литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Преди австрийската граница автобусът спира до мотел край малко словенско градче, заобиколено от алпийски върхове. Шест сутринта е. Наоколо няма мошеници, практикуващи "Тука има, тука нема", няма мръсотия, няма лаещи помияри, изобщо съвсем непривична обстановка. Разбрали, че тоалетната е безплатна, българските туристи нахлуват в нея със същото небрежно веселие, с което воините на Атила са разглеждали Рим. Мнозина обаче срещат трудности с пускането на водата в мивките, тъй като те са с фотоклетка, а фотоклетки в село Лиляк, Търговищко не се намират даже в магазина на леля Домна.

Стюардесата обявява, че всички вече са в състояние на бойна готовност. Австрия се вижда, а за да я превземем, трябва да сме благонадеждни. Правят се последни приготовления - вадят се гребени, огледала, ченета... Всеки турист трябва да покаже минимум 300 евро, за да са спокойни шенгенските домакини, че няма да му скимне да легне на кравай в краката на Микеланджеловия Давид, след като го е снимал. Стюардесата съобщава, че тези, които нямат цялата сума, могат да получат нужната добавка от стюарда - срещу трийсет процента лихва.

Егати далаверата, коментира разпалено тарикатът, дават ти сто евро за няколко минути, а си прибират сто и трийсет! Така даже и Майкъл Капустин не е работил!

Оказва се, че почти няма човек, който да носи необходимите пари. След минутка пред стюарда, съвместяващ длъжността Връзки с митничарската общественост, се оформя опашка, на която само ограниченото пространство в автобуса пречи да заприлича на тези за телевизори по Живково време. Той командва: "Ти колко? Двеста? Че ти дадем! Ама да не забравиш, че после двеста и шейсет! Да нема не-чух-не-видех... Чекай малко, бе градски! Седи си тука, и тебе че ти чуем болката! Ти колко?..."

Тарикатът вади джиесема си и почва да смята какво ще спечели оправният стюард от тази операцийка. Самият той е един от малкото, дето не им се налага да заемат пари. Скоро сметките са уредени и поемаме към границата. Туристите са напрегнати, гледат тревожно, но и решително.

На словенско-австрийското КПП всички са будни. Неволно спазвайки библейския призив "Хора, бдете!", всички будуват, хем да не проспят впечатленията от тоя тъй вълнуващ миг в живота си (да се махнат най-после!), хем и за да не ги върнат. Буден и стреснат, както винаги при събуждане, е и пияният младеж. Изглежда махмурлукът му се явява под формата на някаква КОННА гранична полиция, която освен че забива тежки томахавки в челото му, крещи (в параноята си след пиянство човек какво ли не може да чуе): "Zuruk нах Булгариен, шайзе, фрике-фрике deine mutter und bist glюckishе!"

Той се изправя, без да погледне дори възлюбените само преди няколко часа баби, и се запрепъва към долния етаж на автобуса, където е решил, че се пуши. Едно меланхолично му е, чуди се къде на майната си е тръгнал и дали все пак да не вземе да се натряска отново... Тогава насреща му се явява стюардът и произнася любимата си фраза:

"Че се мръднеш ли малко, уйкьо?".

На долния етаж, където пушенето е забранено, пушат Димитър Пенев и тарикатът от Северна България. "Охоо, казва доволен Пенев, виждайки угриженото изражение на новопристигналия. Дай да ударим по някоя водка, че австрийците идат!"

Махмурлията вече не е словоохотлив, пали цигара и се вторачва неодобрително в словенския митничар, който приближава с купчината документи. Оформянето им му е отнело не повече от две минути. Ако работеше на Калотина, сигурно щяха да го имат за натегач и щяха да му лепят дъвки на стола.

"Тръгваме към австрийската граница" - обявява стюардесата с драматичен фалцет. Така навярно духът на Вергилий е обърнал внимание на Данте за надписа "Lasciate ognii speranza voi c'entrate". Последното в масовото българско съзнание се превежда като "Надежда всяка тука оставете и по селата се върнете. Може и във Враца, където гарга не каца..."

