литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Някога.
През зимата. Преди четири месеца .

Навън беше зима, която дори и далечно не наподобяваше представите, които бяхме имали преди за зимата. Чисти, дълбоко-замразени декември със скреж и малки къщи, в които пред печени ябълки седяха порядъчни семейства, отдавна вече нямаше.

Нямаше сняг да покрива непривлекателността на света, тъмносива само беше тя, влажна и обрасла.

През три дълги месеца светлината почти няма да се променя; зимата щеше да последва дъжделива пролет, която премина в мрачно лято.

Мъгла се стелеше над града, който дори не беше град, а човекът спеше зимен сън. Онези, които можеха да си го позволят, не напускаха къщите си, те се мъкнеха по пижами, остатъци от храна в косата, празни кутии от пица под леглото, а паяци с невротични лица тъчеха своите мрежи между ходовете на персоните.

Малобройните, които човек виждаше по публични площи, едва ли бяха в състояние да ти позволят да отпразнуваш живота с малки, радостни подскоци.

Бях на улицата, бях се вглеждала в безнадеждните лица и за момент се бях почувствала, като че отново съм една от тях, които все така си чакаха да се случи нещо, чрез което те най-после отново да можеха да се почувстват живи.

Онази сутрин си спомних толкова силно за чувството да си сам в безумно време, че ми беше станало лошо, за секунди, в които бях изпаднала от действителността. Бях искала да купя вестник, и когато, полузатворила очи пред мизерията, стъпих в единственото отворено през зимата кафене, ми се стори, че в него срещам духове от миналото.

Закръглена жена с протеза за ръката седеше до един мъж, за който си спомнях, само защото той изглеждаше толкова прекомерно невзрачен, като карикатура.

Когато на връщане от будката отново минах покрай кафенето, двамата бяха изчезнали.

Тъй като, както забелязах по тази малка игра на сенки в спомена ми, човек никога не бива да бъде твърде сигурен в реалността, малко по-късно аз влязох в нашата къща със загриженост.

Не можеше достатъчно често да проверяваш, дали всичко, което те прави радостен, си беше още на мястото.

Беше ми се завило свят от облекчение, понеже мъжът беше тук.

Той лежеше и спеше и при това изглеждаше великолепно, но, за разлика от повечето от неговия вид, които само в съня изглеждат отпуснати и очарователни, неговото изражение не познаваше изменения; и след събуждането той щеше да си остане като опиянен и щеше да движи тежкото си тяло, като че беше у дома си в някоя друга стихия, не във въздуха. Може би мъжът би се отличавал с пъргавина под водата; но аз все още така и не го бях виждала да се потапя, понеже беше твърде инертен за повечето активности, в които хората, които не търсят физическа работа, оставят да премине живота им.

Тъй като всичко беше на своето място и не изглеждаше, че онова, което смятах за моя живот, беше само фантазия, можех да продължа да следвам дневния си ред.

Почти всички хора обичат регламентираните последователности, няма какво да се залъгваме. Рутината прави така, че да не бъдем отнесени във вселената, без връзка с космическата станция. След вестника, печивото следваше кафето. Наблюдавах как в съседската къща, в която можех да гледам през палмите, хора се дотътряха до кухненски маси, замъглени от нощта, светлината почти отсъстваща, тъй че беше напълно възможно да става дума за уголемили се насекоми, които бяха влезли във владение на града.

Всяка сутрин заставах пред вратата и се радвах, че съм преживяла нощта, че всички къщи си бяха на място и мъжът лежеше в леглото. Вероятно аз бях единственият човек, който изпитваше удоволствие от това, понеже мъжът едва ли отговаряше на онова, което обикновено се обозначава като скъпоценност.

Не беше впечатляващо красив или богат, не беше добър оратор нито шармантен по начин, който да му донесе възхита. Освен че ми даваше чувството, че съм достойна за любов, в никоя друга област той не изпъкваше с блестящи постижения.

