Емилиян Иванов, Човекът от Словения
Дата: вторник, август 14 @ 16:02:26 EEST
Тема:

“Laibach”

Словенската земя е сочна
като плазмата в сърцето ми;
и огнена е старата ни нощ,
невидим – мракът ù а недочетени

са още книгите, в надежди и копнеж – невръстни –
трòмером подписани, на нашите отци –
в страстта; преди да ни има, за да отсъстваме;
в деня – преди днес, мига после вчера; звънци...

... от мъгла и от пушек, щом са хриптели;
щом тъмнината се стелела – фина утайка –
по крехките вени на нашето време...; по
тесните предели на сърцето ѝ – майка ни,


старата, гòрка Словения...










ІІ

... родината рече му: ‘И не, ти недей да, от себе си
нищичко – тук, при несвèстната мен, да оставяш;
и нищо не вземай; дори във гърдите – надежда
ли има, далеч упътù я, подир глухата песен

на някое утро, без време заченато;
някое място – встрани от Ефира...;
и моето име – Словения – отхвърли като бремето,
иначе, що да поместиш – не можеш, дори...’

... и, щом в отечеството се завърнеш, своето –
в измяна пред Изгнанието си виновен – святото...;
Недей! – и от пътя натам – секунда по-бърже,
в стъпка, поне, по-далеч; от канавката с млякото

матерно, що като в двигател вечен; тътне и тропа;
бучи и боботи в сърцето ти, твоето име, запратил
оттатък.










ІІІ

... езикът му бе като нашия,
макар и речта му – съвсем непонятна;
и нямам представа, какво ли нещастие,
що ли за нужда; го тук позоваха – при братята
чужди, каквито му бяхме – съвсем непознатите...

... Висок беше, и строен, чертите – славянски и,
светли – очите; почти като нас...; и все пак,
сред нас беше той беззащитен, безкрайно
различен, със нещо – нашия студ, във сърцето,
събран; горчилката в черепа, и мълчùлото черно
в уста... Прилича на нас – като брат, но остава си
друг – съвършено – съвсем непознат, иноверник....

... Човекът, дошъл от Словения, [нейде] –
с лицето си странно, с езика си – немия...