литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Моля, опитвам се за говоря

Държа езика си във въздуха, от въздуха в устата
във въздуха навън. Говоря с език, уста
глава, стомах и тяло. Фразирам и фризирам
изречениятта. — Да, аз говоря.

Моля Ви, опитвам се да започна с говоренето.
Вече говоря, виждате ли езика ми?
Поне езикът ми. А устните ми, виждате ли устните ми?
Те са съвсем различни при говорене, виждате ли
когато говоря, чувате ли, когато говоря?
Да, аз говоря: — когато духът и тялото се обединят
тогава възниква речта: Така. — Да
тя говори, Вие, да, аз мога да говоря.

Но днес искам нещо повече от това да говоря
искам да говоря мой собствен език, един нов, мой
език да създам, искам да яздя и дресирам езика
изцяло мойто тяло. Всичко трябва
да е вярно, също небето. Ето го там.
Отминават последните облаци.

Всичко е вярно.

Аз ще говоря, ще проговоря моя език
всичко ще направя по новому! Ще му сложа стегната юзда
превъзходно ще го раздробя, цензурирам, по новому организирам
и оцветя и наново сглобя: Аз ще яздя езика и
дресирам по свой вкус и с мои жестове!

Смисъл и звучене, ще ви отстраня, моля:
звука ще бъде нов, смисъла сам по себе си е звук
така ще бъде, моля, разбирате нали?
Моля, ще представя на говора ми езика
ще представя езика. И моля, ще говоря
с езика на моя език.

Но ездата и дресурата на езика изисква
моята концентрация, моля Ви, бъдете тихи
не мога обаче да говоря на моят език, когато
навсякъде още си говори постарому! Но Вие
не ме разбирате, не сте тихи: така.

Но аз мога също да говоря този език, аз
мога също да говоря Вашият език, аз
мога също да говоря нашият език, но аз
всъщност исках свой собствен да яздя и дресирам, един нов
всъщност исках да направя мой език
исках всъщност да направя.

И все пак ще го направя!
Моля, беше само опит, започвам
да говоря, започвам да говоря с
езика, мълчете сега, разбирате ли
сега разбирате, Благодаря.

Моята любима песен

Твоят нос
стилизирана маймунка от стъкло
твоите устни, лежиш на земята, твоите устни
от птичи поглед: една възпрепятствана роза се нос и над горещия асфалт
твоите устни... не, не трябва да оставам

Твоята ръка
властен жест към будката на отсрещния тротоар, купувам ти вестник

Шампанско на моя пъп
Лежим върху лед

Твоят гръб
дъгообразна стълба от титан над пролив
отвежда ме нас гръбнака ти, твоят гръбнак
танк от кадифе и все пак
Пантера

Гъсеници превърнал се в какавиди
твоите крака
висят ниско над кленов лист, така е добре

Твоята плешка
пеперуда от светъл прах
безподобна плешка, полъх —
безценна отвора за тежките ми дни

Оттеглям се към ушната ти мида и
поглеждам навътре: шпионката към строителната площадка на главата ти
твоето ухо
пещера за моите акустични изследвания на шепота
както и депо за моите обиди: ах!

Твоите слепоочия
почивам си в мир, когато така пребивавам
утешавайки те както кушетката стола

Брадичката ти докосва моя лакът
затова, предполагам, той се превръща в порцелан, моят лакът
виж, и той е изрисуван със сини орхидеи
сини орхидеи, които
приведен ти донасям в сутрешното легло
с гъстия месест портокалов сок на подноса.
Изливам го във врата ти — кой се е събудил?

Твоят белег
възхитителна брошка на оперна премиера
нищо неприятно —

качвам се в косите ти, твоите коси

от мъгла, треви, вятър и мъничко ламета

Нощ е във гората и остава

прелестта на твоят пръст, който сочи навън:

просека

твоите гърди

свято да бъде туй място, излет към лудостта —

Разтварям чадъра за слънце

и загръщам краката ти

може сняг да завали, — погледни!

Полагам главата си на корема ти

пъпчето ти се оказва раковино-имитатор

тихо, шуми — и аз чувам, и пее синия кит за нежността на пръстчетата

                                                                                     на краката ти

и пее за дългия път към кораловия риф на твоите задколянни ямки —

Събуждам се върху възглавничката на един от твоите пръсти
плахо я целувам и се спускам
към дланта ти
и следвам светлината в гънките
над главата ми
проблясват звездите на твоите зъби:
подарявам на зъболекаря ти крокодил от малахит

Скутът ти
витае над росните ни глави и тела —
не е вентилатор, винила върти
жлеб след жлеб към нас
поставям лед върху
задника ти — задника ти— как спада температурата?

