“Защо да, защо не” – на пръв поглед демократизирането на решение, разискването на различни стойности, е за хипокрита възможност да насочи към себе си всеки въпрос. “Защо да, защо не” хипокритът превръща в изявителното “аз така и останалите така”: Флоберовият Спендий сред тълпата наемници, всеки от които говори различен език и различно наречие, е подобен пример – хипокритът трасира неразбирането в една обща нужда, която овладява нуждата от обяснение.
Изглежда, че хипокритът разширява темата, обогатява ситуацията с умелите си бележки, изглежда, че другите са пропуснали нещо; набрал е информация търпеливо и внимателно, но умелата му убедителност се състои в това да доведе всеки възел до група решения, които ще са полезни за него. Изпитва и своеобразно съжаление към своя противник, намеквайки с “добронамереното” си държание, че разбира заблудата му – защото хипокритът не може да зачете докрай пред-приетото примирие, след което е започнал спорът; мястото, на което хипокритът стои, в такъв случай прилича на онези участъци, които вече ударени от гръм, са с една степен по-защитени от повторен удар, и в същото време са осветени от сполетялото ги нещастие. Ростра, трибуна, от която са обявявани всички победи “на народа”, всички негови поражения – нея и народа хипокритът обгръща с облака на Венериното обаяние: лицето на хипокрита, тялото, жестовете му, думите му са вътрешността на този облак, докато опитът му остава извън него (матрица за едно порнографско излагане).
Заблудите на хипокрита са до една човешки, банални, слаби – и той ги признава, за да бъде оценено по-високо “аз съм като вас, но по-опитен”; хипокритът не рискува да каже “мъдър”, тъй като не почита капиталното натрупване, а по-скоро “ударът”, “спекулацията”, която го превръща в свръх-капиталист за един миг. Но и поетите рискове за него се свеждат до един – да загуби от харизмата си, като излезе от инерцията на доброто ориентиране. Когато хипокритът решава загадката на “кучката-рапсод”, трагедията вече го е видяла да изчезва в Колон.
Изявите на хипокрита не са мехлем за името му: напротив, колкото повече хипокритът се представя за по-ценен от мъдрец (мъдър и деятелен), толкова повече овациите на триумфиращите с него хипокрити ще скриват хората, на които им е досадно и даже обидно да бъдат поучавани с общи фрази, победа да им бъде натрапвана с картонените макети на обсаждани и пленени градове, а минало величие с регалии и бутафорна пищност; а ако те не желаят да вземат думата – хипокритът държи да чуе и “народът” – да бъдат обвинявани в непристойна тираничност и високомерие. Едва ли има по-мизерно пространство от това, на което “спорят” двама хипокрити: пресата фабулира двамата като приятели, които сега “нямат прошка един към друг, понеже залогът е голям” – те го представляват и личното вложение за тях е чуждото щастие; картоиграчи със силни ходове върху масата – където се обявява битката, състезанието, където се пресмята издръжливостта, мъжеството, и с още по-силни ходове под масата, където ръцете са се стиснали във вежливостта на споделения интерес.
Хипокритът се различава от scurra по това, че шутовщината на последния израства от забавното, олекотено нищожество. Хипокритът се подиграва на себе си, за да покаже, че вече се е променил и всъщност често разказва случки, в които е бил слаб, бил е обект на непремислени действия, на присмех. Ако му се е случвало да го набият, ще покаже раните си, ако са го ограбили, ще обясни колко е бил беден, ако са му скроили шега – колко наивен. Естествено е такъв човек да бъде съжален, но когато разказва за своята слабост не от позицията на scurra, не за да разсмее околните, а за да ги манипулира, в искането да го съжалят се намесва още нещо – да го възвеличат, че се е променил. “Нямал е обувки”, само временно; “нямал е жилище”, сега живее в дворец; “нямал е приятели”, сега е патрон на онези, които са го подигравали – заключения за успеха на “прозрачните” му ходове, налагащи хипокритова справедливост: калкулирането на една и друга слабост дават под чертата особен род възмездие, заключено във всяка “формула на успеха”.
