Николай П. Бойков, Развалено сирене
Дата: петък, септември 01 @ 05:38:29 EEST
Тема: Плътни течности


Бях на гости на едно семейство приятели.Съученици от гимназията. И двамата са архитекти. Играехме си с четиригодишния им син, правехме куклен театър, разказа ми за вълшебното си куче Джони и постоянно ми казваше колко съм смешен, смешна беше мурата, която му занесох, смешен беше космическия кораб, който му нарисувах, (защото двамата рисувахме космически кораби, които си разменихме), смешна беше кесията ми, дори смешен беше смехът ми, а между другото си приказвахме с приятелите си, та стана въпрос и за българската литература. Не я четели. Попитах защо.

— Ти купуваш ли си развалено сирене? — ми отговориха.

Смутен, незнаещ какво да им отговоря им разказах историята на ***, защото така се казва нашият герой. Веднъж *** получил двеста лева в наследство, дребни пари. И почнал да разправя, че възнамерява да си купи вила и се пазарял с всички посредници в София. Стоян и Иван се опитали да го убедят, че е по-добре да изяде тия пари с тях, но не само, че не им се удало, ами дори не успели да го накарат да ги нагости поне веднъж. Накрая те се сетили как да измамят ***. (Петър им подсказал.) На сутринта Петър срещнал ***, поспрял се и го погледнал. *** го попитал учуден: “Какво толкова ме гледаш?” Той му отговорил: “Ми че изглеждаш зле и просто не приличаш на себе си.” После *** срещнал Стоян, който му съобщил, че изглежда сякаш е с единия крак в гроба. После го срещнал Иван, който възкликнал: “Леле, ***, кво ти е? Та ти имаш вид на мъртвец!” *** се убедил, че е болен. Тръшнал се на леглото си и не знаел какво да прави. Иван го посъветвал да прати урина за изследване на доктор Драганов , който понеже вече се бил уговорил със Стоян и Иван, като отишъл у *** му рекъл: “Слушай *** , казвам ти го като на приятел, нищо ти няма, само дето си забременял.” Тогава *** се затюхкал: “Ех, жено! Ти си виновна за тай работа, защото все искаш ти да си отгоре! Нали ти казах, че така ще стане!” И *** поискал съвет какво да направи. Докторът му рекъл: “Не се бой, *** ! Слава богу, че разбрахме навреме какво ти е, ще те оправя за няколко дни, само ще се наложи малко да се поохарчиш.” “Всичко давам, всичките си пари ще ти дам.” “Не се тревожи — отвърнал лекарят — аз ще ти приготвя една дестилирана отвара, и сладка, и приятна, трябват ми три петела и ще трябва заедно с нея да изяждаш по килограм развалено сирене по три пъти на ден. Ще се оправиш за три дни и отново ще се чувстваш като риба във вода, но после ще трябва да си опичаш ума и да гледаш да не вършиш такива глупости. Дай пари на Стоян и Иван, те ще свършат каквото трябва.” Лекарят направил някаква отвара, Иван купил петлите и всичко необходимо за угощението, на което той и приятелите му хубаво си похапнали. *** пил отварата три дни и ядял разваленото сирене. На четвъртия ден лекарят му опипал пулса и му рекъл, че е напълно здрав. *** се зарадвал и тръгнал да си гледа работата като наляво и надясно почнал да се хвали, където свари, как доктор Драганов за три дена го избавил от бременността му.

