Владимир Шумелов
За белетристиката на Мирча Елиаде
Мирча Елиаде. Младост без младост. „Авангард Принт“, Русе, 2008

Странно наистина. Когато през 2008 г. държах в ръце ръкописния превод на „Младост без младост“, който пуснахме в бр. 9 („И“) на алманах „Света гора“, не очаквах, че малко по-късно ще чета цял том (550 с.) с „фантастичната проза“ на Мирча Елиаде. За което не само аз, но и цялата интелигентна българска четяща аудитория сме благодарни – на първо място на О. Стамболиев (превод, подбор, предговор, ще вметна – и добавените в края на книгата „Летопис за живота и творчеството на Мирча Елиаде (1907–1986)“ и „Книгите на Мирча Елиаде“), и, на второ – на Румънския културен институт, с чиято финансова подкрепа книгата е на пазара. За мислител от ранга на М. Елиаде може да се пише и говори безкрайно. Ще спестя суперлативите си, защото само информацията от приложенията в края на тома действа потискащо: М. Елиаде живя близо 80 години и издаде над 70 заглавия (на български по-интензивно е издаван след 1989 г., и то научните му изследвания); зад сухата статистика обаче се откроява пълнокръвен живот на световен интелектуалец, гражданин на света, един от бележитите писатели, есеисти и мислители на XX век. Голяма част от интелектуалното му наследство е писано на френски и английски език, особено след емиграцията му в Париж през 1945 г. (преди Втората световна война Елиаде работи на различни служби на Запад и странства из Европа), но немалка част, особено прозата му, е на родния румънски език. („Пиша прозата си на румънски, на езика, на който сънувам и мечтая.“) За огромното по обем и значение научно творчество на М. Елиаде няма да говорим, макар че то е тясно свързано с белетристиката му. „Той е прав – пише О. Стамболиев в предговора си „Мирча Елиаде – Време и Завръщане“, – че не сравнителната митология и история на религиите, а собственият му жизнен, интелектуален и духовен опит, както и въображение са му подсказали неговите художествени образи. Но темите – и преди всичко Времето – и в новелите, и в романите, и в научните му трудове са всъщност еднакви.“ Трябва да признаем, че селекцията на творбите в настоящия том е достатъчно представителна, перфектна и обоснована от О. Стамболиев, за да добием пълна представа за белетристиката на Елиаде, за търсенията му в тази област на художественото слово и постиженията му в нея. (За отбелязване е, че литературният му дебют е романен – „Изабел и водите на Дявола“, 1930 г., но първото си литературно съчинение пише още през 1922 г. – „Роман за късогледия юноша“, един автобиографичен текст, който ще бъде публикуван едва 64 години по-късно; до началото на 20-те години на XX век той е поставил името си под 50 научнопопулярни статии и литературни очерци... В случая с „Младост без младост“ става въпрос за селекция „фантастична проза“ – понятие условно, колкото е да речем „литературата на факта и документа“. Независимо обаче как ще я формулираме – „фантастична проза“, магически реализъм, интуитивна логика, езотерична фантастика и т.н. – понятия, все ограничаващи и недостатъчни за дефинирането ѝ – това е белетристика с най-високи естетически качества, която няма (почти) нищо общо с днешните понятия фентъзи и сайънс фикшън. Тук впрочем е мястото да изтъкнем предимствата на тази проза, независимо че още в средата на 30-те години на миналия век, когато Елиаде е достатъчно известен, поне в Румъния, се появяват критики към неговия „небрежен“ стил на повествование, за разлика от „по-пластичната и елегантна“ фраза в научните му текстове. („Аз мисля, че най-важното е какво ни казва една книга, а не толкова как е написана“ – е отговорът на М. Елиаде.) Ако търсим външни сходства, бихме сравнявали неговата проза с тази на Фр. Кафка, Р. Музил, Платонов, Булгаков, Д. Хармс, Льоса; с У. Еко или Дан Браун и др., но тези външни белези опират по-скоро до фабулни или сюжетни трикове, до външна техника, които „Мостът“ (един от програмните му разкази) отрича. Или както пише О. Стамболиев: „Може би затова е почти невъзможно да се преразкажат новелите и разказите на Елиаде“. Авторът се отказва от рамките на историческата хронология, за да се очертаят по-добре „координатите на „свещеното“ (сакралното) пространство и атмосферата“. Според румънски изследовател повествователният модел на Елиаде е „митологично-полифонична реч“. Това доказва и структурата на разказа „По улицата на Спасителя“ – поредица от истории-епифании с отворен финал, без авторът да тълкува или разяснява тайните на събитията и явленията, изпълнени с езотерика и символика, както и „затъмненията на Възвишеното в непосветения свят“. Елиаде продължава търсенията във фантастичната проза на своя знаменит предшественик романтика Михай Еминеску, както и на следващите го майстори – Йон Лука Караджале, Гала Галактион, Войкулеску, Ч. Петреску, М. Садовяну и Павел Дан. За разлика от тях обаче той пресъздава и тълкува най-вдъхновено древната митология в духа на сакралната двойка Възвишено – Земно като опозиция, но и като взаимно допълващи се понятия. „Аз ще възвърна достойнството на метафизичната проза, която пренебрегват реалистите, издигнали на пиедестал психологическия анализ за сметка на спектралния“ – пише Елиаде в Дневника си. И още: адаптирайки митовете, митологията за съвременното съзнание, той се опитва да докаже, че „днешният човек не по-малко от първобитния се нуждае от митове и поучителни истории“. Важен в този аспект е „инструментариумът“ от двата финални текста на книгата – „Възвишеното и Земното“ и „Митичният остров Евтаназиус“, които играят ключова роля към разбирането на прозата на Елиаде... За финал – две думи за малкия роман „Младост без младост“ (заглавие, вдъхновено от румънската народна приказка „Младост без старост“), дал име на тома с „фантастична проза“ на М. Елиаде. „Случаят“ този път е, че когато през човешкото тяло премине електрически заряд с огромен волтаж, това може да предизвика в организма мутация. Освен това такъв мощен заряд (от поне един милион волта) не само че нямало да убие човека, но щял да предизвика и тотално регенериращо действие. На с. 48 Професора обяснява на своя „пациент“, улучен от светкавица, че горните думи са породени от интереса на Гестапо към подобни експерименти и най-вече от теорията на д-р Рудолф, приближен на Гьобелс. Историята, както може да се предполага, е безкрайно заплетена и интересна. Може би затова е филмирана (1980) от Франсиз Форд Копола в Балчик и Букурещ за Холивуд. През същата тази 1980-а романът е публикуван за първи път на румънски в Париж; през същата година Лионският университет „Жан Мулен“ предлага М. Елиаде за Нобелова награда; следващата 1981 година изд. „Галимар“ публикува романа на френски под названието „Времето на един столетник“, а през 2008 г. същият роман, в комплект с друга „фантастична проза“, излиза и на български език. Желаем ви приятно четене в компанията на Мирча Елиаде.