Хипокритът си служи твърде изкусно с незнанието – дори успява да вмени у автора на трудностите (не незнание, а “трудно място”) преднамерен снобизъм, маниерничене, водещо до усложняването на неща, които могат да се кажат ясно. Усилието да се пребори с трудното място – хипокритът го прави за всички останали читатели, не за себе си – открива война срещу авторите на трудности; хипокритът настоява за обяснения, които просто трябва да бъдет дадени и всъщност енергичността, с която той се налага като ощетен пред въпроса, който задава, му спестява както личното усилие да разбере, така и обвинението, че воденето на защита може да бъде от лична полза, обвинението в притворство. Бепощадната му критика, резките въпроси, изваждането на слуха в поле, където по необходимост се изказват факти, насочването на набраното недоволство срещу интелектуалщината в точен обект на отговорност – всичко това е апаратурата на хипокрита да напада, дразнейки околното чувство за примиреност (нали хората обикновено притисват недоволството, като си казват “може би трябва още да помисля”). Важно е да се запитаме дали “публичното пространство” не е функция от дейността на хипокрита; дали хипокритът не опредметява това, че недоволството, притискано от съмнение в броя на хората, които го споделят, се отпуска твърде лесно и това не само, че не вреди (“каква логика само” – казва хипокритът), но и прави авторите на затруднения по-отговорни към едно общо разбиране. И в този смисъл – колко от “публичното пространство” се държи в страх от тази намеса на хипокрита, колко е организирано от случайността или плана на хипокрита да се въздържа.
Съвременният хипокрит е вестникарската жертва и журналистическият глас на социалното членение, той е наболял въпрос; кои хора са алегорично най-ощетени – журналистите, защото светът, който описват, се състои в изнамиране на въпроси, чиито отговори са саморазбиращи се за публиката, пред която ги отправят. Често социалните контакти на хипокрита са минали през местата, които сам хипокритът определя като язви на по-ниската оценка: затвор, психиатрия, клиника. Там хипокритът е попаднал, защото социалното поле го е ощетило и затова съвременният хипокрит може във всеки момент да разкаже сълзлива история на живота си. Тя твърде малко прилича на класическа новела, защото елементите й (търсене на любовта в брака, създаването на деца, отдаване на любимо занимание и т.н.) са сменени с изпразнени от производителност емблеми: в личните си отношения съвременният хипокрит е “хомосексуалист”, което означава, че макар да търпи съжителство (не е актуално да се пита за трайността му), той не иска деца (или “не иска да има отношения от такъв тип”), в работата си е на непълен щат, живее под наем, а хобитата му забавляват в посредствените списания. Съвременният хипокрит презира пълнотата – той обаче не я намира за еснафска ценност, защото целта му е въпреки всичко да бъде еснаф с преиначени стойности, а за аура, скриваща живота-ставане; ако, така да се каже, пълнотата беше по-прозрачна, хипокритът не би имал нищо против нея. Мястото й той “запълва” с добре прекарани, истински, човешки мигове: може да видите как хипокритът гали деца без родители, спасява застрашената природа, пледира срещу войната, възпитава в търпимост.
Хипокритът участва в множество вернисажи: от по-лични до най-светските, от тези на недооцените до тези на учителите по стил. В събиранията хипокритът е сянка (Хорациевото quos Maecenas abduxerat umbras), която не се взима насериозно от останалите и по тази причина той се опитва да им наложи въобще несериозното, леко поведение, като демонстрира дрехите си, като твърдо хваща купите с храна, като ограничава пиенето, като се смее гръмогласно и винаги разказва по някой сексистки виц. Хипокритът не общува с други хипокрити на подобни места: напротив, промушва се в някоя група и разказва клюки за тяхното хипокритство. Хипокритът може и да е сянка, но тя напуква лака на аристократичната, отбрана среда: на излизане хипокритът е събрал мнения, слухове, случки, издебнал е новите съюзи, доуточнил е кой с кого е скаран, организирал е непринудена снимка на събраните, намекнал им е, че техните маниери подлежат на дописки, а тяхната задружност на разграфяване по линиите, които широката публика, най-добрите му приятели (пред тях само се отчита) ще оценят за фалш и всъщност “нищо толкова интересно”. Хипокритът никога не излиза напълно от вернисажа, а се възползва многократно от същата покана така, както често не изхвърляме лъсковото шише, а го измиваме, запазваме етикета и капачката и после го пълним с “каквото ни дойде”, обяснявайки свойските си маниери не особено мъдро с това, че “добрата опаковка просто пази по-добре”.