И тогава приятелят ми каза: “А на мене веднъж ми се случи следното: Един мой приятел си купи от едно село край Видин няколко буци сирене. Това беше изумително сирене, с остър до сълзи мирис, а неговият аромат беше с мощност двеста конски сили. Той действаше, с гаранция, в радиус три километра и поваляше човек в радиус двеста метра. Тъкмо си бях във Видин и моят приятел, който трябваше да остане там още два дена, ме попита не мога ли да взема сиренето със себе си в София. “С удоволствие, приятелю, с удоволствие!” — му отговорих.Качихме сиренето на една каруца, влачеше я една беззъба, куцокрака кранта. Потеглихме и се впуснахме в кариер, който би направил чест и най-добрите съществуващи електрически мотриси. Всичко си вървеше превесело, също като на погребална процесия, докато не завихме зад ъгъла. В този момент вятърът отнесе аромата на сиренето до нашия вихрогон. Той се пробуди от транса и изпръхтявайки от ужас, се понесе с бясна скорост, оставяйки след себе си всички мерцедеси, трабантчета и пищни селски мадони. За да го спре при гарата, на кочияшът му потрябва помощта на двама хамали. И то сигурно не би им се отдало, ако единият от тях не беше се сетил да хвърли носната си кърпичка върху ноздрите на коня и да запали късче хартия. Купих си билет и гордо шествах по перона със своето сирене, при това хората почтително ни правеха път. Влакът беше претъпкан и аз попаднах в купе, където имаше седем пътника. Някакъв жлъчен господин се опита да протестира, но аз влязох и сложих сиренето на решетката за багаж, намъкнах се с любезна усмивка на празното място и казах, че днес е много топло. Изминаха няколко минути и изведнъж стария господин мърдайки неспокойно каза: — Тук е много задушно. — Дяволски задушно.— потвърди съседът му. Двамата започнаха да душат, попаднаха на вярната следа и излязоха от купето. След това дебелата госпожа стана и каза, че е срамота така да се издевателства над почтена омъжена жена и излезе, взимайки всичките си осем пакета и куфара. Четиримата известно време се държаха, докато в един момент трима от тях наведнъж скочиха и се опитаха да минат едновременно през вратата и си чукнаха челата. Останах с един господин с черен костюм и с вид на погребален агент. Казах му, че изглежда купето е останало за нас двамата, а той в отговор любезно се усмихна и рече, че някои хора правят от мухата слон. Но когато тръгнахме, той също изпадна в някакво странно униние и затова, когато стигнахме до Дунавци му предложих да излезем да наквасим гърла. Той се съгласи и ние се доблъскахме до бюфета, където ни се наложи да крещим, да тропаме с крака и да размахваме ръце, докато да дойде една млада особа и да попита не ни ли трябва нещо. Попитах го какво ще пие. — Моля ви, госпожице, една гроздова. — каза той. Той изпи гроздовата си и веднага се прехвърли в друго купе. От Дунавци нататък купето беше на мое разположение. На всички гари пътниците, виждайки празното купе, се устремяваха към него. “По-бързо! Тук е съвсем празно!” — викаха те, тичаха по перона, влачейки тежки куфари, качваха се във вагона, отваряха вратата на купето и отскачаха, падайки в прегръдките на следващия зад него пътник. От Централна гара отнесох сиренето в апартамента на моя приятел. Когато влязох, неговата съпруга сбърчи нос и попита: “— Какво е това? Не крийте нищо от мен.” “Това е сирене — рекох — Иван го купи във Видин и ме помоли да го донеса у вас.” Добавих, че се надявам тя да разбере, че аз нямам нищо общо с тази работа. Тя каза, че не се съмнява в това, но когато Иван се върне, ще си имат дълъг разговор. После ме попита дали Иван е казал нещо относно сиренето. Обясних и че той заръча да го пазят на прохладно място и помоли никой да не го докосва, добавих също, че сиренето като че ли много му допадна. След това ме попита какво би станало, ако даде пари на някой да зарови сиренето. Отговорих, че след такова скръбно събитие на лицето на Иван едва ли ще засияе усмивка. После ме помоли да приема да пазя сиренето. Госпожо — отговорих аз — лично на мен ми харесва миризмата му и това ми пътуване от Видин аз винаги ще си спомням като чудесен завършек на една приятна почивка. Но в този грешен свят ние сме длъжни да се съобразяваме с околните. Уважаемата госпожа под чийто покрив имам честа да живея е вдовица и плюс това, доколкото имам възможност да съдя, е сирак. Тя решително, бих казал дори красноречиво възразява срещу това, както тя казва “да я водят за носа”. Интуицията ми подсказва, че присъствието в нейната къща на сиренето, принадлежащи на вашия съпруг, тя ще оцени като “водене за носа”. А аз не мога да допусна да говорят за мен, че водя за носа вдовици и сираци. Та тя се изнесе на хотел. И когато приятелят ми се върна, удряйки чертата, сметна, че сиренето му излиза не по джоба, макар да обича много да го похапва. Затова той реши да се отърве от своята покупка. Хвърли го в язовир”Искър”, но се наложи да го измъква от там, защото хората започнаха да се оплакват. Появили им се световъртежи и припадъци. Тогава моят човек се промъкна в църквата на Централни гробища и подхвърли сиренето там. Но следователят по криминални престъпления го открил и страшно се разшумял. Той заявил, че му подкопават стола и че някой е решил да възкресява мъртъвците с цел неговата оставка. В края на краищата моят приятел се отърва от сиренето като го занесе в един крайморски град и го закопа на брега. Веднага след това градчето придоби голяма известност. Туристите казваха, че никога по-рано не са забелязвали колко е целебен въздухът там — просто да ти спре дъха и хората със болни гърди и туберкулозни наводняваха този курорт.

