литература плюс култура |*| GrosniPelikani - Магичното завъртане на картите

на Карло Щайнер[1]

Доктор Таубе, Карл Георгиевич Таубе, е убит на 5 декември 1956 година, близо две седмици след официалната си реабилитация и три години след завръщането си от лагера Норилск. (Без да се брои предварителният арест, Таубе прекарал по лагерите близо седемнадесет години). Убийството останало неразкрито чак до юни 1960 год., когато в Москва бил арестуван някой си Костик Коршунидзе, наричан Артиста или Орела, специалист по разбиване на каси, “мечкар” номер едно, почитан в подземния свят като крал на обирджиите. Капитан Морозов, който разпитвал Костик, бил учуден от неговото поведение — Костик треперел! Същият Костик, който при предишните си следствия говорел за себе си и за занаята си гордо и с подобаващо за пахан[2] от неговия ранг достойнство. Същият този, който в безизходни ситуации можел да признае (не без известна гордост) дори онова, което не се изисквало от него — някой обир, например (както онзи на пощата в Казан), извършен две-три години по-рано. Да се измъкне подобно признание от Коршунидзе всъщност било лесно, защото той — храбрият пахан и майстор, имал една слабост, която, колкото и човешка да е, не съответствала на начина му на живот — Костик просто не издържал на бой. Само една заплаха, повишаване на тон от страна на следователя или пък замахване с ръка превръщали Костик Артиста, Костик Орела в дрипа. А от дрипа трудно се изцежда признание. Капитан Морозов, който в своята кариера вече два пъти се бил срещал с него (веднъж в лагера като с доносник, а втория път веднага след това — като с обирджия), следователно знаел как не трябва да се разговаря с Коршунидзе (освен в случай на крайна необходимост, разбира се). Ако му обещаели, че няма да го бият и да му крещят (нещо, което обиждало достойнството му и убивало мозъчните му клетки), Костик надълго, нашироко и със специализирани подробности разказвал за своите удари. Бил роден артист, артист по вдъхновение. В даден момент от своя бурен живот той дори играел в една аматьорска трупа, където до известна степен рафинирал своя просташки речник. (Един от неговите прякори — Дантес, свидетелствува за това преображение; сам Коршунидзе го разлагал на Данте и Дантес, а един ден собственоръчно пуснал куршум през поетичния си череп и от този славен изстрел се родил не по-малко славният мечкар). Своя актьорски опит по-късно разширил по лагерите, където бил член на култбригади, режисьор, актьор и шпионин. Между другото, Костик смятал каторгите си за неделима част от своята работа, така както някогашните революционери ги смятали за “университети”. Неговата философия, следователно, не се разминавала с начина му на живот — “Между две големи роли (и това са негови думи) съществува логична празнина, която трябва да запълним, както знаем и можем.” Трябва да признаем, че по времето на най-големите триумфи на Костик Коршунидзе — между 30-те и 50-те години, которгата за него, както и за толкова други разбойници от всякакъв сорт, била само продължение на “свободата”. Милионите тълпи от политически затворници били изложени на всички прищевки и капризи на т. нар. социално близки; в лагерите се осъществявали най-смелите и най-фантастични сънища на разбойниците; някогашните господари, около чиито дачи навремето обикаляли дребни крадци и големи обирджии, сега се били превърнали в слуги, в “адютанти” и роби на някогашните прогонени от рая, а господарките на истината — министерши и съдийки, ставали наложници и робини на онези, които по-рано назидавали и поучавали с лекции за социалната правда и класовото съзнание, като се позовавали на Горки, Макаренко и други класици. С една дума, това бил златният век на престъпниците, особено на тези, чиито имена в тази нова йерархия били обвити с ореола на пахани, какъвто бил случаят и с името на Костик Коршунидзе, наричан Артиста. Кралят на подземието е истински крал единствено в подземието — за него работели не само бившите господари, но и цели легиони от изпечени престъпници се покорявали на волята му. Достатъчно било Коршунидзе да обяви желанието си с една дума и дори само с поглед, за да заблестят ботушите в малинов цвят на бившия чекист Челюстников на краката на новия им собственик (Костик) или пък, с любезното и милостиво съдействие на готвача — бивш доносник и убиец, да се угои съпругата на бившия секретар на Райкома, белокожата Настася Федотиевна М.[3] и да се заведе при Костик, защото Артиста обичал тлъсти дами “белокожи и пищни, какъвто е типът на нашата, руска жена”.

