литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Хенри

Трябваше наистина да се засрамя. Засрами се, Хенри ЛаМарк! На всяко друго парти би било в рамките на обществено приетото, за се изнижеш тихомълком, но на партито за шейсетия ми рожден ден със сигурност не беше.

Издателката ми Грейси Уелш ме беше поканила в Parker Publishing, уж за да ми покаже проектите за корица на джобното издание на последния ми роман, Бързината на вятъра. Когато обаче влязох в офисното хале на 24-тия етаж, около мен изведнъж се появиха куп хора и се развикаха: „Изненада!“ Много от тях се бяха накичили с шапчици, с напълно иронично ужасни шапчици, понеже бях известен с хумора си в Parker Publishing. Хумор-мумор, бях станал на шейсет, какво смешно имаше в това?

Когато изненадващият шум не искаше да утихне, тя почука с показалец по своята напълнена с шампанско пластмасова чашка, поздрави ме и ми честити и после каза това, което мислеше, че аз и без това знам отдавна:

„Рожденият ден на Хенри сам по себе си е нещо чудесно, но това е само началото: Хенри е, по-точно с Бързината на вятъра, сред финалистите на тазгодишната награда Пулицър. Не е ли фантастично?“

Всички изглежда бяха във възторг, това четях по лицата им, защото аз не чувах нищо, и не чувствах нищо, освен едно сърцебиене, което от известно време постоянно ме прихващаше, и ми се струваше че отеква по цялото ми тяло, натрапливо и бързо. О Боже. Номиниран съм за наградата Пулицър, която вече веднъж бях получавал преди сума ти години за романа му Под кленовете. Тогава това беше истинско отличие, докато днес само една мисъл ми се стрелна из главата: Искат набързо да ти дадат пак наградата Пулицър, преди да те набутат в литературния глух коловоз. Втора награда Пулицър, това е все едно, че съм получил почетен Оскар за цялостен принос. След това човек може да направи само едно художествено-релевантно нещо: да умре.

Разтърсвам ръце и се увесвам от една прегръдка в следващата като давещ се орангутан. Голяма част казват, че много се радват за новата ми книга, романа ми за терористичните нападения на 11. Септември. Така го бях обявил или по-скоро, така ми се беше изплъзнало, когато преди около година бях гост при Стивън Фрай в BBC по повод излизането на Бързината на вятъра, заедно с Елтън Джон, който можеше да говори почти толкова забавно и духовито колкото самия Стивън Фрай, което беше довело до това, че аз се чувствах все по-малък и по-скучен. Тогава аз по някое време бях казал: „Роман. 11 септември.“ Струваше ми се смешно в този момент, а и исках да впечатля Елтън Джон, тъй че вдигнах мизата и заявих, че било широко замислен проект, върху който аз практически съм бил работил от 12 септември 2001. Сега я забърках, всички очакваха от мен не роман, а роман на века. Оттогава и ред не съм написал, но Parker Publishing вече имаше маркитингова стратегия и прогноза за пласмента, в която се явяваше думата „милион“.

Издателката ми Глейси Уелш изглежда специално за тържеството-изненада беше ходила на фризьор – русите ? коси, които както винаги бяха с формата на бетонирана целувка, днес изглеждаха особено неопустошими. Представям си как е прелитала с черния си марцедес-кабриолет покрай Lake Shore Drive и нито косъм не е потрепвал.

Тя носеше семпла червена рокля, на чийто фон особено изпъкваше нейната дамска чанта Comme-des-Garçons с не по-малко от осем ремъка за дръжки. Тя ще ме попита, кога ще е готов ръкописът. Всички други ще се въздържат, най-после беше нормално да предавам ръкописите си направо в последната минута в състояние готови за отпечатване. Но Грейси я виждах, че иска да разбере, какво става. Тя само чакаше подходящия момент, за да ме попита.

Да не бях идвал, просто, магаре съм си! Но тогава тя щеше вече да се досети, че има проблем.

„Да имаш рожден ден и да получиш втори Пулицър, направо не можеш да измислиш нищо по-хубаво“, каза един носител-на-иронична-шапчица. Всички очакваха находчив отговор от мен, но не ми хрумна нищо по-добро от:

„Нямам нищо против една награда за старост.“

„Но мистър ЛаМарк, Вие изобщо не сте стар“, каза някаква жена.

