Владимир Шумелов
„Да се напише история като тази, е повече от това тя да бъде изживяна“
Росица Василева, „Фабрицио Белли“, изд. „Астарта“, Пловдив, 2013.

Последният отзив за роман на Росица Василева писах през 2011 г. – за „Маскарад на плъховете“ (2008). Преди това бях писал за романите ѝ „Срещу вятъра“ (2003) и „През“ (2005). Боже, как лети времето, как довчерашните красиви „рокерки“ се превръщат в зрели жени и сериозни писателки и поетеси. Новият ѝ роман „Фабрицио Белли“ е доказателство за творческото израстване на писателката, за търсенето на нови теми и сюжети и тяхното реализиране.

И това не е случайно. През изминалите години Р. Василева издаде няколко книги с лирика, превеждаше активно испанска и каталунска поезия на български – Дамасо Алонсо, Антонио Мачадо, Рафаел Алберто, Х. Р. Хименес, М. де Унамуно, Блас де Отеро и редица други; но превеждаше и издаваше също и свои книги на испански: „Fabrizio Belli“ (novella, ed. United P.C., Austria, 2013), „El Mediterraneo en mis pensamientos“ (poesia, ed. Astarta, 2013), а в момента превежда новия си роман на испански – „Пепелище от бодли“ („Cenizas de espinas“). Възпитаник на Плевенската езикова гимназия и на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, дипломиран преводач в бизнес сферата, с няколко европейски езика, тя от години живее в Каталуния, Испания, член е на Съюза на независимите писатели в България и на Плевенското дружество на писателите. Преди това се занимава с театър, изобразително изкуство, работила е като журналист, редактор и екскурзовод. Днес се е отдала на сина си Янгър и скита в духовните и географски пространства между Тарагона и България. Писателка и поетеса с авантюристичен и деен дух, тя се опитва да осмисли философски и психологически своето (нашето) минало и настояще, за да ни направи съпричастни на своите възторзи, страдания и падения. Едно е сигурно: тя изследва Злото (Дявола), но търси Доброто във всичките му форми, защото вярва, че надеждата умира последна. А писането? „Писането е като дишането, казва Росица, или се получава и не можеш да живееш без него, или по-добре да продаваш сирене на пазара…“ Казва го така, както го усеща със сърцето си, и не се преструва или преиграва.

„Фабрицио Белли“ има интересна творческа съдба. Романът е издаден първо на български в пловдивското издателство „Астарта“ през 2013 г., а австрийското издание – на испански език в превод на Росица Василева – се появява през същата година с марката на „United P. C.“, което купува правата върху романа на испански език (не само за Испания) за три години или до продадени 3 000 бройки от книгата (и вече се продава в Amazon.co.uk). Книгата е привидно различна от предишните ѝ романи, образуващи своеобразна „трилогия“ с акцент върху емигрантството, младите и рока; извън сюжета, обаче, тя има и нещо общо с тях – българското „испанско“ емигрантство от времето на Прехода, една пределно опростена фабула, разказ за Доброто и Злото, омразата и любовта, бягствата ни от живота и завръщанията ни към него…, както и общото мото: „Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна“, на чиято тривиална пожелателност да фикционира и продава няма да се спирам, още повече че ми звучи като оксиморон, ако приемем авторефлексията в наратива като автентична.

Без да търси „историзъм“, и този роман е правдиво разказана камерна история, която таи предишен копнеж „по една изчезнала хармония“. С две думи – в България текат Промените след 89-а, една млада жена се влюбва в красив 39-годишен италианец, вероятно и богат, и напуска страната с детето си – Андрей (Андро, Анди), за да се превърне в затворничка в малкото градче Лониго в Североизточна Италия (ако използваме другата терминология – сексуална робиня) за девет кошмарни месеца. Текстът анализира именно този затвор, от който в последна сметка героинята намира изход – бягството, в Испания. Испания е новият Рай, а Италия – Адът. Или поне така изглежда. По средата са реминисценциите за отминалото време, България, един умрял живот, настоящ Ад (Италия) с Демон (Фабрицио Белли) в центъра, и бъдеще, което трудно можеш да предвидиш. В „Епилог“-а намираме елементи и от т.нар. Скокхолмски синдром (наричан погрешно и Хелзинкски): тъгата (симпатията към) от напускането на похитителя; мотив, който бързо е разсеян от идеята за Свободата („И дишах, дишах!“, говори Анди във финалното изречение на книгата, който кой знае защо е 77-годишен, когато репродуцира спомените си за онези години, изживяващ старческите си дни в един пансион недалеч от Барселона).

