Емилиян Иванов, Твоят Шопен или В тичане подир изтичащата нощ
Дата: четвъртък, август 26 @ 18:22:54 EEST
Тема: Deus ex machina


I. Д-р Новакович дълго бе ръководил дневния център в Клиниката с тилетаминовите палми. Когато тя, обаче постепенно започна да става невидима, и за амбулаторно лекуваните пациенти взе да става все по-трудно, а накрая – и невъзможно да я намират, дейността на този център бързо затихна, докторът се премести от селцето, близо до което се намираше клиниката, в Търново и започна практика тук.

Някои от пациентите си д-р Йован Новакович предпочиташе да приема в своя кабинет направо под слънцето, в парка под един ливански кедър на бутилка червено вино „Размирно“, по лев и осемдесет бутилката от два литра; бе доста добър препарат, черно и гъсто, твърде стипчиво заради многото танини, който съдържаше, и заради това си спечели прозвището Йован Размирни, макар всички да бяха съгласни, че такива хрисими хора като него в днешно време са рядкост…

А този ливански кедър, обаче, нито бе положил Хипократова клетва, нито бе и чувал за Хавайската декларация, та затова при него човек лесно можеше да научи много лични истории, анамнези и съкровени разговори между лекар и пациентите му; достатъчно бе само леко да се понаквасиш с лют и млад спирт-ацетонлия и да вкусиш съвсем малко благ хашиш, за да почнат няколко свраки небесни – бездомни клюкарки, да ти нацвъкват писмената от тоталния наратив на нечия лудост… Защото всяка лудост представлява не просто глобален, а тотален и универсален наратив, тъй тежък в слога и метрума си, поради безкрайната обстоятелственост на своя иначе прост, почти машинен език, че до скования в безпощадната норма ум, той достига фрагментиран и разпилян, тъй отлъчен от извора на своя безначален епос, че в слуха ти се удрят само тежки облаци словесна пепел и парафренен прах...

Веднъж Д-р Новакович седеше заедно с кантор Грегор, обущаря, по-известен на Града като Мафийката, на пейката под ливанския кедър в парка и те двамата бяха замълчали за кратка, но дълбока секунда. Обущарят тъкмо си поемаше дъх, за да доразкаже своята история, на пръв поглед – повече от скучновата – речта му в последния половин час вървеше за това как и какви, и колко летливи разтворители и с какви слепващи агенти се смесват, за да се получи най-доброто обущарско лепило. Той смяташе, че както истинският лютиер сам приготвя лака за крехките си произведения, тъй и обущарят, ако не е шарлатанин, сам създава лепилото за своите обувки. „То е като кръвта на човека, само дето, колкото е по-живо, толкова е по-твърдо и застинало; кръвта на живия човек все тече, пени се и кипи, а кръвта на здравата обувка не се помества и с капка ни напред, ни назад; то е като семе, създадено нищо да не зачева, а вечно да пази здравината на това, дето е вече родено;


…доброто лепило е пот
от челóто на Госпóд;
от кърви мъченически е серум;
от майчини сълзи – елей; и плазма
от отческа нежност и дързост желязна…

Лепилото, което свързва,
извира от сърце премъдро;
едва, когато затрепти
във многохерцов ритъм;
с нечувани, безкрайни честоти
;
със пулса на самото Битие,
щом то във вечния си миг, се
впусне – стремглаво, навътре,
в себе си, във своя непокътнат

кръг да се сбере; в безкрайно
малкото – да бди и крепне, трае;
като в топчица, съшита от парцали –
на Хераклит децата, със която,
от предвреме да играят –
във вечността – и по-нататък…;



Ако искаш да правиш обувки, трябва най-напред да се научиш да правиш лепилото. Майстор, дето отива и си купува готово лепило, не трябва да му дават да прави нищо, освен да кърпи зяпнали патъци...“







II. … но понякога, сред уханията на ацетона, само в помрачение на моето сърце, аз си мисля: „За какво са ми отговорите на твоя полет, щом в своя летеж аз плувам, носен от вятъра на незнанието; за какво ще ми послужат корените на всички чудни и незнайни уравнения на онзи тайнствен и неистов Хорал, носещ се срещу Сретение над Бирената фабрика, дето предадох, щом от тях не ще произрасте никакъв злак, прошумяващ със звуците на този мой единствен приказен Шопен, горестно викнал към мене: „Вдигни ръката си към окото ми; вкуси с върха на пръста си моята тъга; с езика си моята рана едва докосни; и с ноздри вдъхни моята тлен; постави плача ми в своето гърло; налей от смеха си във моята гръд... Положи длан върху рамото ми; и нека със него тя затрепти. Вдъхни от дъха си в лицето ми, съгрей го с негата на твоето сърце. Поръси златоносния прах на гласа си в тъмните притвори на ухото ми… Позволи на косите ми да погалят твоите нозе, та нека моите пръсти отронят глътка словесен нектар, към твоето име в зова...“


