ, а климатиците работеха слабо, та с бирата се освежих. Докато зяпах огромните заглавия на всички британски вестници през този ден и още по-огромните им карикатури, разбрах, че в Лондон, макар и извън Хийтроу, има един човек, на когото със сигурност му е още по-горещо през тези дни. Разбира се, става дума за Тони Блеър, на когото му предстоеше през следващите няколко дни да се яви на изслушване при лорд Хътън във връзка с разследването на убийството на д–р Дейвид Кели.

Най-после стана време и за втория полет — от Лондон до Лимерик, и по-точно казано до летището Шанън. Този полет беше още по-кратък, продължи по-малко от час, но мисля, че това беше най-красивият полет, за който си спомням. Беше на залез. От дневната светлина, към онова, на което хората от британските острови казват twilight. Отначало полетът беше сравнително на ниско и от прозорчето ми видях прекрасно очертания югоизточен и югозападен бряг на Ирландия. После в един момент самолетът се изкачи по-нависоко и на залез слънце пътувахме сред едни чудни облаци, като сред декорите на филм–приказка. Обикновено полетите минават на височина, която оставя облаците далеч отдолу като пенлива равнина. Този път, този полет минаваше през самите облаци, които с причудливите си форми и с цветовете, които имаха на залез слънце, ме накараха да си помисля: “Сигурно това е любимото място за игра на Господ”.

Самолетът се приземи на летището Шанън и почти веднага след това се смрачи. За момент на летището се поколебах — за първи път в живота си пътувах в чужбина съвсем сама. Обикновено съм с колеги и познати, или с Николай.

По съвета на домакините, получен по електронната поща, първо се качих на един автобус до центъра на Лимерик. В късната съботна вечер градът бе осветен и някак весел. По улиците имаше много млади хора, които безгрижно се шляеха насам-натам, както става вечер в някои наши черноморски курорти. Попитах една групичка как биха ме посъветвали да се придвижа най-бързо до университетския кампус и те ми казаха: С такси!

Качих се на такси и отново малко се уплаших, когато видях, че излизаме извън града, но тревогата ми бе неуместна. Скоро пристигнахме в Дромроу Вилидж, което всъщност е кампуса на университета в Лимерик. Обадих се на рецепцията и малко след полунощ се настаних в стаята си в общежититието, което се състои от няколко малки, нови, приятно изглеждащи блокчета, облицовани с дървени плоскости и наречени с имената на различни дървета и храсти. Отвътре също изглеждаха много добре — стилно и семпло, с отлично подбрани цветови съотношения на плоскостите на мебелите, завивката на леглото и пердето.

През прозореца ми нахлуваше някакъв странен шум, сякаш от река, при това голяма… Но беше тъмно и нямаше как да разбера дали наистина има голяма река наблизо до утрото на следващия ден.

Първият ден в Лимерик — разходка около Шанън и екскурзия из града

На другия ден сутринта, както обикновено, когато съм извън дома, се събудих много рано. Развиделяваше се. Погледнах през прозореца и видях чудна ливада, зад нея ниска дървена ограда, а после — река. При това наистина това беше голяма и хубава река. Оказа се, че тъкмо това е реката Шанън и че кампусът на университета е разположен около нея.

Отидох в кухнята, която беше обща за няколко стаи, направих си кафе и почти веднага след това излязох. Само на няколко десетки метра извън оградата на кампуса сякаш се попадаше в друг свят. Горска идилия. Голяма и спокойна река разлато се простира и бърза нататък. Чудна алея за разходка с големи вековни дървета от двете й страни. Малки вирчета с наклонени над тях храсти и дървета, подобни на нашите върби. Птички пеят и прехвръкват насам–натам. Слънчевите снопове на вече надигащото се слънце се процеждат през клоните и хвърлят палави петна в укротените води на плитчините. Патици, патета и други водоплаващи птици, подобни на юрдечки се носят по успокоените вълнички в близост до брега. И о, чудо!, даже бели лебеди! През следващите няколко дни се убедих в това. Особено през последния ден на престоя ми, когато ни водиха на по-дълга екскурзия, видях че в тази част на Ирландия белите лебеди са навсякъде — не само по течението на Шанън, но и на всякакви малки нейни приточета и крайречни поточета. И едни бели грамофончета, и розово, почти цикламени перуники кокетно се поклащат насам–натам. Просто чудно.