Тъй като и след дългото си признание Костик продължавал да трепери (въпреки че следователят не повишил тон и дори, за да го предразположи и същевременно подиграе, се обръщал към него с “гражданино”), капитан Морозов, воден по-скоро от някаква странна интуиция, отколкото от информацията на един от шпионите си, дал на специалистите да сравнят отпечатъците, намерени върху “козия крак” — инструмент на касоразбивачите, с който преди четири години в Тюмен бил убит някой си Карл Георгиевич Таубе. Резултатите били положителни. Така, поне частично, била разбулена тайната около едно на пръв поглед безсмислено убийство.

Снимките от аблума

Карл Георгиевич Таубе е роден през 1899 год. в Естергом, Унгария. Колкото и незначителни да са данните за ранната му младост от мрака на времето ясно може да изплува провинциалната сивота на средноевропейските градчета от началото на века — сиви, едноетажни къщи с дворове, които слънцето в бавния си ход с ясна линия разделя на ослепително светли квадрати и влажни, плесенясали и тъмни участъци; алеи с акации, които на пролет ухаят със сладникава тежест като гъст сироп за кашлица и белодробни бонбони — уханието на детски болести; студеното бароково сияние на аптеката, където блести готиката на белите порцеланови съдове; мрачният gimnazium със застлан с плочи двор, олющени зелени пейки, счупени люлки, приличащи на бесила и варосани дървени нужници; сградата на общината, боядисана в жълто в стил Мария Тереза — цветът на увехналите листа и есенните рози от романсите, които циганският оркестър свири вечер в градината на “Гранд хотела”.

Карл Таубе, син на аптекар, като повечето провинциални деца, мечтаел за деня, когато през дебелите стъкла на очилата си ще погледне своя роден град от птичата перспектива на заминаването така, както през лупа се гледат изсушените и безсмислени жълти пеперуди в албумите на гимназията — с тъга и отвращение.

През есента на 1920 год. той се качил от пощенската Източна гара в първа класа на бързия влак Будапеща — Виена. Щом влакът потеглил, младият Карл Таубе махнал още веднъж на баща си (който, подобен на тъмно петно, изчезвал в далечината, размахвайки копринена кърпичка), след това бързо пренесъл кожения си куфар в трета класа и седнал между работниците.

Credo

Две важни причини помагат да се разбере по-добре този бурен период от живота на Карл Таубе — нелегалността и многобройните псевдоними, с които си служел по онова време. Известно е, че посещавал емигрантските кафенета, че си сътрудничел с Новски[4], че общувал не само с унгарските, но дори и с немските и руски емигранти, че под псевдонимите Кароли Беатус и Кирил Байц пишел статии в левичарските вестници. Един непълен и доста несигурен списък на работите му от този период обхваща някъде към сто и тридесет студии и статии, а тук ще посочим само онези, които беше възможно със сигурност да дешифрираме по известна ожесточеност на стила (което е само другото название на класовата омраза): Религиозният капитал; Червеното слънце или за някои принципи; Наследството на Бела Кун[5]; Белият и кървав терор; Credo.