„Казал съм ?, че трябва да каже така“, каза носителят на шапчица и силно се изсмя, но изглежда почувства несигурност, защото аз дори не се усмихнах, и добави „На шейсет наистина не изглеждате.“

Така беше, всички смята всички за по-млади отколкото са, помислих аз и казах на него, който да беше най-много на четирсет:

„И Вие не.“

Сега всички се засмяха. Тогава забелязах, Грейси идва към мен. Напряко през помещението, заобикаляйки бюра и гости, тя се носеше директно към мен. Дотук бях. Но тя се спря, отвори дамската си чанта Comme-des-Garçons, извади един много плосък мобилен и погледна монитора пред да приеме разговора. Да не беше Хю Хенсън, директора на издателството, който да я пита дали вече е говорила с мен. Погледнах носителя на шапчицата и казах: „Трябва да отида по малкия носител на Пулицър.“

Отново смехове. Изчезнах в посока тоалетната, но спрях пред асансьора и натиснах стрелката, която сочеше надолу.

След няколко секунди дойде асансьор, влязох в него и не можех да направя нищо друго, освен да заразглеждам отражението си в огледалото на задната стена на кабината. Палтото със сива кожена яка, горчичено жълтия костюм в стил Хелмут Ланг, сивите кожени мокасини, грижливо разбърканите черни коси: Насреща ми стоеше известен мъж, който не иска да бъде стар. Или стар мъж, който повече не иска да бъде известен?

Няма и полови час по-късно аз бях в бара на Estana -Hotel & Spa и се надявах че тук никой не би ме потърсил. Двама японски бизнесмени седяха на една от масите, приведени над един лаптоп и една купичка с васаби ядчици. От тях не идваше опасност. Иначе тук нямаше посетители, само барманът ме притесняваше. Чувствах че той ме наблюдава, въпреки че полага максимални усилия да не ми позволи да го почувствам. Виждаше се, че отдавна работи в луксозен хотел и е преминал онзи вид отсяваща персоналиите школовка, при която е бил оттрениран на две противоположни неща: дискретност и внимателност. Научил се е да се държи така, като че не чува, какво говорят помежду си хората на бара му, и беше от друга страна на място, щом някой пуснеше изречението „Мисля да изпия още едно“. Правеше се, че е зает с почистването на кафе-машината, и въпреки това бях сигурен, че се питаше, какво правеше елегантният господин там отзад. Този елегантно облечен господин, аз, си тътреше кожените мокасини по велурения килим из помещението, тътреше се от входа до бара, после отново до входа и пак обратно до бара, без ни веднъж да си повдигне стъпалата.

Държах кредитната си карта в ръка, тъпата ми платинена карта и натисках пръсти върху магнитната линия. После застанах на бара и поставих ръката с кредитната карта на плота. Ударът на електрическото разреждане накара тялото ми да потръпне. Издадох едно съвсем мъничко стенание.

„Мога ли да Ви помогна, сър?“ попита барманът, но аз само поклатих глава и напуснах бара.

В един от моите романи имаше такава една сцена. Кредитната карта на един корумпиран адвокат става неизползваема в резултат на това, че ударът, който той получава след стъпването върху един велурен килим, разрежда магнитната ? лента. Написах го ей така, без да съм го изпробвал. Мили боже, нека просто да се е получило – четящите устройства за картите непрекъснато пращат някакви данни на централата си; който използва кредитна карта, може да бъде намерен. Но аз няма да позволя да ме намерят. По пътя от издателството насам минах през банката и изтеглих 10 000 долара.

Прекосих хотелското хале по посока на рецепцията. На плота имаше фруктиера, в която бяха поставени само зелени ябълки, което подхождаше на минималистичния концепт в обзавеждането, на видимия бетон, на дървените панели, на ръбестите вази със безлистни пръчки и на останалия Зен-шрот, който се разполагаше в хотелското хале.