— Знаеш ли, сетих се за един виц — намеси се съпругата му, също моя приятелка — Един богат евреин, майстор-баничар, искал да ожени дъщеря си и накрая поставил следния въпрос на кандидатите: Какво биха направили, ако в събота намерят ТИР със сирене. Първият отговорил: “Сиренето си е сирене, божията повеля божия повеля, ще спазя божия закон.” Вторият казал: “Религията си е религия, сиренето си е сирене, ще взема сиренето и ще направя с него много банички.” Третият рекъл: “Като ми падне това сирене тогава ще му мисля, какво да го правя.” Богатият евреин, майсторът-баничар предпочел третия.

А пък аз ще ви кажа как по домашному можем да си направим сирене Камамбер — намеси се сестрата на приятеля ми, също моя приятелка — Оставяте сиренето в подсолена вода в хладилника, но така че да не го покрива. След продължително време омеква и става чудно вкусно. Другият начин е да сложим в кутия сиренето, а самата кутия да поставим на перваза на прозореца. Така то престоява доста време, от само себе си почва да камембирира и когато вече изцяло се е покрило с тънка синя коричка, махаме я и изяждаме сиренето. Също страшно вкусно.

Междувременно седнахме да вечеряме. Синът им не искаше да яде и каза: “Ако не ми разкажете как са направили сиренето, няма да ям” Добре че бях чел една книжка та му разказах. Имало едно време един шумерски войник, баба му била оплела вълнени чорапи, хайде сега една лъжичка за баба,ходел нашият човек, бродел по стария свят и воювал за бъдещето на новия. Сражавал се срещу чудовището Хумбаба, срещу небесния бик, исполинската птица Анзуда, вълшебната змия, скрита в хралупата на дървотохулуппу, хайде една лъжичка за вълшебното куче Джони. Видял ред чудеса и страни, градове и пустини, планини и реки, езера и морета от кръв, а като му дошло времето да се уволнява след сто години, защото знайно е в древната шумерска армия службата била ни повече, ни по-малко от сто години, забрал старата си войнишка торба и потеглил за вкъщи. Още щом се появил у дома и прекрачил родния праг, всички живи същества в двора се изпокрили. Воловете замучали, кокошките се заблъскали като пощурели в плетищата, а децата, внуците и правнуците на войника ревнали в един глас, като го видели. Тъкмо в този момент стопанката дояла кравата на двора, хайде една лъжичка за кравата, и като видяла мъжа си в такъв вид, за малко не катурнала ведрото. “Къде! Марш в банята! — разкрещяла се тя — Че като те подхвана!” Ядосал се шумерецът от такова посрещане — за тези ли дребни душици, за тези чистници ли се бил сражавал цял век. Намръщил се, но започнал да се съблича. Хвърлили меча, хайде една лъжичка за меча, хвърлил щита и защото жена му така му се сопнала, запокитил с яд чорапите си накъдето му падне. А това били онези чорапи, бабините, дето ги носел вече сто лета. Първият залепнал за стената, а вторият паднал право във ведрото. И какво му станало на млякото не знам, но до вечерта се подсирило! (Който е служил дори и месец в казармата и сам е носел вълнени чорапи, ще ме разбере, хайде още една лъжичка, защото предстои най — важното.) Та за изумление на присъстващите, във ведрото където паднал чорапа на войника се образувал непознат млечен продукт. Всяко зло за добро, както се казва. Отначало никой не смеел да го опита и дълго време не могли да си обяснят появата му във войнишките домове, (млякото се подсирвало само от присъствието на вълнен войнишки чорап), но като разбрали за ползата от него, сами почнали да си го приготвят. От първото сирене подсирили второто, от него третото и така нататък, та до наши дни. Започнали да произвеждат мая, ония ми чорапи ги изхвърлили. Та какво още да кажа, ако има нещо хубаво на този свят, това без съмнение е сиренето, особено ако е придружено с топъл краешник, домашно масло и домат! Натъпчете домата здраво, направете “мечка”, поръсете я с пипер и не се бойте от нищо. А като идеш войник сещаш се… Впрочем културният човек няма защо да чака да го призоват в казармата — мие си краката всяка вечер и си сменя чорапите, също така си мие ръцете преди и след ядене, зъбите след ядене, изяжда си всичко в чинията, прибира си играчките, вечер не гледа до късно телевизия и си ляга да спи навреме. Иначе цивилизацията за какво е? Шумерите воюваха за нея, за да сме чисти и послушни ние! Хайде, а сега марш в банята и после скок в леглото.

