Стефан Гечев, Играта на сенките
Дата: понеделник, август 16 @ 20:47:06 EEST
Тема: Антология


ОРФЕЙ И ЕВРИДИКА


Не, древните се лъжат, те не са разбрали.
През дългия си и обратен път от лоното на Хадес до дверите, от светлина огряни, Орфей, сега изпълнен със студа разумен на онзи свят на мъртвите, със образи и сънища, които бе видял там долу, изпаднал в размисли геометрични.
Той казал си, че, ако се завърне с Евридика отново във света на планините, на зверовете, птиците и хората, той няма вече да е сам и цял (какъвто трябва да е винаги певецът).
Но още по-ужасна мисъл му дошла:
Как би могъл да не устои на чара на вакханките, ако при него се намира Евридика? Значи тогава нейното присъствие ще го спаси от бесните прегръдки на жриците – мечтана смърт за всеки, който не към мъртвите във Хадес, а към света на мъртвите в небето се заглежда?
Когато стигнал дверите от слънце озарени, Орфей решил:
Обърнал се, с безкрайна смърт погледнал Евридика и тя изчезнала във виолетово сияние.
А той – самичък, цялостен, се върнал
сред светлината страшна на света!...








СМЪРТТА НА ОРФЕЙ


Не лъвовете алени със златни гриви, не мечките със тъмносиня козина и бели нокти, не тигрите, на зебри гъвкави прилични, ни динозаврите от борове по силни и високи, с хиляда зъби и с муцуни остри,
които се събираха край канарата мъдра, за да слушат от звуците внимателни и прости на неговата лира, които обещаваха на всички зверове една звезда в сърцето,
не те, внезапно недоверчиви и сърдечни, разкъсаха сърцето свирача (те бяха му повярвали за цяла вечност),
а жриците на бога Дионисий, който желае (такава участ Слънцето е отредило) животните животни да останат, а хората – да не забравят, че са от пръст и нищо друго, и че на пръст ще станат най-накрая, и затова им подарява, като за утешение земните им радости, дара да си не спомнят нищо друго,
– те, неговите жрици, в слънчев бяс и унес, разкъсаха Орфей на части и кървавите тежки късове разпръснаха по върхове и по дъбрави!...
За наше щастие, той нямаше сестра или любима, като прабрата си Озирис, и затова на нас се падна жребият (велик и нежен жребий!) – да дирим частите му, да ги съберем и възкресим отново.
И нас самите с него, може би!...








ПЪРВА ПРОПОВЕД НА ПОП БОГОМИЛ


Не дойдох, братя, да ви поучавам,
а да се изповядам.
Защото най-добра поука за човека
са греховете на съседа.
Не съм дошъл да ви раздавам хляб,
а да ви дам да разберете, че сте гладни.
Не съм дошъл да ви освобождавам,
а да ви дам да разберете, че сте роби.
И ви не нося светлина,
а само вятър.
Не се страхувайте от вятъра, не бойте се!...
От него се боят доволните –
тез, дето искат вечно да е тъй,
както сега:
да пада вечно плодоносен дъжд — над кротките им ниви,
да грее вечно животворно слънце — над тяхната земя,
да няма мълнии и бури — над тяхната глава,
да не прииждат черните реки — до къщиците техни.
А вий не се страхувайте от вятъра.
Той кара ниски, гойни облаци, подобно крави,
в утробата тъжна им се спотайват
потопи гняв и бури със светкавици.
Дойдох да ви се изповядам, братя! –
Че аз съм вятърът и искам вие също
да се превърнете на нежни ветрове. Ако ли не –
ще си останете навеки тъжни роби,
без даже да усещате това.

(А след това на учениците си рече:)

На вас пък казвам тъй:
Най-бързият и труден път към свободата
е подчинението. Само намерете
най-лошия и злобен господар
и му се подчинете. Роби му станете
и всичките му воли изпълнявайте.
Тогава всеки ден сърцето ви ще става
все по-широко и свободно за света.
А като сетите, че господарят вече
е станал роб,
тогава напуснете милостиво,
дома със лаконичното му царство,
за да помете
          към царството на свободата.








