Никита Нанков, Фактификации-практификации
Дата: сряда, октомври 15 @ 01:22:48 EEST
Тема: Сонатини за лява ръка


СМЪРТНОСТ И БЕЗСМЪРТИЕ


Нека поговорим за един факт, колкото чудовищно несправедлив, толкова и шокиращо неизвестен на широката публика. Предлагам да се замислим за невероятно високата детска смъртност при най-великите представители на човечеството.

Да вземем например титана Омир. Едва навършил четири годинки, той вече дочува музата на епичната поезия, сладкогласната Калиопа, да възпява гнева пагубен на Ахила. Един ден, крачейки по агората заслушан в тази най-чудна песен, заслепен от дивни видения на безсрамни богове и полубезсрамни герои, малчуганът блъсва челото си в една великолепна колона в дорийски стил. “Ау!”, пропява на свой ред бъдещият легендарен рапсод и отскача назад, но хласва темето си в друга колона, този път в йонийски стил. “Ау!”, пропява още по-звънко галеникът на Калиопа и досетливо отскача встрани, но пропада в една дупка в коринтски стил и, без да успее да изпее каквото и да било друго, изчезва в нея навеки. Така “Илиада” и “Одисея” остават всъщност изпети само до първата си хекзаметрична сричка “ау”.

Да си спомним и покъртителната съдба на Данте. Навършил-ненавършил три годинки, този колос вече се разхожда важно-важно под масата и дърпа за наметалото някой гуелф, демек поддръжник на папската власт и политически съмишленик на баща му, посетил дома им, и го терзае с теологични въпроси: “Чичко, чичко бе, какво има в третия кръг на ада? А в деветия? А ти като пукнеш в кой кръг ще вриш в казана заради награбените си пари?”. Но идва ден, когато на бащата, търговец без интерес към отвъдното и алегориите, му кипва от досадното любопитство на наследника, което му подрива политическата благонадеждност и го заплашва с изгнание, и той крясва на хлапето: “Уф, защо не вървиш по дяволите!”. Замирисва на сяра и невръстният Данте изчезва посред облак от жълти пари неизвестно къде и как, като само лавровият му венец – доста поопасан и поопушен, впрочем – остава да се въргаля под масата. Следователно логично е поемата “Ад” да се мисли единствено като биографично достоверно, но литературно несбъднало се явление.

Да споменем и Мигел де Сербантес (именно Serbantes, а не Servantes, както го изписват неграмотните печатари!), ренесансовият гений, който остава сираче на две годинки, но тъй като е роден незнайно кога, то не се знае и на колко годинки е останал сираче. Понеже няма кой да го възпитава, Мигелчо попива цялата си житейска премъдрост от улицата и затова става професионален побойник без каквито и да е маниери. Първо той се бие в морската битка при Лепанто, където мята портокали по еничарите и така потопява цялата отоманската флота и спасява Западна Европа от нашествието на мюсюлманите. Но после, като вече няма флоти, с които да се сражава, момчурлякът невъзпитано си човърка носа, вади оттам вятърни мелници и се бие с тях. Понеже е ячко момче, той разкървавява носа на мелниците и те се спасяват с бяг, но веднъж Мигелчо измъква от носа си една особено великанска мелница, която се развърта много вятърничаво, прасва бедното сираче под брадичката и го подметва бездиханен за вечни времена в надоблачната вис. И като тъй днес не се знае дали още лети сред серафимите този великан на перото или почива нейде под някой грозен паметник, но знайно е, че той така и не написва каквото му е съдено да напише от тъй благосклонната към него Фортуна.