Синът им си изми ръцете и пожела да му разкажат приказка преди заспиване. Добре, каза майка му, ще ти разкажа за Котарака с чизми. След смъртта си един майстор на банички. — “Не е майстор на банички, а воденичар — прекъсна я синът й. “ Та след смъртта на воденичаря останали една воденица, една крава, даваща мляко и един котарак. — “Не било крава, а магаре — поправи я той.” — Най-големият получил воденицата, вторият — магарето, а за най-малкият останала козата в чизми. — “Не коза, а котарак и още няма чизми.” — Той казал,че като изяде котарака и си направи от кожата му ръкавици ще умре от глад. Котаракът чул тези думи и му отговорил със сериозен тон: Не съжалявай господарю, дай ми само една торба и чизми, и ще видиш, че не си получил толкова лош дял.Та най-малкия син дал на котарака чизми, затова му казваме котарака с чизми, и една торба. И котаракът отишъл в гората там, където имало много мечки и се престорил на умрял като при това развързал торбата си. — “Не бе, отишъл дето живеели зайците за да хване някой неопитен заек.” Легнал значи и ето ти един млад и глупав и зелен заек, който се пъхнал в торбата му. Котаракът стегнал вървите и без жал го убил. После отишъл в двореца при краля и с дълбок поклон му го подарил от името на маркиз Кракаба. — “Дьо Караба, бе мамо,маркиз дьо Караба”

Вече трябваше да си тръгвам, защото беше вече късно и затова не доизслушах приказката докрай.

На спирката беше доста студено и когато дойде трамвая, присвивайки се във вълненото си сако се качих в трамвая. Имаше доста народ на спирката. Пред мен влязоха млад мъж и млада жена, държаща в ръката си момченце.Седнаха един до друг.

— На колко си годинки — попита детето мъжът.

— На три.

— На три? Знаеш ли, и аз имам едно момиченце точно колкото тебе.

— Аз съм момченце! — обидено го погледна момченцето.

— Тъй ли? — погали го по главата той — О, извинявай, не знаех…

Детето се усмихна. Жената не каза нищо, загледана навън.

— Горд е… На баща си ли прилича? — обърна се той към жената, забелязах, че не само аз ги слушах. — Баща му сигурно е много…

— Какво? — отнесено отвърна тя.

— Баща му казвам…

— Да. Той е — без желание подхвана тя— Той е…той е…артист!

— Ха! — изненада се мъжът — Ами как се казва?

— Неизвестен е …и пие.

— Моля? — поклони се превзето и той и се намести по-близо до нея. Няколко души вече внимателно слушахме.

— А аз се връщам от болницата — жена ми е там.

— Какво и е?

— Ами — въздъхна той — в психиатрията е. Ето докъде стигна…

— Мамо — попита детето — какво каза татко.

— Спи, спи — усмихна се разсеяно тя. — Облегни се на мен.

— А много ли такова…пиеше? — позаинтересува се той.

— Колкото да ми отрови живота…

— Вашия? Защо така.

— Защото беше слаб артист. А това омръзва…

— Разбирам, разбирам… И жена ми… също… — обърна се той към нея и хладно се засмя — Само че аз не мога да я виня. Нали е болна … А не беше такава. Не беше…

— Кога?