Лежим забити в соулмузика
като ягоди в захар
мирно спят в коремите ни пеперуди

Твоят пол
е звук, един определен, мирис е
един определен, не е твоя ред
спиране на дъха е
ненаписано стихотворение е, подсъзнание е
вино е, едно определено
божествено вино е, моята последна глътка вино е—

Аз вдишвам теб, ти вдишваш мен. —

На твоите ребра аз свиря
мъхът ти се изправя, мъхът ти
образува двойки, танцува между порите —
твоят мъх, топене на езика ми
твоят език... къде бях? —

Държа главата ти в ръцете си
твоите очи... моля се за теб —

На шията ти лягам
и чакам докато... знам ли
докато света потъне в изкуствен сняг?

Аз вдишваш теб, ти вдишваш мен. —

Ти ме концентрираш.

Чаша вода, подавам ти я, при все че
очите ти
затварям

Скъпа, какво остана за вършене?

Аз съм една черна, в центъра на мисълта криеща се точка

Аз съм една черна, в центъра на мисълта криеща се точка
и съществувам в разума на пъстротата на света който
не мога да избегна

Оттласната съм от сухата, студена Земя
родена под тъмна, незначителна звезда
бях вдигната от земята светеща мрачно

Седя превита върху камък в полето
свиренето на щуреца: —
афоризми за смъртта, напротив —

Протягам ръце, нагоре към слънцето гледам като най-печалния му
                                                                                                 лъче-получател
присъствието ви на земята е последната клечка кибрит в ъгълчето на устата
на врага ми, на действието
във главата ми: на един кръстопът държи
един отегчен безделник ръцете си пред изгорялото лице и–

Краката ми се подкосяват, прелита земята покрай коленете ми

Какво е състоянието ми? — Аз съм натъжен
и не намирам изход.
Уча се да умирам, без да се отказвам
без да се обединявам, без да правя крачка
без да се стремя
упражнявам се, браня се и се предавам

След яркия следва тъмния миг
спуска се клепача
зад окото усърдието продължава

Там, оглед на безкрайността съм аз
една изплюта във вселената костилка черешова, която пита: „Какво е светлинна
                                                                                                                       година?“
— полетът ми не продължава и два метра–
какво би било необходимото действие?

Задържам се и се облягам
назад в тежко кресло.

Аз съм този, който пита: „А ако се чувствах добре така меланхоличен?“

Така запазвам чувството на лека меланхолия
за времетраенето на едно посещение на бар в гърдите ми.
Мислите ми са разходка през случайните градски пейзажи на
                                                                            на стената и–

Питаш за трайното? — Казвам, след Апокалипсиса черепа ми взема в ръка

непокътнатото огледало и пита: „Раят ли съм или Ада или само единия

невярващ череп в средището на човешката история? Възможно ли е?

Аз, последният череп?“

Питаш за твоето място? — Обвиняваш, че си ваксинация
питаща за своя разсъдък
вярата била замък, направен от въздух, който ти не вдишваш
и ти говориш разбира се, но лекомислено край мен
лежиш, спиш, гледам те
казваш, волята била неспокоен кон, езикът разлагащо се
                                                                                     лаврово листо

Седиш на ръба на леглото
пиеш вода
минаваш през вратите, изкачваш стълбището
стоиш на покрива, гледам те
сядаш на един градински стол
подпираш главата си, погледа —

Между небето и земята, — не се случва нищо
ти имаш съвсем будни очи, — аз знам съмнителни трикове

В недоволните очи на пауна

В недоволните очи на пауна
помръдват розово и светлосиньо
оцветени мънички домашни кутрета
изкъпани с шампоан в съня си
на заден план пъстра леха орхидеи
от нея се издигат пастелни
пеперуди, пърхат във въздуха
непрестанно
в рояк през градината зад високата решетъчна ограда

Върху извезани с военни мотиви килими
на английската ливада
лежат бледи дамите и
се парфюмират, целувайки една друга
полупрозрачните си слепоочия
ароматизирани листенца непрекъснато изникват изпод широките им рокли
и се присъединяват към въодушевения рояк

В края на езерцето, под плачещите върби
но на слънце
лежи надут и бял
делфин
от дихателния му отвор грее
светлина, към пауна
по чиято перушина се промъква
миризмата на нагрятия делфин — упоен
Дамите си подават бирени бутилки
за да охлаждат порцелановите си чела — но
в езерцето вече пърхат осветени
пеперудите
падат разароматизирани
листенцата вече —
разрежда се рояка

В хладилната кутия лежат два бири
ненамалели в ръцете
Но дамите се
оттеглят и пауна удря
едно полуколело —
малките кученца: стаяват дъха си.

Тук сцената се удушава