Неговият биограф и познат от емигрантските дни д-р Томаш Унгвари дава за Таубе следното описание: “Когато през 1921 год. се запознах с другаря Байц във Виенската редакция на списание “Ма“, тогава редактирано от колебливия Лайош Кашак, бях изненадан от неговата, т.е. на Байц, скромност и спокойствие. Макар да знаех, че той е авторът на “Кървавият терор“ и “Credo“ и други текстове, по никакъв начин не можех да свържа екстремизма на неговия стил с този кротък и мълчалив човек с очила с висок диоптър, който правеше впечатление на срамежлив и лесно смутим. И странно — продължава Унгвари — по-често го чувах да говори по медицински проблеми, отколкото по политически. Веднъж в лабораторията на клиниката, където работеше, той ми показа педантично подредени стъкленици със зародиши в различни фази на развитие. Всяка стъкленица носеше етикет с името на някой убит революционер. По този повод той ми каза, че на Новски буквално му призляло, когато видял зародишите. Този тих младеж, който, макар и двадесет и две годишен изглеждаше като зрял човек, много скоро влезе в сблъсък не само с полицията, която от начало дискретно го следеше, но и със своите сподвижници. Той смяташе, че нашите акции не са достатъчно ефикасни, че статиите ни са прекалено меки. След четири години във Виена, разочарован от бавното темпо на революционните промени, той замина за Берлин, където според него тогава се намираше “ядрото и сърцето на всички най-добри бежанци от Европейската тъмница”. От тогава до 1934 год. изгубихме следите му. Понякога, в някоя написана под псевдоним статия, ми струваше и мисля, не се лъжех, че разпознавам изреченията на Таубе, в които “като да беше вграден детонатор” (както е казал Лукач). Известно ми е,че до арестуването си бил сътрудник на Ернст Телман. Тогава през пролетта на 1935 год. четохме речта му пред Интернационалния Форум в Женева, в която направи ужасите в Дахау обществено достояние и още веднъж предупреди света за опасността: “Съблазън броди из Европа, съблазънта на фашизма“. Слабаците, възхитени от силата на нова Германия, от нейните загорели момчета и яки амазонки, дефилиращи под звуците на строги маршове, за миг се сепнали, слушайки пророческите думи на Таубе. Но това било само за миг. Тогава Таубе, предизвикан от провокацията на един известен френски журналист, свалил сакото си, смутено, но решително повдигнал ризата на гърба си и показал още незарасналите следи от тежки рани. Щом, обаче, нацистката официална пропаганда нарекла проявата на Таубе “комунистическа провокация”, същите тези слабаци отхвърлили всякакво съмнение — за нуждите на европейския дух са необходими нови, силни хора, а пък такива се закаляват с кръв и огън. Така дори онзи журналист, макар и за момент стреснат от живите рани, в своята статия отхвърлил всякакво съмнение и всяка очевидност, отвратен от слабостта си и малокръвието на своята романска раса, ‘която се разхленчва само при споменаването на кръв’.”

Дългите разходки

Сред като преминал литовско-съветската граница в един дъждовен, есенен ден на 1935 год., доктор Карл Таубе отново станал Кирил Байц, вероятно поради желанието си веднъж за винаги да изтрие следите от моралните и физически страдания, с които бил белязан. В Москва пристигнал (според Унгвари) на 15 септември, докато един друг източник посочва малко по-късна дата — 5 октомври. Цели два месеца Таубе или Байц се разхожда по улиците на Москва като омагьосан, въпреки ледения дъжд и снежните виелици, които замъглявали дебелите стъкла на очилата му. Виждали го привечер, как под ръка с жена си обикаля около кремълските стени, опиянен от чудните електрически лозунги, осветяващи Москва с големите си, червени букви. “Искаше всичко да види, да види и да пипне, не само поради късогледството си, но и за да се увери, че всичко това не е просто сън”, казва К. Ш. В хотел “Лукс”, където живеел целият елит на Коминтерна и където и той бе получил апартамент, се задържал малко, а с някогашните си съмишленици от Виена и Берлин общувал някак вяло. По време на двумесечните си денонощни скитания опознал Москва по-добре отколкото е познавал който и да е друг град в живота си — знаел всички проспекти, улици, паркове, обществени сгради и паметници, тролейбусни и трамвайни линии, знаел всички надписи на дюкяните и всички лозунги; “учеше руски” — отбелязва един негов биограф “от езика на транспарантите и лозунгите, от същата онази активистка реч, с която и сам най-често си служеше”.

Един ден, обаче, не без учудване разбрал, че освен с догоре закопчаните и официални служители на Коминтерна, не се е запознал, така да се каже, с нито един руски човек. Това неочаквано откритие го поразило дълбоко. Върнал се от разходката настинал и висока температура.

Според сведенията на вече споменатия К. Ш., който прекарал с Таубе около шест месеца в лагера Норилск, него ден се случило следното: на Тверски булевард в тролейбуса до Таубе седнал някакъв човек, с който той поискал да завърже разговор. Като разбрал, че си има работа с чужденец, човекът бързо станал и сменил мястото си като измърморил някакво извинение. Начинът, по който го направил разтърсил Таубе подобно на токов удар и като някакво неочаквано и важно откритие. Слязъл на първата спирка и скитал из града до сутринта.