„Добре дошли в Estana Hotel & Spa, какво мога да направя за Вас?“

„Стая, моля.“

„Имате ли резервация?“

„Имате ли студио?“

„Имаме свободно още едно младежко студио. За колко нощувки?“

„Две, не осем.“

„Това по нашия актуална тарифа струва 590 долара на нощ, плюс 45 за закуската.“ Кимнах. „Попълнете, моля ето тук името си. И ще ми трябва още и Вашата...“

„... кредитна карта, да разбира се“, казах аз и я шляпнах между другото на плота. Момчето на рецепцията имаше много красиво лице, вероятно беше на половина китаец, на половина европеец, една смесица, която винаги съм намирал за особено шармантна. Загледах го достатъчно дълго, за да се убедя в правилността на преценката на вкуса си, и след това погледнах отново към формуляра за записване. Докато той прокарваше кредитната карта през четящото устройство, аз си я попълвах и на рождената дата се подмладих с единайсет години.

„Имате ли друга кредитна карта?“

„Нямам за съжаление. Трябва да съм я надраскал, все този глупав плясък в портмонето“, казах аз и се ядосах на това както ненужно, така и несръчно обяснение.

„Ще платя предварително. Кеш“, казах аз, на което несигурността, която беше се явила за момент в усмивката на момчето от рецепцията, изчезна отново.

„Да Ви помогне ли някой с багажа, мистър Сантос?“

Греъм Сантос. Под това име се бях записал. Фактът, че на кредитната ми карта стоеше друго име, той или не беше забелязал или игнорираше също толкова дискретно, колкото барманът ме беше игнорирал.

„Благодаря. Дайте ми просто една четка за зъби.“

След като бях влязъл в студиото и бях закачил отвън табелката Моля-не-безпокойте, ми стана по-добре. От прозореца на дневната виждах езерото, върху което се беше спуснала нощта, въздухът така влажен и тежък, че направо не можех да повярвам, че го дишам. И двете кули на Marina City можех да видя. В по-високата се намираше жилището ми, но там щяха да ме намерят. Издателството щеше да попита за новия ми роман. Журналистите щяха да питат, какво било за мен да съм номиниран за втори път за наградата Пулицър, какво било за мен да съм станал на шейсет – да съм станал стар. В CNN бях в списъка на известните личности, за които имаше предварително подготвено възпоменателно слово. Ако сега взема да получа и втората награда Пулицър, щях със сигурно да вляза в списъка на известните личности, за чиято смърт ще прекъснат програмата. Breaking-news-списъкът. Толкова известен бях.

Отпуснах се на леглото в моето младежко студио, и сърцебиенето най-после утихна.

Джаспър

Веднъж седмично отдел „Кадри“ изпращаше ротативка с новите колеги: снимки, имейл адреси, образование, функция и вътрешен номер. Казваше им добре дошли, мисля дори, сърдечно. Когато някой вече го нямаше, аз научавах едва, когато избирах някой вътрешен и на телефона беше някой друг.

След няколко дни вероятно и на моя вътрешен щеше да седи някой друг. Но поне нямаше да трябва да се подлагам на унижението да се появя в пълна безизвестност и да бъда уволнен. Бях предизвестен. Имаше и по-лоши начини да научиш за уволнението си: бях чул за един колега, който през почивните дни в края на седмицата изпратил от BlackBerry-то си имейл от частния си на служебния си адрес и получил съобщението с автоматичен отговор, че вече не работел за Rutherford & Gold.

Да си призная, такова нещо беше рядкост. Може би дори слух. Но и нормалния случай беше достатъчно лош. Например при моя някогашен шеф от Back-Office. Беше преместен в „Сливания и придобивания“, изглеждаше като повишение, но той не беше съвсем сигурен. Като се има пред вид, че тук, както се смята, всичко било толкова рационално, имаше удивително много неща, за които човек трябваше да гадае по утайката на кафето като врачка. Когато няколко дни по-късно се оказах заедно с бившия ми шеф в асансьора, той изглеждаше толкова зле, че аз направо не се осмелих да кажа „Хело“. По-късно узнах, какво се беше случило: бил измерил новия си офис, и той бил с две квадратни стъпки по малък от стария му. Това бяха приблизително три листа хартия. Но той не можеше да се примири с това, дори накрая бил хванат в 6:30 в опит да премери още веднъж стария си офис. След няколко седмици той се разболя. Така и не го видях вече. Въпреки че новият му офис беше много по-светъл и два етажа по-нависоко, никой не можеше да му отнеме убеждението, че е бил деградиран.