ВТОРА ПРОПОВЕД
(За лука)


Както и друг път съм ви казвал, братя,
под този същия столетен дъб,
обкичен с конци и със мъниста –
огромен бог на прадедите ви – изходих
безкрайни прашни пътища пустинни
и снежни планини и равнини горещи
с напукани от глад и жажда устни.
Какво съм дирил аз, безумният, тогава?...
Аз дирил съм своя бог.

Знам, нявга бях служител на Разпнатия,
ала когато вникнах, се задвоумих:
умрял – а после?
След това възкръснал!
А после? После?...
Щото, ако няма „после“
          ще има само една скучна вечност,
което, в крайна сметка, значи – смърт!
Бог смърт ли е?

В една земя далечна
се кланят на друг бог. По ми харесва,
защото не е сам: насреща има друг, на него равен.
Та можеш да избираш вече с кой си.
И двамата се бият вековечно.
Тогава след въпроса идва отговор:
– борба!

Душата ми се съблазни да вдигне меч
и да се бие – да надвие себе си,
ведно с единия от тях, когото бях избрал.
Но после си помислих, че е грях
единият над другия да тържествува,
защото после ще остане пак един
и всичко ще започне отначало
и няма пак да мога да избирам.

И отврати ми се издън душа душата
от чужди богове и от безверници.
Затуй поех обратно път към вас,
към родната земя със пъстри длани.
И сплитаха се пътища пред мене
като голяма паяжина, хвърлена
от демони и богове, за да ме хванат.

А да налучкам верния си път до тук,
ме водеше едничкият ми спомен –
мирисът на лука!

Ах, мирисът на лука,
препържен вън пред къщата от мама,
или начукан със юмрук от татко. Двама
седиме и преглъщаме със хляба
лютивите му вкусни люспи... Знайте, братя,
земята е от дявола създадена
и мъдрите от нея се отричат.
И все пак, да оставим на монасите
да мрънкат и свети слова да сричат,
а ние да живеем като лука:
да храним хората и да ги караме да плачат!...

И тъй, дойдох не да ви проповядвам утешение,
нито страдание. А дойдох да ви кажа –
да се отричате от всичко, що обичате,
и да обичате това, което ще отричате.

(А насаме пред учениците си рече:)

Ако разбирате не думите, а смисъла,
вдълбайте в паметта си туй написано:
за да постигнете духовната сполука,
ви казвам аз, учителя ви, изтребете лука!
Ала когато тръгнете за Рая,
вземете луковица със опашка дълга.
Със люспите, безкрайно-непостигнати,
тя би могла, все пак, да ви потрябва,
ако речете след това да се издигнете
към бог
          – или да слезнете към ада!...








ПУСТИННИКЪТ


В дълбоката си пещера, укрита
високо сред планинските усои,
един светец-монах
с брада от облак
се моли денонощно за света.

В молитвата му има
толкова кощунство
и сладострастие
и страх за съществуването
на бога,

че над руините
и върховете сини,
над пропастите, ждрела и водопади,
изгрява розова дъга
в седефен облак.








МИСТЕРИЯ


Един човек под лунен лъч прелита.

Минава над заспалото градче
и кротко си откъсва стар комин.

Очите му блестят, когато вдъхва
мириса
на прастаринни пушеци. Той
ще умре.