...и чука на вратата ми в почукването на моя дъжд, докато цъфтят есенни минзухари, еднакво млади на всеки гроб... А той, облечен в моя студ, е приседнал при низината на прага ми; тихо и уморено манифестира синьо грамофонче: пътникът с последна спирка моя дом е вече застанал пред моята двер. И листите на чинара политат към земята с тих вокализ, колкото едно капване. А под шушулките на моя лед стои някой, дето копнее да влезе при мен... Сякаш есенна птица скандира на неразбираем, но познат език. А скитникът, когото случайно прокудиха заради мен, сега се вслушва зад вратата ми; и в двора ми някой се превива под моя вятър - щурец преде...; а до стената ми се някой притиска, уморен; пред моята порта е застанал страдалец, дето ми носи лек”...


… И тогава д-р Новакович разбра какво всъщност се беше случило: обущарят, за когото логиката казва, че не бива да съди по-високо от обувката, бе превишил, и то със затрогваща скромност, и без сам да подозира, пределите на своето изкуство, и то чак дотам, че всяка алхимия и натурфилософия ставаха пред него за присмех; докато той си мислеше, че е създал просто едно добро, и което е по-важно – свое лепило за обувки...

... Защото малко по малко хор „Белканто” бе стихнал завинаги и съвсем – един по един замлъкваха за вечни времена мощните баси, заглъхваха, глас след глас лежерните тенори, дълбоките и пищни алти замираха един след друг в последните каденци на умиращия хор; върхът на хоровата фактура – изящните сопрани, се свличаше постепенно пред очите на отчаяния кантор... Нямаше кой да пее в хора...

...А разказват старите патерици една древна история – на брега на Йордан някога имало манастир със строг устав, що повелявал всяка година, в началото на Поста, монасите да напускат обителта, и да се скитат, всеки сам из безбрежната и безводна пустиня, дорде не настъпи Пасха, когато всички отново се събирали в киновията, та заедно да се напият и заситят с вселенската радост от Възкресението; тъй стана и с хор „Белканто” – пръснаха се певците, всеки сам по необятните полета на смъртта, само дето Пасхата, Великият Възкресен ден нямаше да настъпи никога за да ги събере, и светлата Неделя – малка точка в безкрайната синтагма на скръбта, нямаше да има кой да сложи...

Тогава диригентът, когото познаваха във най-импозантните, богати, пищни и разкошни концертни зали на Европа, се завърна към занаята, дето беше учил в древни младини – обущарския; и Градът бързо го забрави като кантор Грегор, та започна да го нарича просто Мафийката. На какви смутни обстоятелства и дълбоки причини той дължеше това не докрай достолепно прозвище, на нас не ни е съдено да помним, нито речено да знаем... По-важно е да настояваме, ако ще и през сълзи и стиснати зъби да твърдим, че когато времето на нещо изтече, то с това съвсем не свършва и неговата история, както е вярно и тъкмо обратното – има истории, които не се поместват в никакви времена... За съжаление, обаче, това го знаеше само един-единствен човек на този свят – д-р Йован Новакович, защото той и само той можа да отгатне, че лепилото, което бе създал Мафийката, е всъщност Елексир на Времето – чрез действието на най-невъобразими инхаланти, които съдържаше, то можеше с мелодиите и метроритмите на Шопен да поражда време в душата – достатъчно бе само канторът да махне плътно затворения капак на кутията и малката работилничка се изпълваше с ухание, по-буйно от стотици люти ветрове; тогава Мафийката дочуваше едно тихо почукване, на вратата, казваше тихо „Влез” и гласовете на Шопеновия клавир започваха да прииждат през безпорядъка от разхвърляни обуща...

„В тебе, душо моя, меря времената”, бе казал Блаженият Августин, сякаш е знаел в неговия далечен век, че от днес една душа, ще мери вечно в себе си времената, родени с Шопеновите метроритми;

