литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Окосмяване на Сатурн

Неподвижността на хората,
които играят карти,
колодата, наречена семейна дистанция,
възпитание и любимост,
всяческа любезност към бога и пиниите,
полиестерът на доброто приятелство –
жената да има жена му,
жиците на очите просветляват,
накацали са лястовички: асо, терца купа,
купелът, в който изльокахме лепкавия пунш,
устните на пунша, неговата ерекция,
загребвана с лъжичка...
Лъжеш, че ще последват кукери,
куки вместо ръце, ръце вместо очи, очи вместо търкалящи се гуми –
дългият път, припален двигател над колодата,
терцата е трефа, трева –
зеленикави острилки
за неподвижните олигавени моливи,
които никога не надписват.
Честни са, но защо им е –
пиниите са полиестър, жиците са очите,
жреците се белят съсечени
като две слънца от двете ни страни
ставаме сатурнова дупка, кенеф,
благоприлична за оКосмяване,
но при всички случаи – черна.
Големия взрив е бил една пръдня.

Отвесно и хоризонтално

Колко препятствия за преодоляване...
Разчитат, че това тяло, което захвърлих от 12 етаж,
е моето последно обяснение.
Разчитат, че съм смачкан
с охлузени пръсти,
докато държа улична шапка за левчета.
Разчитат, че докато мълча
под бицепсите на елегантния нощен добитък
докато съм заплескан в цици и торти,
съм отпечатък върху салфетка.
Не винаги съм си лягал сам
всред завивки от море, АЕЦ-овски води
и черни върхове, тунели в нищото.
Те помнят размазания грим, голото ми тяло –
платноходка за наркотични пасати,
голия гръбнак
на кошмарното съществуване,
горния плавник, с който отварях дълбочината.
Играчите са тук,
разчитат, че като натъпчат крадците, търговците,
униформите
в надуваема възглавница, съшита
със ”Съешаването прави силата” –
ще кротнем в шумоленето, дантелките, вмирисан бут
от словесния труп, задушевно е – Задушница.
Не разчитайте на това –
не заднешком, а сякаш за уикенд
ще изпълзя
от всички улични гънки, канали, нощни свърталища
от библиотеки (с томче за противотежест)
с един гаечен ключ
с един параграф на яростта,
докато тътенът не стане шествие,
докато не счупи ”съешаването...” и не стане
съединение
късо и дълго,
ярко и тъмно,
отвесно и хоризонтално
подсвиркване, измислено на момента
само заради усмивката,
само заради докосването
отвътре на този безнадежден лабиринт
охлузен и износен като тамбурица,
наречена нашият живот.
Същият,
който така щедро раздавахме,
но не свърши
изкърти толкова ноти – прилични на зъби
че сега буквите хапят една песен,
която по своите звуци
прилича на вълкодав.

Прехапан език

Моят живот се оттича,
докато си играеш на моногамия,
докато в кристалните устни се излива водата –
една шепа в пустинята.
Докато четеш първите букви на страха и куража,
докато късаш книгите (те също могат да бъдат решетки),
ме напикават телевизорът, кинтите, киното,
моят живот се оттича –
смеешком, събрал кривенето на околните,
облечен в камуфлаж
от разбираеми презервативи и пъчене,
боядисан с фокуси, зад които няма нищо,
боядисан с много нищо от фикуси с гладки устни,
нарисуван с гледки,
които се случват само върху повърхността на огледалото.
Хърбави, огладнели фантазии,
азия на моите чувства – с чалма и черупки
надничат челестоноги. В очните им ябълки блещукаме като копита,
като самари, каиши, кози торби
и сме торбаланци с ракетни системи –
рекетират сгънатото ни подкорие
оклеветени сме,
окошарени,
ококорени
табу на собствения си живот,
който понякога наричаме ту Америка, ту Европа,
наричаме шагренова виза,
а всъщност си е съвсем нашето ѕ-ти такт.
Докато го оразмеряваме - времето ни се изплези съвсем,
прехапа език
и говори само с водата,
построена върху една риба,
водата, нарисувана върху капачка от бира,
водата, която не ще и не ще да ни помни.

Сателит

Сателитите плюят гюлета.
И аз ще те следвам подобно гюле
с остатъка от моя живот,
с нитроглицерина, който е достатъчен
да разхвърля къщите и езерата.
Оръфлякът от живота не е много –
разхвърлян от привички
привидни съдружия, стълпотворения
на роднини и консерви грах,
консорциуми от страх и желязо.
Смехът с избодено око
е вътрешността на един компютър,
който преглътна всички видения,
изпочупи ги, изсра ги –
мускулът му не беше хард.
Нищо не му беше хард,
освен очите с които го гледаш,
с които си завързана – 2 конеца
в средата – копчета,
ръцете ту се сближават, ту се разбягват,
усуква се хард-времето,
копчетата се въртят подобно диск:
виждаш неща, които няма,
омеква хардът, по който цифрово шляпат с боздуганчета
крали маркчета крали маркучета,
кучкарник от нули и единици –
бултериери, които ще ни разкъсат,
ако не приемеш татула на моите думи,
не само думи – и други хлъзгавости
кожа, коси – все ирационалности
2 гюлета с голям остатък
нитроглицерин. Разболявам се и аз от моногамия
жълтеница е, рубиола, едра шарка (след това не повтаря)
наедряла – хакер, влязъл вместо вирус в компютъра подобно
марка ”Крали Марко”, трейд марка
да си траем, да трупаме трохите,
които ни хвърля един сателит –
раззинал гладна уста към небето.

Свириш върху зъбите на алигатор

Сред помия сънища оръфляци
изгряваш гола – реотан.
Стените неестествено просветват,
стоварват тъмните кълбета
сред дъднене, подземен пукот.
И айде стига сте ме будили за делник,
и айде стига! в кофата с грухтене –
хвърчат си сънищата въпреки и пре.
Дъжд сънища,
изтърсиш ли се от улука –
съдрано боди и смрадливи локви...
А подсъзнанието чопли
загърбило ме сякаш съм му свако
и тия сдупчени улуци стават
реката Нил с видения и чапли.
Насред насядалите алигатори
върху вълните месоядни и зелени
недосегаема
от зъбите им зяпнали изваждаш звуци,
изтръпнали – за пост, молитва и кореми бели.
Защо сред алигатори дебили?
Събуждането нищичко не казва –
верижката му дръпвам все навреме
и то със мусене, с протяжност ми отвръща
подобно тоалетната чиния.