Владимир Шумелов
„... докато сам се превърнеш на вятър“
Аксиния Михайлова, „Най-ниската част на небето“, колекция „На острова на Блажените“, ред. Екатерина Йосифова, печат „Симолини“, С., 2008.

Винаги съм харесвал Аксиния Михайлова – и като жена, и като поетеса и характер. Макар че я познавам по-скоро бегло, еднократно може би, от онова явяване на конкурса „Южна пролет“ през 1995 г., когато тя участва с дебютната си стихосбирка „Тревите на съня“ в конкуренция с Елена Алексиева, Марин Бодаков, Станислав Градев, Емил Иванов, Георги Николов, Яна Соленкова и др., за които (другите) по-късно не чух нищо, или почти. Тогава аз спечелих „Пегаса“ за белетристика, а тя за поезия – не. Спечели го Георги Николов. Не това е важното, знаем как е по подобни конкурси, макар и до днес Хасковският да си остава най-старият и авторитетен литературен конкурс. Още тогава обаче бе прокарана явно демаркационната линия (а всъщност далеч по-рано) стари (леви) – млади (десни), колкото и условна сега тя да изглежда. Ние бяхме от страната на „младите“. Днес не сме млади. Още в средата на 90-те Аксиния имаше солидна творческа биография като поетеса и преводачка, работеше в изд. „Парадокс“, беше един от основателите на небеизвестното сп. „Ах, Мария“ (впоследствие „Ах, Мария и приятели“, с Румен Баросов) и член на редколегията му, като студентка беше печелила награда за превод (на Жорж Батай)... По-късно от печат излязоха книгите ѝ „Луна в празен вагон“ (колекция „Аквариум Средиземноморие“, 2004), „Три сезона“ (2005), „Krotenie“ (Братислава, 2006), участваше в редица европейски и световни фестивали и форуми за поезия, през 2002 г. беше един от учредителите на франкофонското поетическо движение „Cap à l’Est“, превеждаше и съставяше антологии на съвременната литовска (2007) и латвийска поезия (2008), както и отделни книги с поезия и проза и т.н. Но за поезията ѝ, и по-конкретно тази в „Най-ниската част на небето“. Първо, тя е отпечатана на завидно полиграфическо равнище, колекционерски (като част от колекция „Аквариум Средиземноморие“ – „Луна в празен вагон“, и колекция „На острова на Блажените“ – „Най-ниската част на небето“, водещ редактор и на двете е Румен Баросов). Тази чудесна поезия има корени, за които си заслужава да говорим. Имах късмета, че преди книгата ѝ четях/препрочитах „Привечер“ на Светлозар Игов. В „Югът“ на Марсел Пруст той пише: „Нейде в огромния си роман, не си спомням вече къде и цитирам по памет, Марсел Пруст казва, че не съществува област, която да няма свой юг. Запомнил съм тази мисъл, защото отдавна искам да напиша нещо по-голямо за „средиземноморските начала“ в нашата култура, всъщност доста оскъдни, макар че ние принадлежим и на средиземноморския свят.“ Ето за тази „южност“, „тъга за юг“ (К. Миладинов), за това „средиземноморско“, за тази pensée du midi става дума, когато четем А. Михайлова (можем да допълним този ред с още определения на Св. Игов, провокирани от М. Пруст – че българската култура е колкото „медитеранска“, „антично-полисна“, „морска“, толкова повече тя е „балканско-континентална“; но тя е и „земя пределна“ според П. П. Славейков, което според Св. Игов трябва да разбираме „по-скоро в транзитивен, а не във финален смисъл, т.е. като междинна и кръстопътна, а не като крайна и гранична; предел тук значи не край, а преход, мост“ – вж. „Homo balcanicus: кръстопътният човек“ в кн. му „Привечер“, 1999 г.). И какво, ще кажете, къде е медитеранското у Аксиния? Ще кажа, че то е в повече в „Луна в празен вагон“ (за което говори и колекция „Аквариум Средиземноморие“, в която излиза) и по-малко в „Най-ниската част на небето“. Колекцията „На острова на Блажените“, под „шапката“ на която излиза втората книга, показва един нов непресъхващ интерес към голямата Славейкова книга с това заглавие. Тук не става дума за римейк (Атанас Натев), нито за травестиране или модерна версия (Златомир Златанов). Става дума за улавяне на духа на времето, в което живеем, в трагично-изповедалните по женски омекотени образи, в пейзажа, част от който е и лирическият герой, в отелесяването на света наоколо, в неговото оживяване (като някакъв хилозоизъм). Тази стихосбирка е по-пестелива на изразни средства, по-лапидарна от „Луна...“, тя е по-земна, търси пределите в нещата, лимитите на чувствата и страховете ни и ни внушава, че те са там – в „най-ниската част на небето“, хоризонта, където изгрява и залязва слънцето, където се раждат и умира денят и живота, хоризонт, който трябва да преодолем както страха от смъртта. Може би като преоткрием детето у себе си и възвърнем забравената си сетивност, „наблюдавайки / колко съвършена е / в детството си смъртта, / колко свободна“. Или като се научим да пускаме хвърчила: „да пускаш хвърчила / е като да населяваш душата си / с нови небеса, / докато сам се превърнеш / на вятър“.