Дълго се питах: какъв роман е това – някакъв частен вариант на „възпитателната“ литература (Bildungsroman), роман за извечния стремеж към свобода, щастие и хармония, за вярата в Доброто и победата му над Злото, за съдбата на емигранта или що? Харесваше ми като писане и техника, но нещо ми се изплъзваше. Времето на Прехода, пречупено през личната драма (на емигранта, на т.нар. сексуална робиня)? Или нещо, което крие психологическо-еротичен заряд – като „Историята на О.“ на Полин Реаж (с двукратно българско издание, филмирана и носеща скандал)? Психодрама от феминистка? Нещо като „Широко затворени очи“ (1999) на Стенли Кубрик? Но не. Българската периодика „Лична драма“ и Интернет са претъпкани с подобни истории, коя от коя по-драматични и скандални. Тогава?

„Да се напише история като тази, е повече от това тя да бъде изживяна“, гласи началното изречение на Р. Василева във „Вместо пролог“. И тук е „заровено кучето“. Росица е писателка от класа и с биография и не бих очаквал от нея простото копиране на действителността без никаква идея зад него. Нашият голям политически емигрант и журналист Петър Доков казва в едно свое интервю: „… нека [българската литература] бъде човешка и проницателна, открита и заедно с това възвисена“. Романът на Росица Василева се доближава именно до тази класическа формула, защото писателката е изживяла предишните си страхове и падения и може да си позволи да „поучава“ и да ни направи съпричастни (емпатията) на личната (си) драма, и едновременно с това да бъде отстранен, обективно-хладен наблюдател и прозорлив анализатор на това-наоколо-тук-и-сега. С много обич и тъга…

Не знам защо се сетих за един паралел с тазгодишната Нобелистка Алис Мънро – в сборника си „Бягство“ („Runaway“) канадката разказва семпли истории на семпли жени, които са еманципирани, но не и смели, те опитват да се променят, но не успяват. Героинята на Росица е смела 29-годишна българка, която не изглежда смела до критичния момент, в който трима маскирани я изнасилват зверски в къщата-затвор през очите на сина ѝ. Познато. Тогава тя взема решение за бягство от Ада, което бихме могли да тълкуваме като хепиенд. „Бягството не винаги е добър съветник, но може би все пак е, ако си в схватката на мъж, който използва женската ти слабост, за да те превърне в машина за удоволствие“, пише в синопсиса към българското издание на романа. Да вземеш решение, означава да свършиш половината работа. И това съвсем не е малко, когато означава да се измъкнеш от лапите на Фабрицио Белли (в превод личното му име означава „занаятчия, ковач“, който иначе държи пицария) – един проклетник, лъжец, побойник, мъченик на собствените си пороци, нещастник, живеещ на кредит, роб на низките си страсти, жесток, циничен и егоистичен мъжкар, сатанист, „Казанова“ (но на който „му липсва последователност, грация и въздържаност“), объркан, зъл, отмъстителен и демоничен човек. Да вземеш решение, да избягаш, още не означава, че си приключил с една част от живота си. Остават спомените и обсебващата сила на Фабио Белли върху морала на околните, от които не можеш да избягаш. Ето защо „Фабрицио Белли“ не е мейнстрийм, а висока драма върху човешкото страдание и обсебващата сила на любовта – или поне това, което някои си представят като любов. Роман за тържеството на Доброто над Злото и Дявола: „Приживе мама до последно казваше, че човек сам кове la sua fortuna, но че по-важно от всичко останало е вярата в Него, в нашия Бог. Така и растях, в Божие подчинение, милосърдие и страхопочитание“, пише в спомените си вече възрастният Андо, които съставят корпуса на този великолепен наратив.

В SpainBG (Портал на българите в Испания, от 9.09.2013 г.) чета: „Фабрицио Белли“, или как се сбъдва мечтата на една българска писателка в Испания“. Там пише, че една мечта на Росица – нейният превод и договора с австрийското издателство за правата над романа ѝ – вече не е мечта. Хепиенд, какъвто е и финалът на „Фабрицио Белли“, нещо рядко за българската литературна традиция, но който определено не вкарва текста в литературния мейнстрийм. Мисля, че Росица Василева е талантлива българска писателка с емигрантска съдба, която е разбрала важното условие, че и зад граница се пише и издава трудно: „Човек може да го проумее само ако е откровен, добър и чист“, казва тя, „нещо като приказката за Шарл Перо за Пепеляшка и златната ѝ пантофка…“