литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Разбиране

Погледът ми бърза между хората,
спира срещу някого да отбележи
колко е различен. Срещам го за първи път.
И едва ли ще го видя пак сред множеството.
Напълно осъзнавам колко е случайно
моето присъствие тук и разминаването
с непознати не винаги се обяснява
с желанието на всеки да отиде някъде.

Сега светът прилича на мравуняк
от непрекъснато подреждащи
и уточняващи маршрутите си мравки.
И хора, само хора, ако ги гледам в лицата,
или се обръщам след красивите жени
да отбележа колко е различна
представата за съвършенството.

По-важно е движението — не спира,
дори когато сядам пред кафене,
на което пише: Отворено от 17-ти век.
Тогава ми изглежда лесно да изчезна —
дори завинаги — на тази улица,
където всичко вече се е случило.
И не знам защо животът продължава.
Или много бавно го разбирам.

Поглед

Тази вечер, в този град,
съм близо до себе си,
до себе си и до никой друг.
Взирам се и виждам

стена — каменна, сива.
Искам да я гледам безкрайно,
с широко отворени очи.
Единственото ми желание.

Желание

Жената беше много дебела.
По-дебела отколкото е дебела
една обикновено дебела жена.
Чудех се — как мъжът й спи с нея.

Не успях да си го представя,
дори когато ми обърна гръб,
наведе се и задникът й се раздели
на две огромни половини.

Повече едва ли щях да забележа,
затова потърсих друга цел.
Но продължавах да я виждам,
заради неочакваното си желание.

Исках да съм нейното момченце.
Майка му — топла и грижовна мецана —
го обсипваше с целувки, прегръщаше го,
и беше навсякъде около него.

Рамбла

Колко грубо се обръща и не ме поглежда
тази красива жена. Някога съм я обичал.
Сега е с бежов шлифер и тъмни очила.
Иска да се свия, да се скрия, да изчезна.

Или да призная, че съм само непознат.
И когато отново разпознавам болката,
дошла оттам, откъдето пак не я очаквам,
улицата свършва с чувството за самота.

Дупка, пропаст, над която преминавам,
заедно с другите, изчезвам в множеството.
И движението отново става безопасно.
Най-обикновено ходене. Отиване нанякъде.

Бальонес

Тук старината не е запустение,
не е грозота, болест,
отминали години, каменна досада
и катедрално безразличие,

а сърдити думи: Надживяла съм
стотици — и теб ще надживея.
Изтърпяла съм безброй животи —
ще преживея и този.

Пътуване

Достигнахме брега на любовната река —
куцукайки, на един крак — с протегнати
за милостиня ръце. Лесно се качихме,
и не разбрахме кой управлява кораба,
понесъл се безгрижно по гладката вода.
Трябва ли някой да върти кормилото,
и да гледа компаса. Или е достатъчно
да следваме движението на водата

Взиране

Страхувам се, че ще загубя
и малките си притежания.
Някой ще ме прогони
от мястото, където стоя
Ще каже: тук не може!
И тук, и тук, тук също не…

Или изведнъж ще изчезне
торбата от рамото ми.
Опитвам да си спомня
какво точно има в нея.
И да разбера кой от хората
наоколо е най-опасен.