Владимир Шумелов
Критика и персоналии
Радка Пенчева, „Писателят: лица и спомени (Критика, персоналии)“, изд. „Фабер“, В. Търново, 2014, 220 с.

Професионалните интереси на д-р Радка Пенчева са трайно свързани с литературната история и критика и литературната архивистика – области от литературознанието, които имат преки допирни точни и с дейността ѝ като уредник на къщата-музей „Емилиян Станев“ във В. Търново повече от две десетилетия. Ето защо логично многобройните ѝ публикации, участия в научни форуми и др. под. имат за основна тема живота и творчеството на акад. Ем. Станев, големите имена на художественото слово у нас, но също така и малко известни или почти неизвестни на широката читателска аудитория български литератори и културни дейци от близкото и по-далечно минало. Пример за обективна и коректна изследователска работа са нейните самостоятелни критически изследвания „Литературният архив – недоразказаната памет“ (2003), „Творческият архив на Емилиян Станев и историческите му визии в романа „Иван Кондарев“ (2009, докторска дисертационна монография), „Сюжети на забравата. Реванши на паметта“ (2011), „Страници и странници в българската култура“ (2013). Освен тези качества на посочените трудове, ще споменем думите на проф. Иван Сарандев към цитирания докторат: „Книгата на Радка Пенчева за Емилиян Станев е зачената с обич и завършена с поклон пред големия българин и художник ЕМИЛИЯН СТАНЕВ.“, а авторката се отличава с „организираност, трудолюбие и дарба“. Сам аз нееднократно съм писал за нейни критически книги: „Литературни архиви и персонализъм“ (в кн. „Накърнимото“, „Жанет 45“, Пл., 2004), „Иван Кондарев“ на Емилиян Станев – една реконструкция върху основата на архива“, „Литературната памет: забранени/забравени сюжети“ (в кн. „Лисица в кокошарника“, „Фабер“, В. Търново, 2013), и там съм ги представял като важни национално-идеологически изследвания с допълващи корпуса на литературния персонализъм текстове.

Новият сборник с критически статии и портрети на д-р Радка Пенчева потвърждава авторските постижения от предишните нейни изследвания и ги продължава в посоката да разчете „литературата като жива памет“ (проф. Елка Константинова), стъпил върху стабилната основа на документа и архива; разширява нейните търсения върху „културната биография“, а персоналистичният ѝ избор съчетава както традиционна (основно), така и интердисциплинарна методология. С дълбок хуманистичен патос тази книга продължава и линията на един обективен „реваншизъм“ по отношение на литературната памет, историческата памет изобщо, което се оказва твърде полезно за народи с къса историческа памет, което българите непрекъснато демонстрират.

В структурно монолитен текстови корпус д-р Радка Пенчева представя автори от различни периоди на българската литература и култура, автори с различен принос в изграждането на новата българска художествена и критическа словесност. Подредбата на статиите и потретите не следва строга хронология – като поява в публичното пространство във времето или като следващи един от друг текстове, но целият корпус от критически текстове обхваща книги и имена от книги и събития от 2003 г. до днес. Техният избор не е случаен и е подчинен на целта да се въведе ред в безредието на нашата литературно-историческата процесуалност, подчинен на строго етичен кодекс. Именно този кодекс, обединяващ елементите на персоналистичната доктрина (особено лансирана и защитена от проф. М. Неделчев) и хуманитаристката идея за защита на общочовешките и национални ценности в условията на демокрация, преминава като червена нишка през всички текстове. А в тях ще открием завръщането към Иван Вазов (чрез спомените на Вера Вазова), ще се върнем към епохата на Фердинанд (чрез думите на официалния хроникьор на това време Добри Ганчев), ще прочетем „откъснатите страници“ за Анна Каменова, ще се докоснем „документално“ до Светослав Минков, ще пътуваме по света чрез българските пътеписи от началото на XX в., ще разгледаме различни страни от живота и творчеството на О. Василев, Ст. Чилингиров, Н. Й. Вапцаров, Й. Йовков и др. Както и в предишните книги, и тук повечето публикации имат евристичен характер, позовавайки се на архиви и свидетелски показания; в някаква степен те се опитват да реабилитират забравени/забранени от историята сюжети и имена (какъв е „случаят д-р П. Момчилов“, но не само). Много текстове в този сборник са критически ориентирани към най-нови български автори, появили се през последните години с критически сборници, монографии, проза или поезия: Румяна Пенчева, Йордан Каменов, Нина Пантелеева, Емил Андреев, Тошо Дончев, Пеньо Цонев, Румен Стоянов и Йордан Атанасов, Владимир Шумелов, Георги Тенев, Здравка Евтимова, Павел Павлов, Бойка Асиова, Веселина Цанкова, Николай Иванов, Георги Николаев, проф. Венко Александров и др. Особено пространни и задълбочени, с познаване на научната област, в която творят авторите, са статиите за проф. Йордан Йорданов („Антропологията: човекът отвъд обществата, обществото вътре в човека. Опит за портрет на един антрополог. Нови размишления“), за проф. Румяна Йовева („Текстът Емилиян Станев. Диаболичният човек“), за проф. Мария Младенова (като изследовател на творчеството на Йордан Радичков). Всички те сглобяват един пъзел, без който рефлексията на образа на българската литературна наука и художествена словесност не би бил пълен.

Освен чистия, ясен и овладян критически език, на който са написани критическите текстове, трябва да отчетем и тяхната аргументираност и системна последователност, съчетаването на различните традиции в жанра „културна биография“. И не на последно място – преклонението през учителите, което е приоритет само на духовно извисените и широкоскроени творци, които са осъзнали, че нищо не почва и нищо не свършва с нас. Ето защо тази книга завършва с текстове, посветени на тях – Любомир Георгиев и проф. Мария Младенов (или индиректно, разглеждайки „Философско-историческите романи на Емилиян Станев“ от проф. Румяна Йовева).