Бих похвалил “Приказки от Виенската гора” на Лилия Абаджиева, защото от съвсем банални неща се е получило приятно и уютно представление, и ако фасцинирането се казва за големите спектакли, то липсата на скука — трябва да се каже за добрите. Това е салонен опит, театър между познати: той издава внимание, без да изисква следене на детайлите, а сцените са така снадени, че нито онова, което вече е показано, изчезва напълно, нито пък натежава нататък.
Силните места: масовите сцени; онези цитати от други представления на Лилия Абаджиева, които са уместни, например гол танц с куфари в пушечна гора, който отпраща към танца с акордеони във “Влюбеният Вертер”; масовото сбиване върху въртящата се сцена, добре разделено хронично на две части — жени удрят мъже и мъже удрят мъже; замирането в статуарни групи, което изблъсква напред действието; неврастеничното общуване, което — ако представлението носеше и културно-исторически реалии — би паснало с виенското преживяване на личния контакт; танците, които са направени чисто и без пошли еротични претенции; най-сетне, напрежението в чисто актьорските сцени, което се мотивира като неврастения, но се зачита като нов пласт енергия в спектакъла, който обаче не показва неопитност.
Слабите страни: текстът, който през повечето време е обикновено дърдорене (общо взето подобно представление би минало и без текст); съвсем неясният сюжет, който се свива до едно добре изиграно откровение, до новината за смъртта на някакво дете, което дори не се е появило; музиката, която е неравномерно търпима — заради редуването на кафеджийски валсове с думкане от някой клуб.
Нещата са се получили по ръба: масовите сцени са все пак ювелирни, а общуването е все пак препятствано, сюжетът все пак се оплита. Както се казва, във всяко представление на Лилия Абаджиева има дъжд; е, в това няма и пак става.
“Приказки от Виенската гора” от Йодьон фон Хорват, реж. Лилия Абаджиева, УТ “НАТФИЗ”, 2004