След няколко часа разходка покрай брега на Шанън се прибрах в общата кухня, пуснах ориентировъчно телевизора и видях, че по абсолютно всички канали вървяха директни предавания от неделните служби — както от католически, така и от протестантски богослужения. Нищо друго. Все пак беше неделя, а в Ейре знаем, религията никога не е загубвала значението си.

Докато гледах края на една от службите, запристигаха останалите колеги — двама съпрузи от Словакия, един от Щатите и един от Португалия, с които през следващите няколко дни щяхме да обитаваме съседни стаи и инцидентно да се срещаме в общата ни кухня. Запознахме се, разменихме обичайните осведомителни въпроси и отговори за такива случаи: кой откъде е; кой за кой пореден път участва на годишния форум на ЕАИИ. “А Вие бяхте ли миналата година на форума в Прага? Бяхте? Ама как беше там веднага след наводнението?” и т.н.

След беглото запознанство с колегите–съседи по общежитие, се насочих към рецепцията. Преди да започне конференцията, домакините бяха предвидили да разведат за няколко часа любопитните на екскурзия из града и в градския музей.

Събрахме се ние пред автобуса, пристигна екскурзоводката — достолепна възрастна дама, която на няколко пъти подчерта, че е дъблинчанка. Тя ни подкани, преди да се качим в автобуса да се представим и по-точно да кажем кой от къде е, макар че на баджовете ни това си беше написано. Накрая дамата от Дъблин ни накара да се преброим, както винаги правят екскурзоводите и обобщи: “Значи 20 от вас са от Щатите, но все пак европейците са повече: 22 са европейци от Европейския съюз”. Тук, след тази реплика, една също толкова възрастна и достолепна дама от нашата групичка, се извърна към мен, изгледа ме презрително и протестира: “Ама не, България не е в Европейския съюз”. Вгледах се в баджа й — еди какво си име, заместник–рeктор на университета в Малмьо.

Сред колегите настана смут. За мое успокоение обаче и за общо облекчение на почти всички останали, един съвсем млад колега, както се оказа впоследствие, немец, докторант, усети, че към мен са се отнесли доста грубичко и моментално се намеси рицарски: “България ще стане член на Европейския съюз през 2007”. А интересното е, че макар че на самия конгрес имаше доста хора, които познавам от други места, всички ние, които бяхме тръгнали на туристическата обиколка из Лимерик, се виждахме за първи път. После в автобуса ги гледах, че те двамата — госпожата–ректор от Швеция и немецът–кавалер доста оживено известно време спореха, ръкомахаха, поглеждаха към мен.

През следващите няколко дни, от неделя надвечер, когато почна конференцията, до сряда на обед, когато приключи, на няколко пъти усмихнато се разминавахме с Марк — така се казваше симпатичният немец–докторант — в кафе–паузите между пленарните и секционните доклади. Разменяхме и по някоя дума. Попитах го на няколко пъти в какво точно е проблемът с ректорката от Малмьо. “Много е обидно. Няма да го кажа.” Но все пак последния ден разбрах къде я е убивала обувката и по-нататък ще ви го разкажа.

По време на екскурзията автобусът ни разходи из града, който е модерно застроен и не много голям град. Заприлича ми на Велико Търново. Може би защото в Лимерик, също както в Търново, има доста сравнително добре запазени сгради отпреди много векове. Разбира се, запазеното в Лимерик е в типичния готически стил на масивните каменни замъци, кули и отбранителни съоръжения, от времето когато норманите, а след тях и англичаните започнали да правят първите си опити за трайно подчиняване на местните кланови общности. Най-старите от тези сгради са катедралата Сейнт Мери и замъкът на крал Джон.