Сега аз стоях посред преди обеда в Caribou Cafe, където аз иначе само по обяд си вземах набързо един сандвич и едно кафе Americano. За първи път сядах на някоя маса. Странно, че изобщо имаше маси и столове тук, където всички бързаха. Те дори не питаха дали искаш да пиеш тук кафето, нямаха нищо друго освен чаши за еднократна употреба, които можеш да вземеш със себе си. След първата глътка аз почуствах бодеж в стомаха, но не се отказвах, поех втора и, преди стомахът ми да може да реагира на нея, трета. Това ще трябва да го правя целия ден. Да пия кафе. Днес и през многото следващи безработни дни също.

От друга страна: не ме пращаха с Business-Class за квалификация в Лондон, за да ме уволнят тогава. Би било абсурд. Абсурд, но след всичко, което бях преживял през последните пет години, не невъзможен. Това беше Rutherford & Gold.

След още две Americanos и един донът аз си отидох в къщи през студения вятър и падащия сняг. Никога все още в работен ден не бях започвал толкова рано свободното си време, което се разиграваше в тук в това жилище, което беше осигурила банката, на 38-мия етаж на един небостъргач с изглед към езерото и униформен портиер, който държеше вратата.

Седнах на моя диван. Да съм тук по това време беше толкова странно преживяване, че за момент аз просто само поседнах. И за първи път от месеци насам забелязах кашоните на отсрещната стена на стаята. Много светлокафяви кутии с бели етикети. Думата premmö с черни главни букви. До нея в един овал, отново с главни букви, надписът: IKEA. Още преди година си бях купил една маса от тях, но така и не я бях сглобил. Не знаех, как бих могъл да я вградя в моя Work-Life-баланс. Част от работата ми това не беше, но през свободното си време аз също не исках да завинтвам части от мебели. Така че масата си седеше все още в оригиналната опаковка.

През свободното ми време аз обикновена спях, посещавах фитнес-студио или ходех да пазарувам храна. Първата и третата събота всеки месец ми вземаха прането и ми доставяха чистото, вторият и четвъртият край на седмицата аз телефонирах на майка ми. Иначе играех шах. Преди в дружество, в Бохум, дори младежка в бундеслига. Сега през ChessBase, от моя диван, с компютъра в скута. Донесох един кухненски нож. Това беше перфектният момент – кога друг път иначе щях да съм по това време в къщи, в този вакуум между Work и Life? Разрязах тиксото и разкъсах кутията. Premmö. IKEA изглежда смяташе за необходими точките върху ?-то и в САЩ. Разстилам всичко пред мен, металните крака, дъски и клеми, двата шестостенни ключа, наредих всички винтови отвесно изправени, най-големите в ляво, най-малките в дясно. Прочетох упътването за сглобяване от начало до край, оставих го на страна и започнах. Един час по-късно Premmö беше готов. Мъдреше като чуждо тяло – нищо чудно, нали си беше писалищна маса насред дневната ми.

Донесох един сгъваем стол от кухнята и седнах. Логнах се във фейсбук, интернет-мрежата, където човек можеше да подържа контакти със стари приятели. Или да открие нови. И двете не проработиха. Дните ми дотолкова си приличаха, че никога не знаех, какво да напиша в профила ми: Сега работя/сега съм в къщи/сега отивам в леглото?

Имах 93 фейсбук-приятеля. Онези от тях, които познавах лично, в голямата им част не бях виждал от години. Знаех ги от училище, от следването и от шаха. Днес в моя шах-клуб беше вечер за игра. На стената във фейсбук на клуба се затъркаляха съобщения, кой кога пристига. Всички пристигнаха. Като всяка седмица. Там бих могъл да съм сега. Да пия бира. Да ям фъстъчени пръчици. Да играя блиц-шах. Първата година дори в Чикаго ме бяха посетили двама приятели, Оливер и Макс. Но по някое време контактът през такова разстояние беше прекъснат, това беше съвсем нормално, а за да се запозная с нови приятели, нямах време.

Само четирима колеги от Rutherford & Gold ме бяха потвърдили за приятел. Единственият, който беше на линия, беше Джеф, плахият ни стажант.