А какво да кажем за гиганта Микеланджело? Той се ражда в славното време, когато скулпторите кръстосват на тумби из улиците на Флоренция с длето и чук в ръцете и разбиват носовете на сътворените от тях статуи, за да ги направят древногръцки и така да възродят духа на античността. Но за нашия герой къртенето на носове е смешно малко. Сгушен намусен в пелените си, засмукал замислено палец и меланхолно затворен в себе си, той гори от една чутовна амбиция – да се прослави като най-пръв сред най-първите всестранни гении, много по-велик и много по-древен и от най-великите древни гърци. Запленен от този блян, през целия си целеустремен живот Микеланджело не познава женска ласка освен тази на дойката си. Въпреки щедрата й гръд обаче той бозае неохотно и се преструва, че е преял, като се уригва, за да слуша ненаситно историята за Давид и Голиат, която благочестивата му кърмачка му повтаря пак и пак, за да го вдъхнови за нечути и невидени дела, докато дребосъкът рисува с дупе по пелените. Още в люлката момченцето си натъкмява огромна прашка от сутиена на дойката и почва да поваля с нея де що има Голиат във Флоренция. Ала тъй като през Ренесанса Голиати във Флоренция вече не са останали поради изтребването им от бойните каменомети, изобретени от Леонардо, Микеланджело скърца от завист с още непоникналите си зъбки срещу Леонардо, който го е лишил от възможността да върши подвизи. Като не вижда как да надмине ненадминатите постижения на Леонардо, четиримесечният Микеланджело се изяжда от завист и яд, поради което не завещава нищо на бъдните поколения освен едно кокалче от палеца си, което не успява да изсмуче и което днес се съхранява като реликва в Basilica di Santa Croce във Флоренция.

Но стига с тези тъжовни сърцепокъртителни истории! Нека се повеселим с житието-битието на моя чичо Дивчо. Чичо Дивчо беше изтърсакът в семейство с осем други момчета кое от кое по-красиви и по-умни. Понеже чичо Дивчо беше красив като краставо магаре и също толкоз умен, братята му го имаха за позора на семейството и се изреждаха да го бият ката божи ден. Те мятаха по него ножове, сатъри, брадви и прочие фатални предмети, но като тези оръжия улучваха чичо Дивчо и допринасяха главата му да прави редовно “Хряяяяс!!!”, той все оцеляваше, все се плезеше на братята си и все им подвикваше на пук: “Нищо ми няма, нищоооо! Нъцки-пръцки!”. Като дете чичо Дивчо беше ритан три пъти от катър по главата и три пъти го хвърля галопиращ кон, седем пъти го прегазва каруца и още толкоз пъти се дави в кладенец, дванайсет пъти пада от моста в реката, дванайсет пъти се претрепва от крушата и от комина на къщата, и седем по седемдесет и седем пъти го стъпква бодлива крава, убожда се на ръждиви пирони, хапаха го бесни кучета и го газеха треновете закъм Калафат. Въпреки тези библейски и кабалистични числа обаче той си оставаше невредим.

Чичо Дивчо погреба всичките си умни братя, техните деца, внуци, правнуци и пра-правнуци. На деветдесет и седмия си рожден ден той вдигна сватба за чудо и приказ и се ожени за шести път (предишните му пет жени до една се споминаха от старост) - и то за най-хубавата девойка в селото, която имаше ли, нямаше ли шестнайсет години. Когато тя роди, всички зашушукаха, че детето е от кмета, който нощем все клечал край чичо-дивчовия плет уж да си върже цървула, но щом отрочето поотрастна, то изглеждаше като да е одрало кожата на чичо Дивчо. И то все падаше на главата си, и все нищо му нямаше, и то все се плезеше на съселяните си и им викаше: “Нищо ми нямаааа! Нъцки-пръцки!”. С този синчуга, който също бе кръстен Дивчо, чичо Дивчо затвори устата на безбройните си завистници в селото и цялата околия веднъж и завинаги и те вече само ядяха и пиеха на следващите му три сватби без да го одумват повече. Чичо Дивчо умря с акъла си – колкото и малко да беше той – на сто шейсет и една години, четири месеца и осемнайсет дни. Преди да издъхне той се навдигна от сламеника си, надзърна през пенджерчето надолу към селото, което се давеше в есенна кал, после изви очи към окъпаните весели звезди, ухили се блажено, извика със сетен гороломен дъх към цялата вселена: “Нъцки-пръцкииии!” - и хвръкна към рая.