Преди, сама, аз се бях страхувала да не стана същата като другите около мен: все по-твърда в навиците, режещ гласът, с който бих говорила, само да иска да попита някой, и щях да знам по-добре.

За много от средната възраст се беше изплъзнала всякаква лицеприятност, и едно от големите ми притеснения беше да не би да се превърна също и аз в една нерадостна персона, с лош дъх и жълто излъчване.

Беше толкова лесно да се окажеш в пропаднало състояние, трябваше само крачка, едно отпускане, и вече седиш, дърлещ се пред магазина с бутилка твърд алкохол в ръката.

Погледнах, стоейки на прага, в стаята, в леглото, в сто и десетте кила вътре, които не издаваха звуци. Понякога стисках носа на мъжа, защото исках да видя, дали още е жив. Обикновено: да.

Наричах го само „мъжа“, за да не би да изчезне, тъй като нали най-често всичко, на което даваш име, се отдалечава.

Той беше отговорът на всички въпроси, които, преди да се бяхме срещнали, не си бях задавала. Те постоянно са бивали неясно тук, като глад, и аз ги бях нарекла копнеж, и носталгия.

Че цялата грандиозност, която животът щеше да ми е подготвил, беше само един човек, би могло да ме засрами, но за мен изобщо не беше важно сама пред себе си да се мъдря бляскаво.

Цяло щастие! Защото иначе щеше да трябва да покрия масата със сребърни свещници, на класическа музика, щях да си извадя хубаво миришещи изделия от многолистно тесто от фурната с вентилатор, щях да ги намажа с домашно сварен био-конфитюр и да извикам децата: Райнланд, Беатрис, поша-листа. Децата щяха да растат мултилингвални и щяха да владеят най-вече езици, които аз не разбирах. Мъжът ми щеше да дойде на масата, щеше да носи кашмирен шал на врата, под който щеше да държи скрити отворени и много рядко срещани циреи.

Бях радостна, че не се поддавах на принудата да трябва да отговарям на някакъв образ за себе си, който аз съм си създала за мен.

За този ден, който беше персифлажът на една зима, си спомням, понеже тогава бях толкова щастлива, че почти се натъжих, защото знаех, че ти се отнема всичко, което произвежда щастие.

Мъжът отвори очите и веднага беше присъстващ. Нямаше никакво идване бавно на себе си – къде съм, какво правя тук –, събуди се, погледът му ме потърси, после се отпусна, защото бях тук, и с това всичко беше наред. Претърколи се по гръб като кит, който бива връщан обратно в морето от плачещи американски жени. Всичко в него беше голямо и обло, стъпалата, тялото, приличаше на играчка за деца, която слагаш във ваната и която през нощта достига десетократно по-големи размери, от същинските си.

Нямах представа какво мислеше той, какво искаше от живота, не ме интересуваше да му поставям въпроси, защото едно, че вече бях чувала всичко каквото можеха да ми кажат хората за своите планове, идеи, проекти, чувства, рани, страхове и способности, и друго, той просто би свил рамене и би да отговори: „Нямам представа. Може би утре ще сме мъртви.“

Харесвах го, по един безусловен начин, а може би той изпитваше същото към мен, нямаше да го разбера с питане. Нямах доверие на думите. И толкова повече се радвах, че мъжът се стряскаше, когато се спъвах, че мигом се сепваше от летаргията си, ако нещо привидно ме заплашеше, и че ме носеше, когато бях уморена. Бях достатъчно стара да знам, че е щастие да срещнеш някого, когото харесваш толкова много, че никога не ти пречи.

Имах твърде много странни, къси любовни истории зад себе си, и знаех, че беше много рядко да се познаят двама с еднаква умора и с желанието да не умрат сами.

Сигурно можеше да се нарече резигнация, това да не чакаш повече някакво чудо, но за мен надеждата винаги беше означавала безсилие.