И все пак най-впечатляващото за мен при тази обиколка на Лимерик беше това, че на всички стълбове за улично осветление са окачени сандъчета с цветя от типа на грамофончетата и мушкатата. Необикновено. Може би защото океанският климат там е такъв, че през цялата година влагата и валежите са големи, а температурната амплитуда е минимална: разликата между средноденонощната температура за януари и юли е 7–8 градуса по Целзий и поради това не е необходимо никой специално да се грижи за тях. Та така, провесени сандъчета с цветя в какви ли не ярки цветове на всеки уличен стълб и по мостовете...

Градският музей на Лимерик се намира в така наречения “замък на крал Джон”. Всъщност Джон не е стъпвал в Лимерик, но замъкът е издигнат по негово нареждане като типично фортификационно съоръжение в началото на ХІІІ век, докато Джон е бил все още принц. Тежки кръгли бойни кули, масивни стени — всичко днес е възстановено така, както е било някога. Разбира се, както се полага за такова военно укрепление, замъкът е разположен на реката Шанън, а близо до него е и един от най-старите мостове, свързващ двете части на града — мостът Томонд.

В градския музей освен с експонатите от праисторическото и келтското наследство, посетителите могат да се запознаят и с други аудио–визуални представяния на вековната история на Ейре, а разбира се и с най-мъчителните й периоди.

Малко размишления върху историята и езика на Ейре

Когато се запознава с историята на тази островна страна, човек неизбежно се впечатлява от няколко неща. Едно от тях е, че това е една от малкото територии на нашия стар континент, на която не са стъпвали римляни. Другото е особената вековна кланова структура на страната. Самата дума “клан” е гелско–келтска и заедно с думата “уиски” е една от двете най-популярни ирландски думи по целия свят. Третата е “бард”. Ирландският език е особен: няма думи за “да” и “не” и е може би единственият сред индоевропейските езици, в който има две различни форми на спомагателния глагол — с едната се изразява съществуването, а другата свързва подлога и сказуемното определение. На този език — от староирландския, през средноирландския и класическия ирландски, до модерния език се е създавала богата литература: епическо–героична, генеалогическа. В продължение на векове това е бил говоримият език — и за богатите, и за бедните. Това е бил езикът на seanchas — народното творчество, което се препредава и днес от уста на уста при жителите на западното крайбрежие.

През първото хилядолетие на обитателите на тези земи сякаш не им се е искало да имат обединена държава и армия, и им е било по-уютно да си живеят в многобройните области, най-често ограничавани от естествените граници на десетките рекички и техните притоци, както и от океанското крайбрежие. В тези независими общини, наричани tuatha, еднолично се разпореждал владетелят — rí. Например през седми век имало над двеста такива tuatha и всяка от тях си имала свой владетел. Веднъж годишно стотиците владетели на стотиците независими владения се събирали за нещо като “общо събрание” — oenach и това ставало в местността Тара на днешното графство Мийт. Тогава те си избирали нещо като върховен владетел — ard rí, но това не означавало, че той ставал в действителност владетел над всички тях. Не, просто бил нещо като “председател” на годишното събрание и толкова. После всички се разотивали по своите си владения. На границата между двете хилядолетия, все пак един от тях — Брайан Бору — бил провъзгласен за Imperator Scottorum, но това било получаване по-скоро на титла, отколкото на реална власт или подчиняване на стотиците кланове и техните владетели. За разнообразие, през останалото време на годината клановете се въвличали в какви ли не кръвопролитни междуособици и битки...