Само ден подир погребението, разтребвайки стаята на епичния си роднина, пра-пра-пра-правнуците на чичо Дивчо намериха под сламеника му цели три завършени ръкописа, онадсловени “Илиада”, “Ад” и “Дон Кихот”. Докато те още се дивяха как така дивият им пра-пра-пра-прародител е насъчинил всичко туй, след като той се плезеше с най-чудовищни гримаси докато туряше кръст вместо подпис на бумагата за получаването на пенсията си, дадена му за особени заслуги като едноок герой от армията на цар Самуила, която пощаджийката му носеше всеки месец, едно хлапе на име Дивчо, което се падаше пра-пра-пра-пра-правнук на чичо Дивчо, откри под сеното в плевника мраморна статуя. Пенсионираният селски даскал потърка очилата си, попогледна статуята и я нарече “Давидчо”, понеже тя много му напомняла за неговия някогашен ученик Дивчо, деветия син на чичо Дивчо от петата му жена, който все замерял гаргите с прашка, но се споминал скоропостижно, завалията, преди трийсетина години като бил във второ отделение и наченал да чете за домашно някаква си книжка, наречена или “Ходя и сея”, или “Одисея”, или нещо подобно, която чичо Дивчо сам бил надраскал в една мазна тетрадка и бил подарил на училището в деня на пресветите братя Кирил и Методий. Съчинението започвало с “Ау, Музо...”.

15 септември – 5 октомври 2014 г.






ПЕДРО БАРБОСА МЕНДОСА


Наскоро учените установиха, че главната причина за намаляването на белите китове в световния океан е, че те биват изяждани живи от чайките. Всеки път, когато добродушните гиганти изплуват да си поемат дъх, ята от чайки се спускат отгоре им и ръфат късове живо месо. Китовете са особено уязвими когато спят. За да се предпазят от хвъркатите си врагове, те почиват във вертикално положение – с нос близо до повърхността на водата и тяло, потопено отвесно на безопасна дълбочина. Докато китовете спят, работи само половината от мозъка им, което намалява двойно способността им да мислят. Тъй като китовете трябва да дишат, те спят на интервали от 13 до 15 минути. Между тези интервали китовете се намират в полубудно състояние за по няколко секунди, за да дишат, макар мозъкът им да продължава да работи с половин капацитет. Ала тъкмо когато те подават нос над водата да поемат въздух, гладните чайки ги връхлитат. Учените са заснели многократни случаи, когато при всяко полусъбуждане и подаване над повърхността, китовете са били ядени от чайки. В един от филмите се вижда как една чайка изяждат цял възрастен кит, дълъг около 30 метра и тежащ към 180 тона, приблизително за три часа, тоест за около 12 китови вдишвания. Изяждането започва от носа и завършва с опашката.

Откритието на учените помага да се обясни загадъчния случай на колумбийския рибар Педро Барбоса Мендоса, който, разхождайки се по плажа на 23 август 2010 г., бива привлечен от загадъчен овален предмет, полузаровен в пясъка. Педро изравя предмета, който се оказва голям колкото футболна топка, и когато започва да го оглежда, разбира, че предметът също го оглежда. Педро занася предмета у дома си и го поставя в кофа с вода. Колумбиецът се опитва да кърпи мрежи и да маже лодката си с катран, но предметът продължава да го наблюдава. Педро започва да усеща неприятното чувство, че го гледа някакво гигантско око. Отначало той не обръща внимание на новото усещане, но след два или три дни, в които предметът наднича от кофата, положението на рибаря става нетърпимо. “О, света Дево Мария, майчице пресвята!...” простенва Педро, пада на колене пред кофата, прегръща овалния предмет и го окапва и окъпва със сълзите си.

В този момент пред мисления взор на бедняка се изнизва целият му живот. Той е принуден да признае пред себе си онова, което десетилетия е криел от съседите си, а именно, че той е пълен неудачник. Педро с изгарящ срам си спомня, че в петдесет и седемгодишния си живот е успял да открие с невъоръжено око само осем планети, подобни на Земята, които човечеството може да колонизира в недалечно бъдеще, най-близката от които е само на 300 светлинни години, което се равнява на около 3,7 милиарда отивания и връщания от Земята до Луната. Позорът от неуспеха терзае Педро и той ридае неутешимо над кофата, втренчен във втренчения в него овален предмет. Рибарят моли предмета за прошка, но овалът загадъчно мълчи. Педро си спомня, че за да замаже несполуката си да открие поне три милона планети, подобни на Земята, той публикува теория за това как е възникнал животът на Земята и в космоса. За да не се излага съвсем пред световната научна общественост той е бутнал в една от бележките си под линия откритието си на течна вода под повърхността на Марс, която преди три и половина милиарда години е поддържала примитивни форми на живот на Червената планета. Теорията му за възникването на живота е поредният провал и за да си даде последен шанс да се самоуважава, Педро пуликува книга, в която обяснява какво е имало преди Big Bang. И отново катастрофа, от която Педро вече не може да се съвземе.