Навън падаше дребен дъжд; в леденостудени нишки той забулваше гледката към съседската къща, от която насекомите бяха изчезнали, светлините угасени, шумът заглъхнал. Тогава отидох в леглото, просто защото можех и понеже там беше този мъж, който правеше отиването ми в леглото да не изглежда съвсем отчаяно. Трябваше да заминем, помислих аз, когато се покачих на корема на мъжа, който беше като средно висока планина, за да си легна отгоре му. Да заминем. И това съвсем сигурно беше най-глупавата мисъл, която бях имала през целия си живот. Тогава през зимата, в това утро, което все пак беше по-добро от всичко, което щеше да последва.

Днес.
Нощ.

В стаята никога не става абсолютно тъмно, луната, уличните лампи, магазините го правят, въздухът е винаги малко суров и влажен, очарователен климат, морето се простира на разстояние десет метра от леглото ми, една черна дупка, която постоянно трябва да се самоизтъква, с вълни и шепот и шумолене. Нощта ми е още по-голям враг от деня. Без ритуали, без покой, нищо друго освен полвинчатата тъмнина и шумовете. И аз, която се принуждавам, да достигам на долу, където чака безсъзнанието.

Спя всяка нощ без да го искам, понеже ми се струва предателство и лъжовна нормалност в ситуация на война, спя без да стигам до БДО-фазата, наблюдавайки се, как лежа и очаквам, и се ненавиждам при това. Приела съм победата на тялото и нощем го опаковам в леглото, което беше твърде тясно за две персони, което е твърде широко за мен сама.

Неговата страна се намира още в състоянието, в което я е напуснал, възглавницата с една падина, в която е лежала голямата му глава, чаршафът изпомачкан.

Да въвеждам ред би означавало, че акцептирам.

През първите седмици адреналинът ме държеше будна, седях и се взирах в нощта, докато ставаше светло, тичах за първия ферибот, покрай къщите, в които семейства бленуваха своята ненакърнимост. След това започнах да придрямвам в право положение или с отворени очи.

След първите седмици, които изминаха в пълно безумие – нито имах контрол върху тялото си, което се намираше в шок, нито върху мислите си – сега, все едно се потапям в тинесто езеро дълбоко надолу, където грозни голи морени пасат в глината. Но преди да успея да седна при тях, някой шум ме повлича отново нагоре; някакво кашляне от улицата, някоя вълна, която удря плъх, ме кара да изплувам. Очите затворени, крайниците отпуснати, да наблюдавам дишането, да прогоня мислите и да се движа, на страна, по гръб, по корем и да плъзгам ръката по празната страна на леглото, и ето я лежи тя там и чака чудо, нещо различно от студения вятър, който прониква през прозореца.

Преди да започне всичко.
Някога. Преди четири години.

С меки чорапки аз се пързалях по паркета в жилището ми. Бяха почивни дни с лошо време, което почти нищо не означаваше, защото не беше необходимо да се напуска къщата. На улицата през дъжда плуваха хора, за които не ми пукаше с техните лица.

Естествено, че съвсем рядко харесвах онези, които не бяха аз. Та не даваха ли те да се разбере дори само с присъствието си, че аз не бях уникална. Че щях да остарея, отпусната, разложена, забравена. У всеки, който твърди, че обича хората, подозирам някакъв душевен дефект, и той би ме хвърлял в страх. Как гласовете им ставаха по-дълбоки, когато казваха: „Обичам приятелите си и семейството си и бих направил всичко за тях.“ Неутолимата им любов виждаме всекидневно, тя лежи на земята, с брадва в черепа, мъкнат се взаимно по съдилищата, ограбват се, достатъчно е едно погрешно изречение на приятелите, които са ти така близки, и забелязваш, че нямаш нищо общо с никого.

Храня най-дълбоко подозрение към любовта. Маркетингов инструмент да се продават перилни препарати. Аз, както повечето от моето поколение, съм израсла само с един родител, който също и при мен беше от женски род, и затова нямам опит с мъжете, те все остават незапозната територия за мен и празен прожекционен екран за кичозни идеи.