ИГРАТА НА СЕНКИТЕ


Не трябваше така да го екзекутирам – изправен пред бялата стена с дългата си черна дреха и мека шапка.
С един куршум в сърцето. Той се олюля миг и тромаво се просна на паважа. В цял ръст. Като прибирах пистолета в джоба си, забелязах, че неговата сянка
беше останала върху стената. Черна. Със малко бяло кръгче на гърдите. Не съм страхлив, нито сантиментален, бога ми! Бях убеден, че подир миг и сянката му ще се просне върху него. Тръгнах си.
И мойта сянка тръгна с мене, по стената. Не разговарям никога със сенки, дори собствени. Обърнах гръб и забързах по средата на пустата улица, край кубичните къщи, осветени от уличните лампи. Мойта сянка вървеше със мене, ту вдясно, ту вляво, встрани или далеч напред, към изгрева.
Но щом се вгледах малко по-внимателно, видях, че това не е моята сянка, а онази, с бялото кръгче. Стана ми неприятно. Спрях. И на сън не бях виждал такава смяна на сенки. Тогава неговата сянка заговори с езика на сенките.
Каза, че моята сянка ме е напуснала завинаги и че тя, сянката на убития, е взела нейното място. Каза още, че сега имам единствен избор: да остана без сянка, като вампир, което несъмнено ще ужаси хората и те ще ме пронижат с дървен кол, или да я приема като своя сянка. „Но в такъв случай – добави тя делово – трябва да си направиш сам едно кръгче в гърдите, за да не би случайно някой да се усъмни, че не съм твоята сянка. Ти можеш да направиш това още сега, – добави тя: в джоба си имаш оръжие.“
Сега, застанал посред пустата геометрична улица с геометрични сенки на бели стени, на къщи без врати и без прозорци, аз още колебая се какво решение да взема: вампир или самоубиец.
Утешавам се, че има още часове до зазоряване.








ОГЛЕДАЛНИ СИМЕТРИИ


1.
Един мъж излезе в сивата пуста улица с отворен чер чадър. От срещната врата излязоха двама мъже с отворени черни чадъри. След тях от други врати продължиха да излизат мъже с отворени черни чадъри.
След известно време, погледната отгоре, улицата беше изпълнена от край до край с разтворени черни чадъри.
Отначало чадърите се движеха, по-късно движението им се забави, накрая спря.
Сега цялото видимо пространство долу, между две бетонни стени, е изпълнено с неподвижни отворени черни чадъри. Чак до края.
През цялото време се чуваше весела народна музика.


2.
Стара празна раница се появи на улицата върху превития гръб на жена.
От насрещната врата изпълзяха две стари раници върху гърбовете на две жени.
После от дрги изходи продължиха да се явяват стари раници върху гърбовете на жени.
След известно време, погледната отгоре, улицата беше изпълнена със стари празни раници от край до край. Отначало раниците се движеха. По-късно движението се забави. Накрая спря.
Сега цялото видимо пространство долу, между две бетонни стени, е изпълнено с неподвижни празни раници. До края.
През цялото време се чуваха весели народни хора.








ПОГРЕБЕНИЕ С МУЗИКА


Слънчева утрин – синьорозова и златна. Пред входа, между два правоъгълни стълба, нещо като вход, минават бавно, почти тържествено мъже облечени в черно, и жени в дълги бели или виолетови рокли. Те се спират за миг пред ниската будка на пазача, за да покажат пропуските си, и отминават.
След тях се задава мъж, носещ лакиран чер калъф за цигулка. Той почти тича, задъхан е. Спира пред прозорчето на портиера и почва нещо да му обяснява, със нервни и нетърпеливи жестове. Но портиерът отговаря само с отрицателно поклащане на глава.
В това време дотичва друг мъж, който сочи на портиера нещо, което отдалеч прилича на саксофон и тичешком влиза и се отправя към бялата черкова в дъното на алеята. Отчаян, човекът със цигулката, сяда на един камък.
Цигулка на гробищата – това може да се разбере.
Но саксофон!
Тогава чу се първата зловеща детонация!...










Орфей
Проповеди
Мистерии
Сенки и игри




Текстът е от литература плюс култура |*| GrosniPelikani
http://grosnipelikani.net
Няколко здрави парчета посред happy end-а

URL на публикацията е:
http://grosnipelikani.net/modules.php?name=News&file=article&sid=621