Забил глава в кофата, търсейки съпричастието на овалния предмет, Педро си спомня как след серията удари на съдбата той се затваря в крайморската си колиба и не публикува нищичко цели десет години. Все пак за петдесетия рожден ден на жена си Педро й подарява откритието на века в областта на еволюционната биология – отговор на въпроса защо жените имат менопауза. Жена му обаче е черна неблагодарница както винаги и след като прочита теорията му го прасва с празничната торта в лицето, понеже теорията на Педро се блъска в нерешим логически парадокс. Жена му ехидно го пита дали по-възрастните жени имат менопауза, понеже мъжете предпочитат по-младите жени, или мъжете предпочитат по-младите жени, понеже по-възрастните имат менопауза. Пардоксът, наречен по-късно на името на жена му – парадоксът на Мария – окончателно съкрушава Педро. Той си спомня този смъртен удар, гърчи се, хлипа и стене с глава в кофата – и добре поне, че в този момент овалният предмет го гали по главата и също безутешно плаче.

Напълно разнищен и омерзен от себе си, Педро си дава ясна сметка, че не го бива за нищо повече от писане на романчета. Той измъква от сандъчето под сламения си одър хартия, мастило и перо и написва заглавието на новия си роман: “Моби Дик”. И без да се замисля, той надрасква с кривия си почерк първото изречение на романа, всъщност първото изречение, което му идва на ум и което по някаква нелепа случайност вече сто и петдесет години се смята за класика: “Наскоро учените установиха, че главната причина за намаляването на белите китове в световния океан е, че те биват изяждани живи от чайките.”

23 октомври 2012 – 15 юни 2013 г.






МУСТАЦИ И БАКЕНБАРДИ


Българските котки имат мустаци, а англо-американските – бакенбарди (whiskers). Социолингвистиката и еволюционната биология обясняват тази разлика с два фактора.

Първо, през XIX и втората половина на XX век, епохите на най-пищния разцвет на мустаците и бакенбардите, в по-хладните райони на Западна Европа и Северна Америка, характеризиращи се с умерен и субполярен климат, са живели и творили разкошните студоустойчиви бакенбарди Робърт Бърнз (разгонен фустогонец), Ралф Уолдоу Емърсън (трансценденталист – каквото и да значи това), Айзек Азъмоф (скучен тип, чието най-забавно нещо е името му), Чарлз Дарвин (чиято прабаба е била маймуна), Джон Куинзи Адъмс (неуспял кандидат за портрет върху доларова банкнота), Джон Ленън (устат копелдак, който си намира това, което си търси) и Елвис Пресли (симпатичен дебеланко, който се дрогира, за да пее и пее, за да се дрогира).

Учените причисляват към англо-американските бакенбарди и избрани бакенбардни екземпляри от германо-говорящи страни, тъй като английският и американският езици спадат към групата на германските езици, към която се числят още и немският, норвежкият и австрийският. Тези бакенбарди – в безреден ред – са: Георг Вилхелм Фридрих Хегел (умник, на който нищо не му се разбира, но в замяна на това името му е с формата на диалектична спирала), Артур Шопенхауер (друг умник, на който хептен нищо не му се разбира), Хенрик Ибсен (драматично драматичен драматург), Рихард Вагнер (преписвач на ноти), кайзер Вилхелм I (вид пастърва и вид пастърма), и император Франц Йосиф I (управлявал цяла вечност една недълговечна империя).

Колкото до испанският и руският езици, те принадлежат към общността на индоевропейските езици, която включва и германските езици и поради туй към кохортата на бакенбардите могат да се прибавят и Симон Боливар (любител на пачангата) и Александър Пушкин (писач на неприлични стихчета и дуелист).