Цяла седмица не излизал от стаята си на третия етаж в хотел “Лукс”, където жена му го лекувала с чай и сироп против кашлица. След болестта изглеждал някак грохнал и още повече състарен. Веднага почукал на вратата на другаря Черномордиков, завеждащ личните въпроси. “Другарю Черномордиков”, казал му с треперещия си, пресипнал глас, “Не съм дошъл в Москва на санаториум. Искам да работя.” -”Потърпете още само малко” — загадъчно отговорил Черномордиков.

Интермедия

Колкото и да е странно на пръв поглед, за най-малко известен период от живота на Таубе може да се смята времето от неговото пристигане в Москва до арестуването му година по-късно. Някои сведения посочват, че известно време работил в Синдикалния Интернационал, после, след личната намеса на Бела Кун (самият той вече в немилост), работил като журналист, след това като преводач и накрая като лектор при унгарския отдел на Коминтерна. Също така известно е, че през август 1936 год. бил в Кавказ, където придружавал болната си жена. Унгвари посочва, че била болна от туберкулоза, докато К. Ш. твърди, че се лекувала “от нерви”. Ако приемем това твърдение, (а доста обстоятелства ни карат да го смятаме за достоверно), то то ни намеква за скрити и неизвестни нам душевни страдания, които семейство Таубе преживява през този период — дали разочарование или пък предчувствие за катастрофата, която се задава — трудно е да се каже. “Вярвам”, твърди К. Ш., “че за самия Байц всичко, което се е случвало лично с него, не би могло да има по-широко значение — той смяташе, както впрочем и всички ние, че става въпрос само за някакво малко недоразумение с него лично, недоразумение, което не е свързано с главните и основни исторически тенденции и доколкото това е така, следователно — не трябва да се взима под внимание.”

Един на пръв поглед незначителен инцидент, споменат във връзка с Таубе, обаче, привлича нашето внимание. Някъде в края на септември някакъв задъхан младеж с нахлупен на очите каскет излетял внезапно иззад ъгъла на Тверски булевард и се сблъскал така несръчно с Таубе (който се връщал от печатницата), че на онзи очилата му паднали на тротоара. Младежът се извинил смутено и в бързината или в объркването, стъпил с крак върху стъклата, разбил ги на парчета, а след това веднага изчезнал.

Доктор Таубе alias[6] Кирил Байц бил арестуван точно четиринадесет дни след този инцидент, на 12 ноември 1936 год., в 2.35 след полунощ.

Тъпата брадва

Ако пътищата на съдбата не бяха така непредвидими в своя заплетен лабиринт, където краят никога не се вижда, а само се предусеща, би могло да се каже, че Карл Таубе, въпреки ужасния си край, е роден под щастлива звезда (дотолкова, доколкото е приемлива тезата ни, че въпреки всичко, временното страдание на съществуването е по-ценно от окончателната празнота на небитието). Онези в Дахау, които искали да убият у Таубе революционера, както и другите в далечната Колима, не искали или просто не можели да убият у него лекаря, врача. И тук ние няма да развиваме еретичната и опасна мисъл, която би могла да бъде изведена от този пример, а именно — че болестта и нейната сянка — смъртта, особено в очите на тираните, са само начини за проявление на свръхестественото, на врачи-те — своеобразни магьосници — логично следствие на дадена гледна точка към света.

Известно ни е, че д-р Таубе прекарал няколко месеца към края на 1936 год. в лагера в Мурманск; че бил осъден на смърт и присъдата му била заменена с двадесет години каторга; че през първите месеци започнал гладна стачка, затова че му конфискували очилата. И това е всичко. От пролетта на 1941 год. го откриваме отново в един лагер за никел в далечния север. По това време вече носи бяла болнична престилка и като някой праведник посещава многобройните си пациенти, осъдени на бавна смърт. Две операции го прославили в лагера — едната, направена на бившия му мъчител от “Лубянка” поручик Криченко (сега изпратен в лагер), когото успешно оперирал от перфорация на сляпото черво, а другата, извършена на един престъпник, наречен Сегидулин — Таубе успял да спаси два от четирите пръста, които Сегидулин си отсякъл с тъпа секира, за да се избави от ужасните мъки в пъкления рудник за никел. Интересна била реакцията на бившия касоразбивач — като разбрал, че неговото собствено хирургично начинание не успяло, той заплашил Таубе, че ще го накаже по достойнство — ще му пререже гръкляна. Едва когато един друг престъпник, с когото делели леглото, му съобщил слуховете за скорошната реабилитация на социално близките (слухове, които излезли верни) Сегидулин променил мнението си и оттеглил (макар и временно) своята официално отправена заплаха — разбрал, изглежда, че за упражняването на занаята на крадец тези два пръста на лявата ръка все пак ще бъдат необходими.