„Джеф, какво ще кажеш довечера да обърнем по някоя бира?“, написах. Прочетох го още веднъж. Заместих обърнем с изпием и изпратих съобщението. Изчаках половин час. Без отговор. Тогава се логнах в ChessBase. Началната страница с картата на света се появи, червени точки показваха, къде има потребители по цял свят. В Северна Америка имаше няколко точки по източното и западното крайбрежие, но само една във вътрешността на страната. Чикаго. Аз.

Скоро намерих противник, който играеше относително силно. Скоро след като се беше стъмнило, аз клонях към победа. Излязох на балкона. Броях колко мога да издържа там, без да затреперя, бос и по тениска. Обикновено успявах за петдесет секунди, понякога за седемдесет. Преди това бяха казали нула градуса по Фаренхайт. Минус 18 градуса по Целзий. Продължавах да преизчислявам. Шейсет и девет, седемдесет, седемдесет и едно, седемдесет и две. Един полъх на вятъра накара балконската врата да се удари в гумираната рамка, веднъж. Обърнах се. Всъщност не можеше да бъде, но какво, ако от трясъка се е задействал затварящият механизъм и аз съм се заключил отвън? Ще ме чуят ли съседите, зад техните шумоизолирани прозорци? Или на улицата? Никога, при това движение. Това беше 38 етаж. С два пръста леко натиснах вратата. Нищо. Прииска ми се BlackBerry-то ми да е с мен. Сега затреперих. Тук нямаше нищо, с което да мога да разбия стъклото на прозореца. Само два пластмасови стола, със замръзнала вода в улеите на седалките. А пък и, на кого бих могъл да се обадя? Щеше да ми остава само телефонът за спешни повиквания. На никого няма да липсвам. Освен на работата.

Положих цяла длан върху балконската врата, натиснах с цялата си тежест. Тя се отвори.

Не доиграх. За пръв път затворих лаптопа насред партия шах. Нагласих будилника. Бях решил да отида утре на работа, като че нищо не е имало. Исках да го преживея. Да разбера, какво са измислили, за да ме уволнят.

Майке

Тъй като не можех да сервирам, по време на следването бях започнала да превеждам булевардни романи, в които става дума за жени, които първо бяха нещастни, а после отстъпваха пред ухажванията на барони съответно на главни лекари. Поради драстичния вокабулар, с който беше описвано това отстъпване, аз ги наричах домакинско порно.

След държавните изпити бях направила от тази студентска работа професия. Тъкмо се бях събрала с Артур, пиехме сутрин заедно кафе в леглото, после той отиваше в ателието си, аз превеждах до късния следобед и приготвях вечеря за нас – прекарвах дните си между домакинско порно и домакински задължения. Винаги когато някой питаше, какво ще правя след това, както всички предполагаха, временно решение, аз свивах рамене.

После и Гьоста и Регине се събраха и направиха парти за освещаването, на което аз се запознах с Торстен Фрике, който работеше като редактор в Farnsdorff Verlag пред вратите на Хамбург. Обичах да питам хора, които се занимаваха много с литература, кой бил любимият им автор. Забавляваше ме, как изглежда никой не можеше да отговори, без да назове поне пет имена, но Торстен Фрике не се поколеба нито секунда и каза:

„Херни ЛаМарк.“

„Чувала съм го някъде“, казах аз.

„Но така и не си прочела нищо?“

„Да.“

„Така казват всички. Никой в Германия не чете Хенри ЛаМарк. А пък в останалия свят той е звезда. Продава милиони и от години го спрягат за нобеловата награда“.

„Тези двете вървят ли заедно?“

„При Хенри ЛаМарк очевидно да.“ После той ми даде една книга, която по някаква причина носеше със себе си. „Ще ти хареса.“

Всъщност исках да прочета само резюмето, но прочетох и първото изречение, после второто, третото, докато Торстен Фрике последва един студент по история на изкуството в кухнята. Регине тъкмо беше завършила първия си курс по салса, заедно с Гьоста, Сабине и Ларс, и те започнаха да танцуват; латиноамерикански вкус към живота отекна в дневната, но аз си седях и си четях. Когато все повече гости на партито започнаха да танцуват, аз отидох в кухнята при Торстен Фрике, който тъкмо гледаше студента по история на изкуството и го питаше: „И в Падуа къде ходеше вечер?“, не исках да преча, отидох си в къщи, без да се сбогувам, и четох цялата нощ.