Второ, в България, поради по-мекия субтропичен и средиземноморски климат, са се подвизавали геройските топлолюбиви мустаци Крали Марко (клептоман, откраднал три синджира роби), Панайот Хитов (прогимназиален портрет), Георги Сава Раковски (мечтател безумен и образ невъзможен), Хаджи Димитър (почитател на самодивите, който като ги види му потича кръв от носа), Васил Левски (чудотворец, който виси със страшна сила), Иван Вазов (стар ерген и стар мераклия), Александър Стамболийски (паметник, на който е кръстена и улица), Пейо Яворов (улица, на която е издигнат и паметник), и Георги Димитров (известна персона, чието известно име от известно време не се споменава неизвестно защо).

(Българският език, като реч омайна сладка, е уникален и извънземен и като така е извън наблюденията на лингвистите.)

Съществува пребогат снимков и филмов материал, както и портрети и скулптури на световноизвестни чистокръвни котараци, където е видно, че всички тези представители на мъркащия род са позирали пред четката на художника, длетото на скулптора или обектива на фотографа или оператора, галейки гореуказаните особи на скута си. Тези изображения, които се намират във всички известни ни цивилизации, доказват, че споменатите бакенбарди и мустаци са били опитомена и са станали домашни любимци на котките преди десетки хиляди години и в резултат на това са добили котешки физиономии със съответните мустаци или бакенбарди което, както вече бе изяснено, се обяснява с климатични, езикови и еволюционни фактори.

21 юли – 5 октомври 2014 г.






В ЧУДНИЯ СВЯТ НА НАУКАТА


Според разпространеното мнение за неандерталците тези наши пра-прадеди са били месоядци, които са поглъщали огромни количества месо от диви коне и елени. Това е било обяснявано, първо, с нуждата от силна храна, която е позволявала на нашите предци да оцеляват в тогавашния суров климат на Европа и, второ, със сравнително лесния начин на ловуване на тези доверчиви животни. Сред учените преобладава съгласието, че един възрастен мъж неандерталец се е нуждаел дневно от около 5 000 калории, което е два пъти повече от средната калорична нужда на един съвременен мъж.

Наскоро обаче това мнение бе силно разклатено от откритието на най-древните неандерталски екскременти, намерени в скални пластове на приблизителна възраст от 50 000 г. След проучване на материала говноведите от Тюбингенския университет в Германия са установили, че съставките на изпражненията, които се получават от разграждането на холестерола в човешкото месо, са изключително високи, което със сигурност доказва, че уж миролюбивите и задружни неандерталци са били всъщност людоеди и над 98% от диетата им се е състояла от човешка плът.

Това откритие обаче се оспорва от екип пърдолози и лайнолози от Института за еволюционна антропология “Макс Планк”, също в Германия, който твърди, че при транспортирането изследваният материал е минал покрай някои парламенти, банки, съдилища и военни министерства и е бил неволно замърсен със съвременни фекалии. Отходните субстанции от тези учреждения, напомнят учените от института, съдържат същия процент разграден човешки холестерол, както и уж неандерталските екскременти, което обяснява неверните заключения на университетските им колеги.

25 юни – 3 юли 2014 г.






ГАРВАНЪТ


Едно коте много обичаше поезията. Котето беше черно и затова беше меланхолно. Закономерно поетичните му интереси бяха изключително в областта на тъжовната поезия. Котето прочете стихотворението “Гарванът” на Едгар По, потресе се от неговата безкрайна тъга, вдъхнови се и написа свое стихотворение “Гарванът”. В котешката творба един гарван, долетял от подземното царство, разговаряше с нещастно влюбен поет в една безнадеждна декемврийска нощ и на всички въпроси на покрусения поет за мъртвата му любима отговаряше с “Мяо!”

18-29 юни 2014 г.








Смъртност и безсмъртие
Педро Барбароса Мендоса
Мустаци и бакенбарди
В чудния свят на науката
Гарванът




Текстът е от литература плюс култура |*| GrosniPelikani
http://grosnipelikani.net
Няколко здрави парчета посред happy end-а

URL на публикацията е:
http://grosnipelikani.net/modules.php?name=News&file=article&sid=787