Опитите ми да стана част от някаква двойка бяха останали теоретически и свършваха изключително с чувството, че съм стояла сама под уличните лампи и съм наблюдавала жилищата на млади мъже, в които те безгрижно се смееха с млади жени. На мен. И на другите на моята възраст, които си позволяваха волността да избират партньори предимно по това как изглеждат те.

Искахме момченца да се занимават с нас, защото се отегчавахме с мъже от нашия набор, чието уморително вътрешно състояние се беше манифестирало във външността им. Малко от тях бяха останали тъжни хипита, другите се бяха оформили до нещо сиво, което носеше лоши костюми и телефонираше твърде силно, изпускайки прекомерно парата на страха от развалата, която не можеше да бъде спряна, която те предчувстваха и срещу която крещяха, винаги бяха искали единствено да се издигат нагоре и никога не бяха имали друг план.

Освен дълбоко отчаяние нямаше друга причина да прекарваш живота му заедно с някой от тези мъже; миналият век беше, мълчаливият, порядъчен баща, на когото му носят обувките в къщи и който пуши пура. Да се движим в тази моарирана дървена облицовка не желаехме, но и момчетата също не ни правеха щастливи.

Аз, както повечето, от моето обкръжение, нямах усещане за възрастта си. Понеже преди съм била привлекателна, имах неопределеното чувство, че по право ми се полага нещо особено. И ако вече липсваше изключителен партньор, при което не ми беше ясно с какво би могъл да се отличава той, то трябваше поне да е някой хубав. И тъй аз се отправях на лов без да помислям, какво щях да правя с плячките, които след това лежаха в моето жилище на заможен гражданин, замъглили с отровен дим най-често не прекомерен разсъдък. Колкото по-възрастни ставахме, ние смели жени, толкова по-отчаяни ставаха приключенията, които имахме. Мечтата, да си държим по-млади мъже, се проваляше в нормалната биологическа заложба на мъжа, който искаше да се размножава, и то с млади, здрави жени с широк ханш и стегнати гърди. Единственото, което мъжете ценят повече от много млада партньорка, бяха много богати жени, защото техният мързел беше още по-силен от напора им за репрезентативни трофеи.

Не можеш ли да предложиш и двете, те се оставяха да бъдат прелъстени за една нощ и после показваха по един нерешителен начин своята дезаинтересованост. Мъжете не са майстори в цивилния кураж, и аз често добивах впечатлението, че биха предпочели някоя по-възрастна жена, с която необмислено бяха започнали връзка, да умре възможно най-незабележимо, защото тогава можеха да потърсят утеха. Би им придало нещо интересно, ако биха могли да кажат: „Голямата ми любов е при Бог.“

Месеци наред бях прекарала да се притеснявам за млади мъже. Да им давам време, да показвам разбиране, да страдам, да се чувствам необичана, грозна и унижена.

Бях седяла и чакала, докато младите приятели на мъжа, който бях избрала, най-после си бяха тръгвали след дълги нощи пълни с бира и марихуана, бях си лягала с младия мъж в някакво мръсно легло, за да го спечеля за себе си, и бях търпяла отпусната, миришеща на алкохол глава да лежи върху тялото ми, не можейки да заспя под тежестта. Бях се облягала по DJ-пултове, до младия мъж, който там пускаше лоши плочи, и бях понасяла да бъда питана от млади момичета, дали той бил синът ми. Бях стояла по вернисажи, където младият мъж излагаше изкуство и флиртуваше със студентки по изкуствата, докато аз стоях накрая и се правех, че всичко това не ми пречи. По партита бях събирала от земята млади мъже след свръхдози дрога и алкохол, те само бяха успели да ми се обадят преди да колабират, бях ги полагала почистени в леглото, за да бъда игнорирана от тях на новия ден. Бях утешавала млади мъже, които бяха нещастно влюбени в моделки, а някой се обръщаха към мен с техните имена. Бях търпяла да бъда третирана така, както ми се струваше, че ми се пада, понеже вече не бях безупречна. Бях загубила способността да намирам самата себе си за забавна. И то само защото не знаех, какво беше добро за мен, понеже все още никога някой друг човек не ми беше направил добро.