Гергина Кръстева
Не по Маркес, но не и по Ева
Гергана Атанасова. „Ковачът на слънцето”. Фондация „Чудомир”, Казанлък, 2009

От дълго време не бях са радвала така непосредствено на поетически текстове. По случайност първата ми среща с поезията на Гергана Атанасова се оказа и първият текст („Продавачката на портокали”) от книгата, която впоследствие с удоволствие и неколкократно четох – „Ковачът на слънцето”. Възхити ме непосредственото чувство и лекотата на живата, жизнена метафорика. Началото на „Продавачката...” („безумно синята ѝ рокля с копчета / от портокали / самодоволен / през екватора на кръста ѝ / се е изтегнал / погледа на стария зарзаватчия...”) се оказа своеобразна увертюра към един наглед непретенциозен, но всъщност рафинирано премислен и едновременно с това щедър художествен свят, в който усещането за влизане в уж познатите модели на атрактивни лични митологии все пак успява да изненадва с особена естественост. Като че ли всяко от стихотворенията на Атанасова умишлено провокира игра на сетивата, непрекъснато подава метафори, с които и парадоксално изговоря невъзможността да се изговори ежедневния свят, и го „приковава” в уюта на собствената му неповторимост. Така вестникарката е не просто „момичето от будката за вестници”, а „измачканата черно-бяло снимка/в джоба на града”(„Вестникарка”), студът е „тъмна февруарска дума”, а „слънцето се лута изоставено без преводач” („Прозаичен февруари”), април е описан така: „април заменя синовете си за бури. / Бледнеят между веждите му първите ята (...) Дими в окото му зеленото на храстите” („Април”).

Твърде ценно в тази лирика, струва ми се, е финото преодоляване на лепкавата представа за т. нар. „женско писане”. Въпреки че Гергана Атанасова конструира по женски пищен свят, в който разноречиво заблестяват както внезапно избухналата и леко иронична мъдрост, провокативно прицелени в уж-някакво-случване („Муза в ухото на парка”, „Пикник”, „Жената-сричка”, „Не по Маркес”), така и утаеното безвремие, спотаяващо поетически смисли от сътворението насам („Притча за сътворението”, „Реброто на Ева”, „Хлябът на живота”, „Берачка на смокини”). Тази своебразна сглобеност на взривове и спокойствия се удържа от специфичния хлад на мъжките разроявания, изпълващи книгата в множество превъплъщения. Но във всяко едно от тях се долавя Мъжът – взрян в хаоса на женското („Мъжът с най-голямото око”), повтарящ контурите на емоционалните му граматики („Автограф”), въпреки нетрайностите – Създател, Събирач, Съхраняващ („Резбарят на времето”, „Косачът на дъждове”, „Пастирът на ветровете”, „Ковачът на Слънцето”). Припознати като близки („Срещнах странни мъже...) или липсващи („Мъжете, без които се харесвам”) мъжките присъствия в тази книга като че ли доизричат женското и това е подозрителна необходимост за едно писане, което уверено можем да възприемаме и като моделиращо „елегантната рационалност” на света. Тъкмо заради това усещане (дълбоко вярвам, че не е заблуда, породена от първо впечатление) мога да подмина с миналовековна носталгия незабележимите романтични отблясъци, „прорязващи” текстове като „Ракурс” и финалния „Чудеса в шепата”.

Но не мога да не повярвам на писане, което предлага стихове като тези: „Обтяга се по кръглата си майска траектория / настроен с камертони и стрели сезонен дъжд. / И прекипяват от мухи и любопитни хора / градските балкони, / допрени в упор на разгърдените локви. / Срутват се стрехи.” („Дъждовен вехтошар”).

Писането на Гергана Атанасова е твърде уязвимо – привидната му лекота трябва да удържи напора на сгъстената образност, да игнорира залитането по сантимента, да се припознава в нови различия. Как ще се опази и оглежда във времето е въпрос, в който крия и тревогата, и любопитството на очакването си.