Трактат за хазартните игри

Въпреки все по-голямото изобилие от сведения за пъкъла на ледения архипелаг, все още рядко се натъкваме на документи, разкриващи механизма на хазартните игри. Тук нямам пред вид хазартната игра с живота и смъртта — цялата литература, посветена на изгубения континент всъщност не е нищо друго освен една глобална метафора на тази Голяма Лотария, в която печалбата е рядкост, а загубата — правило. Би било интересно, обаче, изследователите на модерните идеи да проучат взаимната връзка между тези два механизма — ако Голямата лотария се развивала според своя неумолим кръговрат, като въплътен принцип на митичното и зло божество, то жертвите на този адски омагьосан кръг, понесени от едно платоновско и същевременно пъклено imitatio, сляпо подражавали на основния принцип на хазарта. Бандите от престъпници, наричани с ласкавото и привилегироващо име “социално близки”, играели комар в безкрайната полярна нощ на всичко, което може да се заложи — пари, ушанка, ботуши, порция супа, къшей хляб, бучка захар, замръзнал картоф, парче татуирана кожа (своя или чужда), изнасилване, кама, тютюн, живот.

Всъщност досега не е написана история на каторжническите карти и хазартни игри в новата Атлантида. Затова мисля, че не е излишно да изложа накратко (основно по Тарашченко) някои от принципите на тези чудовищни игри, принципи, свързани по някакъв начин с настоящата история. По време на своето десетгодишно пребиваване в различни райони на потъналия свят (най-често Колима) Тарашченко имал възможност да наблюдава многобройните видове комар сред престъпниците, най-малко странният е онзи, игран с помощта на въшки. Подобна игра в топлите райони се играела с мухи — пред всеки от играчите се поставя бучка захар и в благоговейна тишина се чака мухата да кацне на някоя от бучките като по този начин след предварителна уговорка се определят победителят или загубилият. Въшките имали същата роля, само че тук примамката бил самият играч, без никакви изкуствени помагала, освен собствената си телесна смрад и “личен късмет”, доколкото, разбира се, може да се говори за късмет, след като този, до когото допълзявала въшката, често имал твърде неприятната задача да пререже гръкляна на онзи, когото победителят посочел за жертва. Не по-малко интересен е списъкът с каторжническите игри, както и тяхната иконография. Макар че през четиридесетте години, често в ръцете на престъпниците можели да се видят и истинските тестета (откраднати или купени от свободните), все пак, посочва Тарашченко, най-любимият и най-разпространеният вид хазарт бил сръчно направени (и, разбира се, белязани) карти, изработени от слепени пластове вестникарска хартия. Играели се всички видове хазартни игри — от “двадесет и едно”, покер и козел[7], та до една игра, подобна на тайнствено таро.