Книгата се казваше Под кленовете. Разказваше историята за Греъм Сантос. Посред зима той седи на една пейка, наоколо вали сняг, но той седи под палми. Звучи сюреалистично, но скоро се изяснява, защото той седи в оранжерията на Lincoln Park в Чикаго. Там този Греъм Сантос разказва, как се е стигнало до това той така и да не бъде роден. Родителите му си ходят през романа, срещат се всъщност, но така и не се събират. Майката е влюбена в бащата, но в решителният момент все го подминава, пише му, игнорира отговорите му, уговаря се с него в кафене и го вързва, понеже предпочита да се забърка в сексуални приключения с мексикански гастарбайтер и пътуващ фотожурналист – приключения, каквито по принцип се явяваха и в булевардните романи, които превеждах, само че у Хенри ЛаМарк бяха описани много, много по-добре. Вместо да се сдобият с деца и да се отдадат на скука, родителите са преживели забавления, и човек има чувството, че и Греъм Сантос не намира за особено жалко, че така и не се е появил на бял свят.

Едва когато бях дочела Под кленовете до края, аз се запитах, защо Торстен Фрике ми я беше дал с думите „Ще ти хареса“. Такава ли изглеждах, все едно съм част о някакъв живот, който бих искала да не се беше състоявал?

Преводачката се казваше Карла Томсдорф. Бих направила всичко, за да мога да се сменя с нея, доколкото след прочита на Под кленовете имах чувството, че заради нейните преводи Хенри ЛаМарк имаше толкова малко успех в Германия. Снабдих се с всички негови книги – на английски, като че исках да отрицая екзистенцията на Карла Томсдорф, Степента на разрушение, Млади момичета, Фаренланд. И продължавах да си превеждам моите домакински порнота. Година по-късно се случи нещастието, което се превърна в голямото щастие на моя живот: Карла Томсдорф беше прегазена от една кола за доставки по време на джогинг, както научих от ротативката на преводаческия съюз – значи все пак си е струвало за бъда в профсъюза. Веднага се обадих на Торстен Фрике.

„Искаш да превеждаш Хенри ЛаМарк?“, попита той с тон, като да съм оповестила, че желая да купя издателството.

„Все Ви трябва някой, нали?“

„Ти превеждаш булевардни романи.“

„Текстовете на Хенри ЛаМарк са рафинирана игра с висок и разговорен език“, казах аз.

„Мога да видя, дали не мога да ти дам поръчка за някое криминале.“

„Но аз съм чела всичките му книги. В оригинал!“

„Теб никой не те знае. Рискът ще е...“

„До края на седмицата ще ти пратя 20 страници. Тогава ще ме вземеш, или пък не.“

Книгата се казваше Howards Hotel и тъкмо беше излязла в Америка. Съдържанието не играе роля. Това, което имаше значение, беше, че аз сега си имах цел в живота: да спомогна най-сетне за славата на Хенри ЛаМарк, от която до момента Германия го беше лишавала. Торстен Фрике рискува, даде ми поръчката, и Howards Hotel стана първият бестселър на Хенри ЛаМарк в Германия.

Оттогава това беше първият намерен резултат, когато изпишех името си в Гугъл, вече не www.stayfriends.de. Брилянтен превод от Майке Урбански сега се намираше на страниците на реномирани вестници. Бях станала преводачка. При това бях започнала с тези домакински порнографии само, защото не можех да сервирам и не ми беше твърде жалко да превеждам неща като: Тя почуства пулсиращото му великолепие между своите треперещи устни. Но откакто превеждам Хенри ЛаМарк, ми се струваше че нищо друго не съм искала да правя. Когато Хамбургското ми небе станеше напълно черно, моята работа върху книгите му го превръщаше поне в сиво.

След успеха на моите преводи издателството дори ми даде да преведа отново Под кленовете и други ранни романи на Хенри ЛаМарк. Можех да престана с булевардните романи.