— Преди … осем години

— Мамо какво казва татко? — отново попита детето.

— Моля те не се качвай с обувките по полата ми! — скара му се тя — Чуваш ли какво ти казвах?

— Е, нищо, нищо — намигна му той — А ти кого повече обичаш мама или татко? Приличаме ли си с него?

Детето се замисли и объркано погледна жената.

— Видя ли, не знаеш. — забелязах оживление по околните седалки.

— Какво е това на ръката ви? — попита неочаквано той и докосна дланта и под свивката — Странно … и жена ми също…

— Белег — каза тя и извърна очи — От цигара. Направих го една вечер, когато той не се прибра.

— Не се прибра!?… Имате много, много интересна ръка. Мога ли да я разгледам? — прошепна по-силно той. Околните седалки го слушаха внимателно. Като че ли се оживи.

— И какво пише там, на ръката? — попита тя

— Пише, че ви е боляло, когато сте загасили цигарата.

— И друго?

— …Че е било мъчително, но… глупаво.

— Само това ли?

От околните седалки хората нескрито се обърнаха към тях проточили шии.

— Пише, че не ви е провървяло. И сте… сама.

— Да — въздъхна тя— Да…

И те заговориха — ръка за ръка. Заговориха за съвсем лични, дори интимни, обидни неща… Колената им се допираха и в проблясъците на уличните лампи виждах лицата им, ту тъмни, ту огрени, ту влюбени, ту зли… Оказа се, че са от един и същи град, че са учили в едно и също училище, че живеят в един и същи жилищен блок…Колко изгубено време, колко години, колко объркан и скучен живот! И когато ръката му я обгърна, а лицето му плътно се доближи до нейното — толкова близо, че тя затвори очи, а слушателите вече сякаш се готвеха за скок…Най-неочаквано детето силно, жестоко го ритна. Пътниците не издържаха и с облекчение се разсмяха на глас. (Така му се пада, браво момче!) Изненадан, с разкривено от болка лице и готов да го плесне, мъжът сдържано каза:

— Ти! … Къде се намираш! Извини се!

— Това е моята майка! — извика през сълзи то — Моята!

Мъжът се обърна към жената, към пътниците. Тя хапеше устни, долепила чело в стъклото и раменете и потрепваха, без да е ясно — плаче или се смее.

— Е, добре — весело каза той на детето. — Я виж аз вече си тръгвам… Сбогом!

Направи няколко крачки, може би нарочно, сети се за нещо, върна се и му пошушна:

— Сигурен съм, че като се върнеш в къщи, някого ще завариш. Знаеш ли кого? Познай!

— Кого? — попита детето — Кого ще заварим мамо?

— Ще видиш — усмихна се насила мъжът.

Залисан в разговора им бях изпуснал спирката си. Слязохме заедно с мъжа. Той колебливо се спря на улицата и започна да рови в джобовете си, а аз се отправих към вкъщи.Трябваше да седна и напиша разказа си, тематизиращ последния ден на 2000 година. Нещо такова: Трябва да ви разкажа тази история — каза веднъж дядо ми. Беше една Нова година. На масата се валяха огризки от портокали, в чинията кокалите от пържолите, бяхме изиграли вече ритуалите на сядането на масата, пресищането с разни храни, вдигането на тостовете, оставаше още много време до полунощ, а телевизора се беше развалил, така че нещо трябваше да правим — Рядко съм преживявал подобно нещо. Навремето бях кондуктор, както знаете. И там, във влака се случи нещо, което би било жалко да премълча. В края на краищата всеки момент мога да умра — може някоя веничка да се пръсне в мозъка ми или в сърцето ми — а не знам кога друг път ще мога да разкажа това единствено по рода си преживяване. Беше последната нощ на века. Никой от колегите ми не искаше да работи, а на мен така и така ми беше все едно, беше времето на нищото, на пустотата и безсмислието, влачех окаяното си същество по житейските пътеки и дали щях да си бъда в къщи и да си глътна приспивателното или щях да скучая във влака нямаше никакво значение. Бях проверил вече билетите на пътниците от международния влак за Истанбул. Влакът се носеше през познатите планини, равнини, градове и села. В спалното купе, където обикновено пътуваха чужденците, имаше един изискан господин. Представих си го в купето пафкащ пурите си от най-добра мярка.