Чортик

Чортик (Дявол) или Матушка представлявал цял един символичен и кодиран език и доста приличал на морсилското таро. Интересното, обаче, е че опитните престъпници — онези с дълъг стаж в лагерите, често си служели с ръчно направените карти и за да се разбират помежду си. Понякога вместо да говорят, те вдигат някоя карта и след това, като по заповед, проблясва нож и потича кръв. Онова, което можете да разберете след поверителното обяснение на някой убиец, чието доверие сте спечелели, е фактът, че в средновековната иконография на тези карти се вплита и някаква източна и древноруска символика. Най-често броят на картите е сведен до двадесет и шест. “Никога не съм виждал”, посочва Таршченко, “цяло тесте от седемдесет и осем карти, макар сметката ясно да показва (като се раздели 78 на 3 и 2), че става въпрос за съкратен вариант на класическата таро-комбинация. Вярвам, че до подобно съкращение се е стигнало по технически причини — такива карти било по-лесно да се изработят и да се скрият.” Що се отнася до цветовете (означавани понякога само с началната си буква), то те са сведени до четири: розово, синьо, червено и жълто. Идеографските знаци, предадени най-често с елементарни контури, са следните: Тояга (заповед, команда, глава, но и в значение разцепен череп); Бокал (майка, водка, блудство, съюзничество); Кама (свобода, педерастия, преразяно гърло); Жълтица (убийство, изтезание, карцер). Останалите символи и варианти са: Курва, Царица, Цар, Баща, 69, Тройка, Власт, Обесен, Безименен (Смърт), Утроба, Дявол (Чортик, Чорт), Пандиз, Звезда, Луна, Слънце, Съд, Копие (или Мачта). Чортик или Матушка, всъщност, е само вариант на онази антропоцентрична игра, достигнала да наши дни от далечните митични пространства на Средновековието, преплетено с Азия — кръгът от разгърнати карти при Чортик представлява колелото на щастието и за фанатиците има значение на пръст на съдбата. Заключението на Тарашченко е: “Връзката, съществуваща в европейското таро между хироманските символи и зодиакалните знаци, и тук не се губи — татуировките по гърдите, гърбовете или задниците на каторжниците имат същото значение като зодиакалните знаци за западняците и могат, според същия принцип, да се свържат с Чортик.” Терц обяснява връзката между татуировките и митичните символи по същия метафизичен начин: “Една татуировка — отпред орел, който с клюна си кълве гърдите на Прометей, а отзад — куче в необичайна поза, изнасилващо жена. Две лица на един медал. Лице и опако. Светлина и тъмнина. Трагедия и комедия. Пародия на собствената възвишеност. Близостта между секса и смеха. Между секса и смъртта.”

Копелетата на Макаренко

В синкавия полумрак на килията, изпълнена с виещи се облаци дим, върху пълните с дървеници койки, на хълбок по болярски са се излегнали четиримата разбойници — картоиграчи. Те превъртат с език мръсна клечка между корените на пожълтелите си зъби или смучат тютюн, свит в дебела олигавена пура, докато около тях се блъска шарена тълпа кибици, която възхитено гледа лицата на прочутите убийци, (защото картите не се виждат, те са за паханите, картата не трябва да се гледа, освен ако е хвърлена, иначе може да ти струва скъпо). Но достатъчна е милостта на присъстваш на този разбойнически Олимп, близо до онези, които в благоговейна тишина държат в ръцете си съдбата на другите, съдба, създаваща след магично завъртане на картите у фаталистите илюзия за случайност и фатум. Достатъчна е милостта да бъдеш на услугите им, да разпалиш печката, да им подадеш вода, да откраднеш за тях пешкир, да изпощиш ризата им или пък, при едно тяхно смигване да се хвърлиш върху някого от тълпата долу и да го накараш да замълчи веднъж за винаги, за да не може с бълнуването си насън или наяве или пък с проклятията си към небето да попречи на неумолимия ход на играта, в която само безименният аркан с номер 13, означен с цвета на кръвта и огъня, може да разруши или изгори всяка една илюзия. Поради това, достатъчен късмет е да си горе, на койките, близо до татуираните богове — Орела, Змията и Маймуната и да можеш без страх да слушаш тайнствените им заклинания и чудовищните им псувни, оскверняващи с дяволи и псета собствената майчица — единствената светиня за разбойниците. Ето така от синкавия полумрак изплува образът на тези престъпници — копелетата на Макаренко, които под митичното име социално близки се представят по европейските театри с хулигански накривен на челото пролетарски каскет и стиснали в зъбите си червен карамфил, лумпени, които в балета “Дамата и хулиганът” изпълняват прочутия си пирует — от разбойници ще се преобразят в трубадури и овце, хрисимо пиещи вода от ръката.