Автобусът спира пред бариерата, деляща ни от Австрия, и - о, ужас - появява се австрийка! При това не каква да е, а австрийска митничарка. Тя е руса, кокалеста, изглежда доста изпаднала и при други обстоятелства човек би й дал двайсет стотинки да си купи баничка, но в момента за всички туристи тя е Ключаря, който ще реши за кого да продължават да пеят сладкопойните чучулиги и за кого да замлъкнат навеки. Поема от стюарда купчината паспорти и отива в офиса си. Завръща се след три-четири минути и му ги връща. Стюардът се качва, машината потегля, всички се оглеждат сконфузено. Не, не, ний още не сме минали полицейската проверка, там ще става каквото ще става, казва едва ли не с надежда някой.

Обаче "надеждата" му се оказва напразна. Вече СМЕ в Австрия - страната на Моцарт, Щраусите, ксенофобията и Трифон Иванов. Първото впечатление от нея е един дълъг тунел. Дълъг, ама дълъг - над двайсет километра! Казва се Караванкентунел. Туристите почти се трогват, че такова грандиозно съоръжение е било построено, за да могат да минат те през него, че да стигнат до възрастните западноевропейци, чиито разхлабени задници ще мият. Или, както се казва, ще видят светлинка в края на тунела.

Това, което се вижда след тунела, са Алпите - красива гледка, няма спор! Високи върхове, спиращодъхови пропасти, нощни мъгли по доловете, изобщо картини, които имат всички предпоставки да бъдат класифицирани от проф. Ицхак Паси като носители на "Величественото", и биха вдъхновили смолянския самороден талант Христо Стоянов да напише тетралогия за тиролска мюсюлманка, която мастурбира с вурст.

От Австрия не виждаме почти нищо - само Алпи, магистрала и добре поддържани околомагистрални цветни насаждения. Хора не се срещат - навярно Йорг Хайдер ги е подкарал на наци-митинг, или Шварценегер ги е изпонатръшкал. В един момент немските надписи се сменят и ние разбираме, че незабелязано сме влезли в Италия. Хората за пореден път се чувстват излъгани - ами че къде е тричасовото чакане, къде са рушветите, къде е униформеният, дето да ни накара да се почувстваме виновни?
Наместо това първият, който ни посреща в Италия, е една руса и хубава бамбина, облечена с фосфорициращ гащеризон, каквито връчват на работниците, поддържащи пътищата. Девойката явно не дава и пукната пара, че в момента упражнява една от най-насраните професии в света, защото виждайки автобуса ни, се изпъва цялата, и ухилена до ушите, започва да ни маха. Също красива гледка.

Скоро Алпите за съжаление остават зад гърба ни и навлизаме в долината, водеща към Удине, че и по-далече. Тя много прилича на Тракийската низина, но с няколко разлики - няма пустеещи ниви, нито крайпътни кръчми, а магистралата е наистина добра.

Пътят до Венеция не предлага нещо повече от: асфалт-села-кули. Какъв им е бил зорът на италианците да строят толкова кули, едва ли самите те могат да кажат! Вярно, от една Галилео Галилей пуснал отвес и казал: "Земята се въртиииии"... В отговор Инквизицията му креснала: "Върти ли се, дейба твойта мамадейба? А, НА КЛАДАТА!" Друга кула пък взела, че се наклонила, та сега дава хляб на доста собственици на пицарии около нея. Но две-три кули в село с неколкостотин души определено изглеждат в повече - ами направете едно читалище или ракиен казан, бе, жабари!

Венеция много прилича на Ямбол, само дето Ямбол е по-хубав. Няма да се занимаваме с нея.

До Римини, стигаме чак в пет и половина вечерта. Пътували сме 29 часа. Прощаваме се набързо с всички и слизаме. Автобусът продължава, откарвайки бабите, Пенев, тариката, пияния младеж, който откакто се помни не е пиян, момата, която скоро ще срещне голямата си любов, тоест мъжете на своите мечти; стюардесата, дъвчещия непрекъснато персонаж без мисия в живота - едно цяло общество, което скоро ще се разпадне, подобно България след 1990 г.

Слизаме примрели от жажда, защото ни е писнало да даваме луди пари за бира от 330 милилитра, и веднага се забиваме в първия магазин. На вратата му е изрисувана симпатична булонка, а според стилизирано балонче, излизащо от устата й, тя казва: "Io non posso entrare!"

Не е необходимо да знаеш италиански, за да си го преведеш, макар и свободно: "Не бива да влизам!" Мъдри думи. Да, но ние вече влязохме, ще видим какво има да става оттук нататък. Пък и го няма темерутът Вергилий да ни разваля настроението. Засега.