— Дядя, какво е това пура — попита сестричката ми.

— Това е една по-дебела, по-миризлива и по-аристократична цигара. Влакът беше празен. Едвам се мяркаше жива душа. Реших да се поразходя. И тъкмо като се чудех какво да правя видях изискания господин да стои в коридора. Поздравих го, осветих го с фенерчето и застанах до него. Изглежда и той скучаеше. Изведнъж рязко бръкна в джоба на сакото си и каза: “Пушенето” — с една такава странна интонация, тона му постоянно набираше височина и някъде около последната или предпоследната сричка падаше стремглаво надолу. Отгоре на всичко постави ударението на първата сричка. Веднага ми стана ясно, че е чужденец, който се опитва да говори български. Реших, че повтаря папагалски надписа от купето “Пушенето забранено”. Вдигнах ръка към козирката си. Той щракна табакерата си и взех една пура,бях познал. Измъкнах кибрит, драснах клечка и попитах — “Откъде сте?” В отговор той извади запалката си и ми поднесе синия и пламък като повтори заваляйки: “Откъде сте?” , забелязах много си мърдаше устните. Гласните му бяха много по-отворени или по-затворени, а и въобще не можа да каже ъ-то.

— Дядо, дядо, а какво е това по-отворена гласна, като Пенчето ли, дето все се плези на момчетата. — попита отново сестричката ми

— Като по си отваряш ченето — малко ядосано каза дядо ми — Та стояхме си двамата, димяхме, изпускахме пушека през ноздрите си. Не ми беше ясно каква игра играе. Разбирах, че нищо не разбира. Заразказвах му за лудницата. Отдавна ми се искаше като Середи от Училище на границата да разкажа станалото, случилото се и всичко да си дойде на мястото, да се оправи и този разпаднал се свят да добие смисъл.

— Дядо, а този Середи един от твоите унгарски приятели ли е, като чичо Томаш ли — отново попита сестра ми

— Не милото ми, той е един герой от приказка като Палечко-малечко. Разказвах му за това, как си събух пробитите кларкове и тръгнах по чорапи, за това как ме влачеха по коридора, а аз крещях не съм ненормален, не съм ненормален с онзи мой мощен глас, за психиатъра, с който си говорих за живота, философията, литературата, Фройд, психоанализата и на когото, когато разбрах, че нищо не възприема и на който, след като ме бяха помоли да се съблека и бях останал само по фланелка и къси панталонки, и след като ме беше попитал не бих ли се съблякъл го попитах дали не иска да го види, му изредих всичките наименувания на пишката, които знаех.

— Дядо, а пък Стефчо и Пламен от детската се крият в храстите и си мерят бубките, ама Ленчето ги видя и ги каза на госпожицата и тя им се накара.