Нищо чудно при това положение, че първо от скандинавието, а после и от по-големия остров в съседство, с лекота пристигали и се настанявали другоземци. Викингите, които се активизирали след смъртта на Брайън Бору, всъщност основали градове и пристанища — като Дъблин и Лимерик. Но това, че местните гелско-келтски tuatha са ставали от време на време жертва на викингски набези е нищо, в сравнение с последиците от господството на “вековния поробител”. Викингите даже могат да минат за нещо като цивилизатори на келтите, защото преди тях те не се интересували нито от търговия, нито от урбанистично–пристанищния начин на живот.

От дванадесети век нататък започва дългата и тъжна история за това, как малката островна страна периодично е губила и след това отново донякъде е възстановявала независимостта си. Още в края на ХІІІ век три четвърти от територията на страната става владение на хора, дошли от по-големия съседен остров.

Най-лошото започва при царуването на Хенри VІІІ с неговите многобройни женитби и разводи. Както знаем, особено единият от тях е имал огромно цивилизационно значение: Хенри създава ново изповедание и католицизмът и католиците изпадат в немилост. Освен всичко останало, той се обявявил и за крал на Ирландия. Извън драматичните политически обрати, ирландците все пак успяват да запазят вярата си и манастирите си непокътнати още един век, до момента, в който се появява “Сатаната”. Всъщност, както пише Сара Хийли в “Кратка история на Ирландия”, “Сатаната” за ирландците е Кромуел. В средата на ХVІІ век, след един унищожителен погром, започнал в Дъблин и завършил в Лимерик, Ейре бива подчинена изцяло и това, че само 14 процента от земята остава в ръцете на послушната местна аристокрация, е нищо. Наказателните мерки, които разпоредил Кромуел, лишили ирландците от всякакви политически и граждански права: католиците нямали право да изповядват публично вярата си и да участват в каквито и да било общи богослужения; нямали право да притежават земя; нямали право да дават образование на децата си и даже на богатите било забранено да изпращат децата си да се образоват в чужбина.

Разбира се, след всичко това, неизбежно страната се англицизирала. Било свършено с литературата, създавана в продължение на векове на местния език. Постепенно дори говоримият ирландски, който бил значително по-опростен от високия литературен език, бил забравен от мнозина. Постепенно страната се поангличила във всяко едно отношение. Но католицизмът оцелял. Просто жестоките разпоредби на “Сатаната” в това отношение не били спазвани толкова строго, колкото изисквала буквата на Наказателните закони.

После, два века по-късно, отново в средата на века, но този път в средата на ХІХ век, страната бива сполетяна от най-голямото зло в своята история — Гладът. Великият Джонатан Суифт сякаш е предчувствал това: с невъобразимата интуиция, каквато притежават истинските творци, сякаш с ясновидско предусещане в сатирата си “Скромно предложение” написва, при това цяло столетие по-рано, че малките дечица от по-малкия остров ще бъдат поднесени като деликатес на трапезата на богатите земевладелци от по-големия остров...

Разбира се, това не се случва буквално точно така, но случилото се е не по-малко потрисащо от жестоката догадка на Джонатан Суифт. В три последователни години от 1848 година нататък мор поразява и бездруго бедната земя на най-западния европейски остров, където е имало само картофи, ръж, просо, ечемик и лен. В три последователни години картофената реколта бива поразена и настъпва Гладът. Половината от ирландците измират. Някои от оцелелите от Глада търсят спасение отвъд океана, но половината от тях умират от изтощение по пътя в корабите, които после наричат the coffin–ships, корабите–ковчези.

След големия мор ирландците стават непримирими. Тогава се оформя и болезненото разделение между бедния недоволен католически юг ( графствата от Дъблин надолу) и богатия индустриализиран протестантски север (графствата около Белфаст), довело впоследствие до политическото обособяване на Северна Ирландия.