Хенри ЛаМарк беше получил National Medal of Arts, National Book Award, PEN/Faulkner Award, PEN/Nabokov Award, PEN/Saul Bellow Award. И разбира се наградата Пулицър. Почти всяка година той издаваше нова книга, но тази година всички очакваха с интерес, понеже Хенри ЛаМарк се беше заел с голяма тема, терористичният удар на World Trade Center. За всички беше ясно: той пишеше първият роман на века за ХХІ век. От дълго време вече не бях отваряла пощата си с толкова много радост на очакването, както в тези дни, защото издателство Фарнсдорф Ферлаг се беше договорило с Parker Publishing, американското издателство на Хенри, да получа ръкописът веднага след изготвянето му, за да мога да започна при строга поверителност с превода, още преди книгата да е излязла на пазара в Америка. Такава звезда беше Хенри ЛаМарк.

Брачните консултанти често подчертават, колко важно било общото хоби за връзките. Някакъв спорт, градина или деца; едно хоби, което остава, когато любовта си е отишла. Артур и аз също имахме нещо, което правехме с удоволствие заедно: Пушехме.

Тогава на първи януари след новогодишното празненство влезе в сила законът на непушачите. Артур и аз бяхме седели с Гьоста и Регине, Сабина и Ларс в Шнеевайс, тогавашния ни ресторант за редовни срещи, който в минималистично обзаведеното, осветено от непряка светлина помещение сервираше германска домашна храна в четириъгълни чинии. В Шнеевайс ми харесваше, че Регине и Сабине не можеха да направят нищо, ако пушех в тяхно присъствие. След влизането в сила на закона против тютюнопушенето ми се струваше все едно Шнеевайс е ремонтиран. Всичко изглеждаше забележително чисто, миришеше на мокро куче, парфюм и телешко роле, и аз осъзнах, че всъщност аз изобщо не мога да понасям това заведение. Реалността ми беше дошла до гушата. Тъй радикално можеха значи да се променят нещата, помислих аз, когато пушейки застанах пред вратата на Шнеевайс, на този първи януари, над който още висеше пушекът на Новогодишната нощ. През прозореца виждах Артур, който си говореше с Гьоста и дъвчеше канелена дъвка. Тази сутрин беше отказал пушенето. Повече нямаше какво да си кажем и без общите цигари заедно-мълчаливо-пушим се беше превърнало в мълчим-си-агресивно. Тогава ми беше станало ясно, че вече не исках да съм вътре, в този ресторант, в този живот. Бях отвън.

Когато малко по-късно Артур беше заминал на откриване на изложба в Мюнхен, аз направих всичко съвсем автоматично, както трябва да е с някой мъж, който мами редовно жена си с проститутки, включих без да мисля компютъра – с нечиста съвест, но без ни най-малко съмнение – и се огледах в интернет за жилища готови за нанасяне. Всичко беше добре дошло, само едно не: да остана тук. Не в този град, при тези хора, които не бяха мои приятели, а аз бях тяхна публика, която беше свидетел на техния потръгнал им живот.

Тогава аз намерих тази къща, с голям парцел и въпреки това много евтино. Всъщност исках само да я наема, но предишният собственик сметна, че не е проблем ако поема ипотеката му в ипотечната банка HomeStar. HomeStar била модерна банка от Англия сега вече присъстваща и в Германия, която почти не предявявала изисквания към бонитета на клиентите си, „не така пипкава като спестовните каси“, беше казал той. Кухнята също ще ми я остави, телевизорът със сателитната телевизия и леглото в спалнята. Съпружеско легло.

След няколко дни се бях нанесла. Наистина почти нищо не можех да платя, но скоро идваше хонорарът за превода на новия роман на Хенри ЛаМарк.