Защото кантор Грегор, Мафийката, се бе заклел във всички соли на най-лекия земен метал, както и в гласа на „Кукувицата” от Дакен, във всеки пунктум от “Te Deum”-a на Шарпентие, във всяка буква от „За Божествените имена”, във всяка молекула морфин, любовно впила устни в човешките рецертори за опиум, във всеки алеф от „На реках Вавилонских” и книгата на Йов, във всеки цвят на мак, око разтворил към полята на Едем, във всеки функтор от Отричащия модус, във всеки мъртъв лист в есенната гора на самотата, във малката секунда на фригийския тетрахорд, във всяка капка време от всепомитащата вълна на своята скръб, във всеки плувнал в етера небесен атом, във всяка капчица бензин, пролята от очите на някое единствено момиче, че няма никога да се докосне до смъртта; когато в последната нощ на Сестрата, застинал в тембрите на дъждовните капки и в сърцето на инфинитезималния амбитус на дъжда, той вдигна в оранта ръце към прогизналото небе и викна към своя Шопен: „Построй за мене нощ и радостни зори ми приготви; подари ми вечен залез и млечно утро просветли за мен; на изгрева опиващата чаша за мен догоре напълни; Зорница и Вечерница са твоите очи – със светъл взор към мене погледни; с елей от пролетна роса ми помажи косите; босоног претичай бързо през жадната трева на моя ум и шепа време във дланта ми насипи...

...И тогава в абсолютния му музикален слух се открови, през хладните и монотонни дъждовни юбилации, най-безапелативната, печална и неистова истина – че човешката любов и състрадание имат своите необходими метафизически граници, укрепени с дебели и непоклатими стени, обрасли с многолетни мъхове и лишеи, поливани отвека със сълзи и невинна кръв – граници, които се поставяха единствено от понятието за ада; защото никой не би се поселил там доброволно вместо ближния си, колкото и възлюбен да му е той; никой не би заменил красотата и всеблаженството от съзерцанието на Божственото име и лице за геенските вечни страдания, само и само да се спаси някой друг, защото с това се обезсмисляше Христовата саможертва; тогава Той напразно бе слизал в ада и със смърт смъртта потъпкал...

Канторът, мокър дори до душа се прибра в работилничката си и, по-разтроен от прогизнала в младенчески кърви цигулка, отвори нова кутия с лепило.

....Тогава в стаята влетя Сестрата.

Като млада тя бе пуснала хляба си по водите на Вълшебната река и сега, след много години, той се бе върнал при нея; в зората на девичеството си тя бе заровила меча си под земята и той бе вече изтлял, и уханието на рижата от ръжда стомана се бе смесило завинаги с това на хладния въздух; в заника на младенчеството си тя написа странно момчешко име – едно от незнайните на Всеименния върху пясъка; после метално семе от сребриста лиственица бе посяла във морето; и упоила с давилови капки дебелия пуяк на село; в зенита на девството си тя хвърли шепа литиева сол да се носи и пътува с вятъра навеки... А сега към запада на последната си възраст стоеше до легналия по гръб на пода кантор Грегор, що разперил ръце трептеше с всяка фибра на церебралния си кортекс в сложен унисон със онзи дивен и незнаен, тъжен, страстен, нежен и печален, и единствен, и неистов, и омаен, чужд за нея, странен, страшен, приказен Шопен... Канторът, наречен Мафийката се задъхваше от прилива на неговите валсове, прелюдии, ноктюрни, полонези…; отхвърлил и отрекъл, от себе си отметнал всичко, непреводимо на единствения останал разбираем за него език: този на уханието от лепилото, дето сам бе създал; езика, в чиито безброй ладови модалности, можеше въобще да зазвучи някаква истина, щото всяка истина – бе открил той – е до безкрайност езиково-релативна; и в който се извечно раждаше всеки тон от Шопеновия клавир – този на вечно младия гений, който не беше известен с нито ред хорова музика...

И викна в плача си към замрелия в нечуван резонанс с неясните за нея трели: „Неговият глас съвсем разстрои твоя слух за моите въздишки; в далечните хармонии заглъхва моят глас за твоите уши; и неговата красота за теб невидима ме стори; във неговата нежност аз за тебе станах груба, а мойте ласки – недодялани за твоето лице; в акордите му страшни за тебе аз загивам и във тремола тревожни копнежът ти по мене стихва, сърцето му отрече те от мен... Той, Шопен... Твоят Шопен...

Сетне пред очите и се яви Онази, дето е единствено призвана да свързва и разделя; Сестрата впрегна своя чифт коне, по-люти от бесове, в колесницата си, шибна ги и заедно полетяха някъде далеч подир изтичащата нощ, към отвъд-хоризонта на видимото, защото както се пее в една стара песен:

Кто ж провожает ее на кладбище –
Нет у нее ни друзей, ни родных...
Несколько только оборваных нищих
Да пара гнедых,
Пара гнедых...

А щом пристигнаха там, един зъл магьосник – месар, закла прекрасните и буйни жребци и ги направи на пастърма.






Из „Мъртви листа или частично съхранение”



Текстът е от литература плюс култура |*| GrosniPelikani
http://grosnipelikani.net
Няколко здрави парчета посред happy end-а

URL на публикацията е:
http://grosnipelikani.net/modules.php?name=News&file=article&sid=625