С няколко последователни акции на различни политически организации, борещи се за освобождение, след няколко неуспешни опита, през втората половина на ХІХ век, най-после се случва нещо значимо — Великденското въстание от 1916 г. След него развитието на събитията придобива необратим ход: частично през 1920 г. и окончателно през 1949 г. Ейре възстановява независимостта и суверенитета си. Тогава републиката излиза от Британската общност. Но това не става на територията на целия остров: шестте графства около Белфаст се обособяват като Северна Ирландия, която запазва съюза си с метрополията. Впрочем, те и географски са обособени чрез няколко реки; и икономически са били винаги проспериращата индустриална част; и най-важното, в тях винаги са преобладавали протестантите.

След утвърждаването на суверенитета на Ейре, броят на говорещите ирландски постепенно се увеличава, откриват се начални и средни училища с преподаване на ирландски, създаването и публикуването на художествена литература се насърчава от държавата. Разбира се, английският е и сигурно ще остане завинаги доминиращ, този път заради превръщането му в глобална lingua franca. Днес, както пише Сара Хийли, “страната е активен член на Европейския съюз и има всички черти, както позитивните, така и негативните, на една процъфтяваща, и все повече и повече урбанизираща се и светска модерна държава, която продължава да пази заслужената си репутация за големите си постижения в музиката, драмата и литературата”.

По повод на констатацията на Сара Хийли, че традиционно католическата Ейре се модернизира и става все по-светска, ми се вижда уместно да напиша, че през 1995 г. в страната се провежда референдум за развода. Чак тогава, 22 години след приемането на страната в Европейския съюз, при това на косъм, с незначителен превес се легализира разводът.

Форумът и неговите развлечения

В неделя вечерта, на 24 август, тържествено бе открит 25 юбилеен форум на ЕАИИ. Около 250 души участници се събрахме в голямата концертна зала, в т.нар. Атриум на Сградата на фондацията — една част от университетския корпус, в която се провеждат представителните събрания и тържества. Ректори, канцлери и президенти на университети, изследователи от най-различни институти и институции, администратори и студенти от всички континенти — това са участниците на тези конгреси, като според мен поне половината от тях са постоянни делегати на всеки един конгрес. Това са най-вече хората, за които изучаването на висшето образование е професията, с която си вадят хляба — било то в икономическа, философска, социологическа, педагогическа, институционална или каквато и да било перспектива.

Както си му е редът, след официалните приветствия и речи на домакините и на организаторите, имаше голям пленарен доклад и той беше на председателя на Съвета за висше образование на Ирландия — д–р Дон Торнхил. Както можеше да се очаква, той говори за чудото на “келтския тигър”, както днес мнозина наричат Ирландия. Ейре, която при влизането си в Европейския съюз, е била най-бедната страна, днес е една от най-богатите и по БВП на човек изпреварва традиционно богатите европейски страни, които ние наричаме “великите сили”, че даже и своята бивша колонизаторка. Рационалното обяснение за това е просто и сигурно е известно на всички: радикални преобразования в образованието и то предимно във висшето образование; огромна обществена загриженост за развитието на образованието, но и стриктно фокусиране на общественото внимание върху това, доколко случващото се в образованието съответства на очакванията за него. Голямо финансиране, но и подробна отчетност за това кога, къде и за какво се харчат парите на данъкоплатците. Запазване на ценностите институционална автономия и академична свобода, но в отговор на това — изрядна отчетност и обосновка на ефикасността на ставащото в институциите от “третото ниво” (както англоезичните колеги наричат висшето образование). Акцентиране преди всичко върху новите технологии и информационните науки; създаване на нови специалности и изследователски структури в областта на информатиката, софтуеъра и компютърните науки, и т.н., и т.н. Тук ще добавя, че самият външен вид на университета–домакин въплъщаваше този ирландски модернизационен дух. Университетските сгради са няколко и са изпълнени в най-модните архитектурни тенденции: постройките са ниски, широки и почти всичките им стени са от стъкло, особено външните. Само носещите конструкции, разбира се, и подовете и таваните са бетонни.