— Добре де, добре.За горчивия вкус в устните, когато старшата сестра ми казва че нали вече съм осъзнал, че съм душевно болен, за всичко, за всичко. Чужденецът беше скован и сериозен, понякога мръщеше чело, после се развеселяваше или ме поглеждаше много сериозно. По едно време се прозина и въздъхна, и сложи ръка на рамото ми, вдигна високо вежди и като отметна назад глава каза нещо, което чух като “НО”. Усмихнах му се. Попитах го дали да продължавам да разказвам, дали вече ще си ляга или още ще седим и той ще пуши отдавна изпушената си пурета. Млъкнах и зачаках. След кратко колебание ми каза “Да”. Продължих да разказвам, но всичко това вече сте го слушали и чели. После пак замълчах. Спомените като филм се въртяха пред мен. Тогава той каза с онази извиваща интонация “Да”, разтеглено до безкрайност с онова гейзерово изригване в края като слънчевото зайче, което така обичаш да насочваш за миг в очите ми, милото ми. Беше захапал скъпата си пура и до такава степен беше съсредоточен в играта, че не беше забелязал, че отдавна я е изпушил. Продължих да разказвам, а той през цялото време преиграваше — прекалено си мърдаше ръцете, ушите, свиваше устни, присвиваше ноздри или очи. Преструваше се, че ме слуша, от време на време издаваше някакъв нечленоразделен звук, ти сега бихте казали измуча — обърна се към мен — Постоянно клатеше глава. Разказвах, самозабравил се, за смешното, за трагичното, за унижението и за солидарността, за електрошоковете и изпробването на лекарства. Но това вече го знаете. Разказвах като бръснарят на Мидас, който изкопал яма и извикал в нея “Цар Мидас има магарешки уши.” Показах му снимките, писмата, разните си писания от онова време. И изведнъж ме заля морето на плача. Направих няколко крачки, обърнах се и се облегнах на стената на вагона. Отначало плачех по мъжки, скривайки сълзите си, но после се потопих в плача, целият се тресях от плача. Видях, че се вцепени. После ме хвана здраво по раменете и изрева три пъти: “Не, Не, Не!” Не ме интересуваше. Казах му да ме остави на спокойствие. Бавно се съвзех. Хълцах все по-тихо. Избързах лицето си с кърпичката и проговорих,все повтарях: “Ти не разбираш, ти нищо не разбираш и никога нищо няма да разбереш самодоволни ми и изискани господине със скъпите си пури.” Тогава той се изпъна, измери ме високомерно, обърна се и влезе в купето си. На обяд го събудих, бяхме вече на Свиленград. Помогнах му да си свали куфарите. Когато слезе от вагона той се обърна към мен и ми извика: “Да”. — една сълза се беше отърколила по лицето на дядо, сестричката ми беше заспала, а аз си взех едно парченце от овчарската салата.


Пътьом към вкъщи се отбих в Оазис да си купя кисело мляко, хляб и лютеница от цвекло. Отново видях онова посиняло и съблазнително френско сирене Камамбер. Знаех си не мога да си го позволя, макар да ми се иска, а и колко хубаво би било да поканя приятелите си на сирене Камамбер и чай. Не можех дори да ги поканя на салата от козе сирене. За която бях вече чувал. При нея особено важен е правилният подбор на различните салатени листа. (Фактът, че свежи зеленчуци вече се намират на пазара и посред зима, свидетелства за господстващия дух на съвременната епоха: предците ни биха се ужасили от мисълта за маруля посред лято.) Най-добре е да се оставим в ръцете на някой зарзаватчия, комуто имаме доверие. Все пак не бива да забравяме да смесим няколко вида марули (червена, бяла, къдрава, но не и напълно оправдаващата името си “Айсберг”) и друга зеления (лапад, киселец, задължително цикория.) Приготвяме сос винегрет. Препоръчвам ви да смесите зехтин и билков оцет в нетрадиционното съотношение седем към едно — пропорциите на идеалното мартини. Нареждаме зелените листа по крайчеца на чиниите и щедро заливаме с приготвения от нас винегрет. Припичаме няколко филийки хляб (по една на човек), поставяме парче козе сирене върху всяка и ги пъхаме в скарата. Щом сиренето зацвърчи и покафенее, изваждаме филийките, слагаме ги по една в чиния и поднасяме. Семпло ядене, но с приятен контраст между студено и топло — между хрупкавата свежест на марулята и уханната блажност на протеиновия и спътник. Ще добавя само, че от философска гледна точка сиренето представлява интерес с това, че качествата му зависят от действието на бактериите, то е, както казва Джеймс Джойс, “трупът на млякото”. Мъртво мляко, живи бактерии. Един процес на контролирано разлагане, задължителен за сиренето за разлика от бактериалното действие при месото — факт, отбелязан дори и в Стария завет, когато Йов запитва Господ: “Не Ти ли ме изля като мляко и ме сгъсти като отвара?”







Ще добавя само, че от философска гледна точка сиренето представлява интерес с това, че качествата му зависят от действието на бактериите, то е, както казва Джеймс Джойс, “трупът на млякото”. Мъртво мляко, живи бактерии. Един процес на контролирано разлагане, задължителен за сиренето за разлика от бактериалното действие при месото — факт, отбелязан дори и в Стария завет, когато Йов запитва Господ: “Не Ти ли ме изля като мляко и ме сгъсти като отвара?”



Текстът е от литература плюс култура |*| GrosniPelikani
http://grosnipelikani.net
Няколко здрави парчета посред happy end-а

URL на публикацията е:
http://grosnipelikani.net/modules.php?name=News&file=article&sid=229