Маймуната и Орела

Държейки картите между остатъците от пръсти на лявата си ръка (по което от сега нататък ще бъде лесно да се разпознае прочутия престъпник, докато в полицейските картотеки загадъчно ще липсват отпечатъци от показалеца и средния пръст), Сегидулин, гол до кръста, с онанираща маймуна, татуирана върху кьосавите гърди, с кръвясали очи гледа пахана Коршунидзе и замисля отмъщение. За момент настава гробна тишина — горе на койките, между престъпниците, и долу сред онези, осъдени заради мнението си — провинение сто пъти по-опасно. Кибиците затаяват дъх, не дишат, не премигват, не трепват дори, а гледат някъде в пространството като вкаменени. Фас догаря на устната, но не смеят да го изплюят, не смеят да помръднат ни глава, ни устни, не смеят да докоснат косматите гърди, по които пълзи въшка. И долу, между полумъртвите и изтощени концлагеристи, които дотогава си шепнат изведнъж се възцарява гробна тишина — нещо става, разбойникът е опасен, когато мълчи, колелото на съдбата е спряло, ще заплаче нечия майка. И това е всичко, което знаят, всичко, което могат да знаят, защото на тях освен тръпчивият език на тишината и псувните не им е известен кодираният език на разбойниците, не могат да им помогнат и думите, чието значение знаят, защото в този бандитски жаргон и значенията са променени — бог значи дявол, а дявол значи бог. Сегидулин чака пахана да свали картите си — негов ред е. Круминш и Гадяшвили — другите двама играчи, са оставили картите и сега с приятна тръпка наблюдават двубоя между Маймуната и Орела. (Сегидулин е бившият пахан, чието място, докато лежал в болницата, заел Каршунидзе, наричан Артиста, за приятели — Орела.)

Долу са неспокойни — тишината на бандитските койки продължила твърде дълго — всички очакват вик или псувня. Двубоят, обаче, е между двамата пахани — бивш и сегашен, така че правилата на играта тук са малко по-различни — първо се разговаря на езика на надпреварата и предизвикателствата. “Най-после, Маймуно”, казва Орела, “сега поне ще можеш да пъхаш лявата си ръка в джобовете”. Изминали няколко секунди, докато Сегидулин, бивш пахан и прочут убиец, отговори на страшната обида: “За това ще говорим по-късно. Сега показвай картите си.” Някой се покашлял — без съмнение някой от другите двама играчи, защото кой друг би посмял да прояви такава непредпазливост? “С лявата или с дясната ръка да ти ги покажа, а, Маймуно?” — пита Коршунидзе. “Казвам ти, Птицо, показвай ги, пък ако щеш и с клюна си.” Чуло се изскърцването на койката, а след това — гробна тишина. Тогава изведнъж Коршунидзе страшно изпсувал нещастната майчица — единствената светиня за разбойниците. Всички разбрали, дори и онези, които не знаели езика на разбойниците — паханът изгубил, ще заплаче нечия майка.

Кучка

Вероятно никога не ще узнаем кой съобщил на д-р Таубе как завършила прочутата партия карти, в която била изречена смъртната му присъда и в която лукавата Маймуна, подпомогнат от късмета си, поразил кралския Орел — пахана Коршунидзе. Най-вероятно изглежда предположението, че някой от бандитите — доносници, намирайки се в кошмара на дилемата дали да изпадне в немилост пред властите или пред своите, най-накрая, играейки хазарт със съдбата, заложил на привидната и измамна защита на временните си господари и издал цялата работа на управлението на лагера, някой си Панов, известен с жестокостта си, още с първия превоз заминал за Колима — три хиляди километра на североизток. Предположението, изказано от Тарашченко, ми се струва съвсем приемливо, а именно, че самият Сегидулин чрез своите подчинени е известил Таубе, така както ми се струва логично и обяснението на тази негова постъпка — Маймуната желаел да унижи Орела. Онзи, комуто късметът изневерил него ден и който поел върху себе си официалното задължение да ликвидира Таубе, за сметка на победителя Сегидулин — по този начин не ще може да удържи светия си обет и още дълго ще носи срамното име кучка. А да бъдеш кучка означава да си изложен на презрението на всички — нещо недопустимо за един бивш пахан.

Коршунидзе, наричан Артиста или Орела, започнал да се влачи и да вие като крастава кучка още на другия ден, когато се върнал от рудника (където станал надзирател и бич за лагерниците) и разбрал, че Таубе е отпътувал. “Онзи, когото пое върху себе си, се ожени за друга” — казал му Сегидулин със съскащия глас на нов пахан. “Лъжеш, Маймуно”, отговорил Коршунидзе, блед като смъртта, но вероятно лицето му е издавало, че е повярвал на думите на Сегидулин.