Другите пленарни доклади — по два в понеделник и вторник, бяха изнесени от: президента на университета в Лимерик, д–р Едуард Уолш, който говори за необходимите мостове между образованието и предприемачеството; от д–р Ян Садлак, директор на центъра на Юнеско в Букурещ, който представи виждането на организацията, която представяше, за локалния, националния и интернационалния контекст на висшето образование ( въз основа на изследване на ЮНЕСКО за тенденциите в развитието на висшето образование в Европа от 1998 до 2003 г.); на проф. Крег МакИннис от Мелбърн ( който, както подсказва името му, е потомък на ирландски емигранти). Той говори за това какво трябва да дават на студентите модерните университети, а именно — най-вече способността сам да правиш своя житейски план и да го реализираш. Последният пленарен доклад бе изнесен в сряда сутринта, когато госпожа Лесли Уилсън от Европейската университетска асоциация в Брюксел очерта докъде, според нея, са се развили процесите на сближаване на висшите образования между отделните европейски страни.

Освен пленарните доклади, както обикновено на форума имаше стотици други доклади, които се представяха в шест паралелно работещи секции — за локалното, националното и интернационалното във висшето образование; за управляването и лидерството; за качеството и акредитацията; за опита на студентите; за висшето образование, намирането на работа и заетостта на завършващите студенти; за мениджмънта и оптимизирането на ресурсите.

За почти трите дни на форума прескачах от секция на секция и чух много интересни неща, както и много общи приказки и оптимистично–хипотетична футурология за бъдещото глобално общество на знанието; за напредъка на науката, знанието и техниката, а следователно и на цялото човечество към по-добро; за безоблачното небе над обединена Европа, в която всички национални висши образования безпроблемно ще се хармонизират най-късно през 2010 г.; за това как всички проблеми от всякакъв характер са просто “предизвикателства”, които ни стимулират да се засилим и да ги прескочим като незначителни бариери; за това как проблемите могат да бъдат видяни и преодоляни като символични препятствия пред институционалния, националния, континенталния и глобалния напредък и т.н, и т.н. На преобладаващия словесен фон на оптимизма на еврократите, ректорите и представителите на международните финансови институции, доста дисонансно прозвучаха няколко остри доклада на евроскептиците в тези среди. Както обикновено, най-недвусмислен и краен в своя скептицизъм беше колегата Волдемар Томуск, който е естонски социолог на висшето образование и ръководител на програмата за подкрепа на висшето образование на Институт “Отворено общество” към ЦЕУ в Будапеща. В стъпителните си думи и коментарите и въпросите, които отправи към докладите във втората секция, на която бе водещ, Волдемар показа как евроскептицизмът и скептицизмът изобщо понякога преминават в евронегативизъм и песимизъм изобщо.

Моят доклад на тема “Студентските съвети — младежки политически организации или представители на студентите” беше включен в шестата секция — за мениджмънта. Водещият Йозеп Вилалта–и–Верду от Барселона беше предвидил няколко души от Централна и Източна Европа да представим съвсем накратко своите тези и след това да се опитаме да дискутираме проблемите на региона en gross. Предишната година, на форума в Прага, Волдемар направи същото: беше ни включил в една секция мен, Надя Федотова от Русия, Яго от Грузия и самият той спорихме час и половина за това ще го бъде ли общото сближаване и институционално обединение на университетите в Европа, или не. Тогава се получи много интересно и 50–60 души с голямо внимание проследиха нашия напрегнат разговор, в който сама се опитвах да парирам евроскептицизма на Надя, Яго и Волдемар, според които “Болонският процес” е просто един политически проект, който дава удобен реторически параван на ръководствата на някои университети и на политическите персони в някои страни да надуят платната на своя политически опортюнизъм и да изцедят вимето на предприсъединителните фондове до последната питателна капка. А аз се опитвах да им отвърна, че единството на Европа е идея и че Болонската декларация се опитва да я материализира в сферата, в която без съмнение безкористно може да се твърди, че това е възможно да се случи в бъдещето. Не просто защото това вече е било реалност някога в миналото, а и защото това е в природата на знанието, познанието и образованието изобщо.