Сега седях тук, носех два слоя дънки един върху друг, три чифта чорапи и бях си облекла едно плетена жилетка върху вълнения пуловер, така че изглеждах като фигура от South Park. Седях си тук, на село, сама и с професия, която имаше нещо общо с книгите, и ми напомняше, как Регине беше нарекла това: „литературно луда.“

Циркулярен трион се казваше нещото: едно червено съоръжение с лист на триона с големината на пица, който, щом включих главния шалтер, се приведе в движение, ставаше все по-бърз, по-бърз, докато аз добих чувството, че ей сега ще изскочи от мястото на закрепването си и ще бъде запратен право в гърдите ми. След като това не се беше случило, аз започнах да намирам ротационният трион почти за изящен, как там си се вихреше така бързо. Тихото му свистене се налагаше над свински тъпата тишина. Това го можех. Все едно какво мислеха. Артур. Гьоста, Сабине, Регине, Ларс. Поставих една цепеница дърво в подложката, само я наклоних малко нагоре, и трионът затрещя, следват стърготини. Ларс, Сабине, Регине, Гьоста. Артур. Трионът се заби в дървото, бързо и без усилия. Шум, шум, шум! За миг бях разрязала цялото дърво и поставих първата цепеница на дънера за сечене. После се хванах за брадвата, която изглеждаше много по-лека отколкото предишния път. На дръжката жълта лепенка: Сам е мъжът. Практически тест – най-добър, тъкмо исках да я вдигна, когато един глас зад мен каза:

„Исках да намина.“ Мъжът замлъкна в момента, в който се бях обърнала по рефлекс към него и, с брадва в ръка, го погледнах. След известно време той допълни:

„Що за обувки си обула всъщност?“

Погледът ми на гражданка от голям град се стрелна надолу по мен. Грешните обувки ли нося?

„Аз със сигурност бих сякъл дърва само със стоманено бомбе“, каза той „Впрочем ние сме съседи.“

Погледнах към неговите стъпала и се размислих, дали планинарските му обувки имаха стоманени бомбета. Носеше твърде нормални дънки, а под универсалното му яке разпознах вълнен пуловер и яка на риза, и той изглежда не беше по-възрастен от мен. Аз казах: „Майке“, и се учудих на звученето на гласа ми. Възможно ли беше от дни да не бях продумала дума?

„Ено. Нова си тук.“

„От няколко дни.“

„Аз съм селянин“, каза Ено, показа в посока на моята къща или, по точно казано, оттам нататък и каза: „Ей там. И какво...“, той размисли за момент, повдигна левия крак и почука с върха на стъпалото няколко пъти по тревата преди да продължи: „... какво те води насам?“

„Работя тук.“

„А какво работиш?“

„Превеждам.“

„Книги?“

„Да, книги.“

„Тук?“

„Защо не? Мога да работя където си поискам.“

„Ами тъкмо, де.“

„Хубаво е тук“, казах аз, исках да зарея поглед в далечината, но увиснах на остатъците от туристически автобус. „Други идват тук за през отпуската.“

„А със сеченето на дърва, как става, това си го знаеш?“

„Не“, казах аз.

„Номерът е да уцелиш на място в точката, която предвиждат възловинните структури. Първо добре си помисли, къде искаш да улучиш.“ Той показа едно място, в което възловинната структура се разширяваше като преградена река.

Аз кимнах.

„Дърво се раззяпва, не се разсича“, каза Ено. Аз вдигнах брадвата и вложих цялата си телесна тежест в този едничък удар: врязване.

„И щом брадвата е здраво втъкната в цепеницата, ти я обръщаш“, каза той.

„Оттук ще се оправя“, казах аз.

„Е тогава“, каза той и повдигна ръка толкова бавно, че аз не знаех, дали трябваше да е помахване за сбогуване или по-скоро едно равнодушно махване, като че всъщност искаше да каже: „Е, тогава, късмет.“

Това го можех. Ударих. Брадвата заседна в цепеницата, аз я обърнах, ударих със задната страна на главата на брадвата върху дънера за сечене на дърва, и цепеницата дърво се разпадна, разпукана от собствената си тежест.

Взех следващото, ударих, един път, втори път! Литературно луда насам или натам, аз мога да сека дърва. Артур. Регине. Ларс. Мелничка за сол. Готово.

Всички казват, че всички търсят любов, но това съвсем не е вярно. Самотата е истинска алтернатива, тя и любовта са равнопоставени, дори ако самотата не я превъзхожда. Следващата цепеница също няма шансове. Артур, Хималайска сол, Ларс. Готово. Можех го. Сякох, сякох, делих, цепех, удрях и крещях, докато вече имаше само насечени дърва и аз се свлякох изтощена на дивана в дневната, тъй че дори и не помислих повече за пощенската кутия.