“Козият крак”

Коршунидзе — проскубаният орел, бившият славен мечкар, бившият пахан, се влачил осем години като крастава кучка с пречупен гръбнак, криейки дълбоко в себе си орела, разкъсващ вътрешностите му, сменял лагерите и лагерните болници, където вадили от стомаха му ключове, кълба тел, лъжици, ръждясали пирони. Сегидулин го преследвал осем години като зла прокоба, изпращал му по транзитните гари съобщения, в които го наричал с истинското му име — “кучка“. И тогава един ден, вече когато бил свободен (ако човек, който живее под страшния товар на унижението, може да се нарече свободен), получил писмо от някой, който знаел неговата тайна. Писмото било изпратено от Москва и пътувало до Маклаков десет дена. В плика с печат и дата от 23 ноември 1956 год. се намирало — че доктор Таубе, стар член на Партията, някогашен член на Коминтерна, известен под името Кирил Байц, е реабилитиран и че след излизането си от лагера започнал да работи като управител на болницата в Тюмен. (Предположението на Тарашченко, че изрезката е изпратена от Сегидулин, отново ми се струва съвсем възможно — “мечкарят” или ще стане убиец или ще си остане кучка — достатъчно удовлетворение за онзи, който дълги години се е наслаждавал на отмъщението си.) Коршунидзе потеглил още същия ден. Как стигнал от Архенгелск до Тюмен без необходимите документи и то в срок само от три дни, за нас няма никакво значение. От тюменската гара до болницата вървял пеш. След това при разследването портиерът си спомнил, че онази вечер, когато било извършено убийството, някакъв човек разпитвал за доктор Таубе. Портиерът не можел да си спомни лицето му, защото непознатият бил нахлупил каскет върху очите си. Таубе, който пристигнал в Тюмен няколко дни преди това от Норилск, където работил две години след освобождаването си, нощувал в болницата и нея нощ бил дежурен. Когато Коршунидзе влязъл, Таубе се бил навел над масата в стаята на дежурния лекар и тъкмо отварял консерва от риба тон. Радиото в стаята тихо свирело, ето защо Таубе не чул, когато тапицираната врата се отворила. Коршунидзе извадил от ръкава си “козия крак”, инструмента на касоразбивачите и нанесъл три страшни удара по главата, въпреки че не видял лицето му. След това, без да бърза и наистина с облекчение, преминал покрай портиера, бивш казак, който напоен с водка и клатушкайки се леко, спял прав като на седло.

Последната поща

След ковчега на доктор Таубе вървели само две жени — домашната му помощница фрау Елзе — немкиня от Поволжието (един от редките оцелели екземпляри от тази човешка флора) и една малко смахната тюменска богомолка, която присъствала на всяко погребение. Фрау Елзе била домашна помощница на доктора още от далечните московски дни, т.е. още от времето, когато Таубе току-що бил пристигнал в Русия. Сега вероятно била на седемдесет. Въпреки че матерният й език бил немският, както впрочем на Таубе, те винаги разговаряли помежду си на руски. По всяка вероятност за това имало два причини — на първо място желанието приспособяването на семейство Таубе към новата среда да се осъществи колкото е възможно по-лесно и на второ място — да се изрази една прекомерна учтивост, която била само по-фина форма на страх.

Тъй като от семейството на доктора вече не бил останал никой (жена му умряла в лагера, а синът им загинал на фронта), фрау Елзе се върнала към майчиния си език — със сухи, посинели устни полугласно шепнела молитва на немски, докато богомолката носово се молела за успокоение на душата на божия раб Карл Георгиевич, както пишело на венеца, поръчан от болничния колектив

Това се случило през ужасно студения следобед на 7 декември 1956 год. на тюменското гробище.

Далечни и тайнствени са пътищата, които срещнали грузинския убиец и доктор Таубе. Далечни и тайнствени като пътищата господни.

--------------------------
Бележки под линия::

[1] Карло Щайнер - автор на мемоарите "7000 дни в Сибир" - Б. пр.

[2] пахан - (рус. диал.) - шеф, главатар на банда. - Б. пр.

[3] Челюстников и Настася Федотиевна М. са герои от разказа "Механични лъвове" - Б. пр.

[4] Борис Давидович Новски - главният герой от повестта "Гробница за Борис Довидович" от едноименния сборник - Б. пр.

[5] Бела Кун - (1886 - 1939) - деятел на унгарското международно работническо движение. Един от основателите на унгарската комунистическа партия и неин председател. - Б. пр.

[6] alias - лат. - друг път, при друг случай - Б. пр.

[7] козел - игра на карти, разпространена в Русия - Б. пр.