За съжаление, това, което се получи в Прага през 2002 г., не се получи в Лимерик през 2003. Беше късният следобед на вторника и почти всички се бяха разотишли, за да се приготвят за отпътуването с автобуси за големия банкет вечерта. Банкетът щеше да се проведе в замъка Дромоланд. В далечното минало този замък е бил резиденция на клана О’ Брайън и се намира в съседното графство Клеър.

Дойдоха само 10–15 души. Този път трябваше да представим за десетина минути своите експозета и след това да дискутираме: Анета Чапланова от Братислава, аз, проф. Петру Тодос от Молдова и проф. Иван Вагнер от Чехия. Първо, двамата професори и ректори заявиха, че те първи трябва да представят своите текстове, а не в реда, предвиден в програмата. Водещият и присъстващите се слисаха. Все пак, проф. Вагнер сам прочете на английски своя доклад за ниското качество на мениджмънта на повечето чешки университети и за добрия пример на ръководения от самия него Масариков университет. Когато ректорът на молдовския университет взе думата, се оказа, че за първи път на форумите на ЕАИИ ще се изкаже човек, който не владее работния език на форума. Проф. Петру Тодос усмихнато говореше на родния си език и то предимно за лозята и виното на Молдова, а една преводачка след него още по-усмихнато превеждаше. И това продължи три пъти повече от предвиденото. За колегата от Словакия, която беше направила съпоставително изследване за увеличаването на приема на студентите в 12 източноевропейски страни, и за мен остана съвсем малко време, едва ли не колкото да споменем заглавията на своите текстове, така че практически до дискусия не се стигна. След това един колега от Щатите коментира: “Независимо от това, че нямаше дискусия, от това което стана и от начина, по който стана, на мен поне ми стана съвсем ясно какви са общите проблеми на висшето образование в Югоизточна Европа.”

Разбира се, форумът, както всички подобни “уъркшопове” и конференции, на които съм била, ме срещна и размина с много хора — с някои от тях си разменях по няколко фрази, с други разговаряхме наистина. Срещнах някои стари познати, запознах се и с нови колеги. Особено приятно ми беше отново да срещна д–р Дийтмар Ертман, канцлер на университета в Карлсруе, с когото се знаехме от предишната година в Прага и с когото си приказвахме за Шварцвалд и нашите планини и червени вина по време на светските вечери на форума.

Светските гощавки, както винаги на тези форуми бяха вечер. От тях най-интересна за мен бе Вечерята на ирландското барбекю, в понеделник вечерта, когато близо до клубовете на преподавателите и студентите под открито небе бяха поставени множество маси и столове, и всички ние, над 250 души насядахме около тях. Домакините ни гощаваха с някакви бифтеци или печена сьомга по избор. Лееше се “Гинес” и още няколко други вида бира, но най-хубавото беше, че през цялата вечер имаше ирландски песни и танци, които напоследък са много популярни по целия свят заради шоу–спектакъла The Lord of the Dance. Даже към края на вечерта имаше нещо като мини–урок за основните стъпки на тези буйни танци и няколко колеги се престрашиха да опитат.

Както винаги на тези няколко конференции за висшето образование, на които съм била, най-много ме впечатляваха и затрудняваха разговорите с Волдемар Томуск. Той е социолог от Естония. Защитил е докторат на английски във Финландия. Работата му на координатор и ръководител на Програмата за подпомагане на висшето образование към Институт Отворено общество през последните десет години му е дала възможност да посети по няколко пъти всички наши бивши соц страни и бившите съветски републики, както и много други места от земното кълбо. Като социолог на висшето образование е ненадминат. Волдемар не просто мисли, пише и говори аналитично, без да замазва нещата. П

--------------------------
Бележки под линия::
[1] Стихотворението е “Другата страна”. В: Шеймъс Хини. Врата в мрака. С., Народна култура, 1988 г., превод: Юлиан Константинов, Кольо Севов.