Владимир Шумелов
„Бавно“ на Мирела Иванова
Мирела Иванова, „Бавно“ (стихотворения) /„Бавно“ (разкази), ИК „Жанет 45“, Пловдив, 2009.

Тази нестандартна донякъде книга на Мирела Иванова свдоява поезия и белетристика в едно книжно тяло (квадратно, с обърнати на 180 градуса почти идентични корици в изпълнение на Греди Асса, който е автор и на рисунките в стихосбирката), по формулата „2 в 1“ (вж. едноименния цикъл от „Теория“ и „Практики“ в стихосбирката). И ако по-широката маса четящи свързваха името на М. Иванова досега изключително с поезията (сбирките „Каменни криле“, „Шепоти“, „Самотна игра“, „Памет за подробностите“ и т.н., поетичното общество „Петък 13“, различни четения в Лондон и другаде преди години, преводи, свързани с латвийски и немски автори, поетични награди), с други нейни изяви в медии, като автор на публицистика и есеистика, литературна история и архивистика (да не забравим музея „Иван Вазов“ в София), настоящата необичайна книга ще ги учуди. Но само донякъде. По две причини: едната е литературна – различните жанрове тук не се бият, това не са точно „две самостоятелни книги“ (според Гергина Кръстева в „Толкова „Бавно“ – в нас и наоколо“, „ЛВ“, бр. 26, 15–21.07.2009 г.), дори формално да е така, дори сюжетите в иначе наративната поезия и разказите да текат различни между „голямата блъсканица“ т у к и стъписващата „една чужденка“ хармония, красота и „бавност“ о т т а т ъ к, дори тези сюжети да са ситуирани в различни времеви пластове – преди и след цезурата 89-а, те гравитират около една молитва, завършваща така: „... дишай бавно и равномерно, / дишай бавно и равномерно.“ – не знам защо я асоциирах с началната песен „Дишай“ на „Пинк Флойд“ от „Тъмната страна на луната“ (1973) – „Дишай, дишай сред простора. / Мисли за себе си и за останалите хора“, или нещо подобно, но това е без значение в случая, важното е, че и двете „Бавно“ разказват синдрома на „разбитото сърце“, историите на съкрушения, на „заседналия“ по пътищата на живота човек, който откакто се помни се опитва и все не успява „да смести отвън с отвътре“, да синхронизира външния живот с Аз-а, с духа си, да постигне хармония, цялост; втората, на пръв поглед, е паралитературна – със сигурност съвместния съпружески живот с един толкова качествен разказвач като Владимир Зарев, извън всичко останало, си е казал думата („Тя [Мирела Иванова] възвърна интереса ми към променящия се свят, към заниманията ми на писател. В благодарността си аз ѝ посветих навярно най-значимия си роман „Поп Богомил и съвършенството на страха“, тя го заслужава“ – в Анкета с писателя на Николай Димитров от книгата му „Из лабиринтите на битието“, изд. „Фабер“, В. Търново, 2007).

Разбира се, след „успоредните прочити“ на Гергина Кръстева (вече цитирана) и на Яница Радева – „За какво разказва „Бавно“ (пак там), е трудно да се прибави нещо. (Или да речем нищо незначещото дублиране на заглавия – „френският“ роман „Бавно“ на М. Кундера, излязъл на български през 2009 г., и настоящата сдвоена книга на М. Иванова.) Ако говорим за разказвача Мирела Иванова (като относително по-ново амплоа), трябва да изтъкнем, че тя е готов, завършен белетрист, с усет за модерните белетристични техники и камерните психологически драми, но в същото време тя ни дава знак, че и в областта на романа би имала успех. В поезията си Мирела Иванова продължава да дълбае (интелектуално) върху теми от предишни свои книги – традиционните: за самотата, приятелството, любовта..., но вече пречупени през призмата на по-големия опит – житейски и творчески, в който граничната десетоноемврийска дата заема особено място; лириката продължава да бъде нейна запазена територия, запазена марка за обич, женска интуитивност, непредвидимост, хаос и какво ли не, но когато настъпи „привечер“ (ах, тази привечер, която все отлагаме, но тя идва винаги неотменно)... Тогава се стремим да забавим забързания ход на времето, искаме нещата да се случват бавно, укротено, уютно, установено, регулярно, уверено, по канона (или както пише в един свой фрагмент от книгата си „Привечер“ Светлозар Игов: „През пролетта обичам изгревите, през есента – залезите“). Заслугата на „Бавно“, като на всяко истинско произведение на изкуството, е внушението, че „бавността отхвърля всичко, което е прагматично, случайно, нетрайно [...], но бавното позволява съсредоточаване върху пределните въпроси, върху екзистенциалните стойности“ (Г. Кръстева). И го прави по един възхитителен начин.