Владимир Шумелов
„Този е възможно най-добрият ни живот“
Николай Фенерски. Апокалисисът е дело лично. „Жанет 45“, Пловдив, 2009.

Познавам Николай Фенерски от края на деветдесетте. Правех един вестник за култура – „Артфорум“ – от национална (струва ми се) значимост; по това време (1999) беше седмичник и при мен в редакцията идваше въпросният млад човек – студент последна година „Славянски филологии“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Носеше разкази, а май пописваше и стихове. Като повечето. Пред една февруарска седмица на 99-а в „Артфорум“ излезе неговият разказ „Кучета“, а след година и „Хумано“. „Хумано“ спечели II-ро място в конкурса на вестника за къс разказ под мотото „Да не си изцяло на света. Да си си в неговата светлина. Да ти е под око. Нов“ (Й. Йонеско, „Открития“) заедно с „Котлонът, който изсвири Брамс“ на Я. Янков, а третото място бе за Ив. Сухиванов за „Лудата“. Събитието от март 2000 г. е запаметено със снимки. На една от тях му връчвам наградата, на друга сме седнали на една маса в интерхотела във В. Търново – аз, той, Янислав и Евгени, който работеше технически по вестника, и пием водки. По това време беше вече женен, с дете, което не го оставяше да спи безкрайни денонощия. Живееха в общежитията на университета. После завърши и се запиля някъде, май към Попово. Обаждаше се от дъжд на вятър, но продължаваше да пише. Пращаше ми разни неща по имейла: великолепният разказ „Жълто“ излезе през 2003 г. в алманах „Света гора“ (и който кой знае защо не виждам в дебютния му сборник), мисля, че и „Дъждовният есенен ден“ (първи вариант) бе напечатан, а сигурно и други. Докъм 2004 г. разменяхме по-оживена кореспондения: бе подготвил някакъв роман, аз го прегледах и му написах писмо, а той ми отвърна по имейла: „Естествено, в първия момент се отчаях, все някога ще трябва да се разделя с илюзиите си, дори помислих за литературно самоубийство..., но още е рано. Сериозно: имам идеи как да претворя замисъла си и ще ти ги споделя. Всичко, което си отбелязал, ме дразнеше и мен, но имам слабост към тези неща, нали разбираш, знам, че нe ми вършат работа, но някаква емоция ме свързва с тях. Смятам от цялото нещо да остане един или няколко по-кратки разказа, като акцентът да пада върху различни по-обособени идеи. Може би още не съм готов за романа, а и не го виждам като роман“. Е, роман не стана (бях му писал за „Клошмерл“ на Г. Шевалие и за други автори, за грешки, произтичаши от едно такова дебютно писане и пр.), но сборникът, който сега чета, е отчасти цикличен и великолепен; престоял е две години в ИК „Жанет-45“, а личи и прецизната редакторска работа на Б. Минков... Тези детайли от контекста на познанството ни са важни, защото засягат възлови моменти в живота на двама ни. Впрочем длъжен съм да спомена още един: издателят на вестника се изтегли в София и той спря на 50-ия си брой (набран, страниран и така неизлязъл), но последната книга, която „ПАН-ВТ“ пусна от В. Търново, бе преводната книга „От далечината на времето“ (2003) на словашкия белетрист Павол Ранков. Преводач на книгата беше Николай Фенерски, който представи с уводни думи и П. Ранков – „едно от най-привлекателните лица на малко познатата ни словашка литература“ (по неговите думи); предстоеше и публикуването на втората му книга „Ние и те / те и ние“ с помощта пак на литературния информационен център „Slovia“ в Братислава, което така и не се осъществи, мисля. С рецензия за „От далечината на времето“ завършва и моят критически сборник „Накърнимото“, излязъл през 2004 г. в ИК „Жанет-45“. По щастлива ирония същото издателство публикува и дебютната книга на Николай Фенерски „Апокалипсисът е дело лично“ в престижната си поредица „Гамбити“ през 2009 г. – годината, през която Николай навършва 35 и с въпросите, които всеки творец си задава на тая възраст. Споменавам, разбира се, Ранков по съвсем други причини: и Ранков, и аз, и Фенерски, изглежда се вълнувахме от едни и същи проблеми, пишехме по един сходен начин – в една стилистика, която различни критици определят като „постмодерен“ наратив. А и бяхме живяли едновременно в един „белязан“ географски топос – Централна и Източна Европа, в който дълги години господстваше комунизмът. Без да навлизам в познатия дебат за постмодернизма, ще завърша този паралел с едно изречение от рецензията си за Ранков: „Така или иначе включването на термина „постмодернизъм“ в този текст е условно и несигурно е обозначаването на един литературен поток у нас (и в Словакия) от радикални писатели, скъсали с традициите на соцреализма (най-общо) като такъв. И още нещо: Ранков ми е близък, защото носи менталността на 90-те години; защото носи усещането за „изхвърлеността си от институциите. И съответно – от институционализираните и институционални езици“ (Й. Ефтимов, „Защо съществува или не съществува поколение на 90-те?“, ЕП в „Литература плюс култура“, grosni-pelikani.bg, 25 май 2001 г.); и най-сетне в техническо отношение се опитва да рециклира оная проза, която за улеснение тук ще наречем четивна, „бърза“, „лека“... Ето как дойдохме естествено до двете тенденции, ако можем да ги наречем така, в писането на Н. Фенерски: една – реалистична, клоняща обаче повече към чудатостите на един Радичков наратив, и втора – постмодерна, в която наративът е основан на различни похвати и техники от постмодерния инструментариум: лесно тук ще открием фрагментарното, колажа, нонсенса, пародията (автопародията), иронията, пастиша, играта, палимпсеста, цитата (автоцитата) и пр. Разбира се, това деление е несериозно. (И тук би следвала голямата скоба: Фенерски трудно се вписва в някакви критически разпознаваеми рамки на българската проза от 90-те години и след това; тя обема голямото пространство от т. нар. „лалугерска проза“, ако си послужим с израза на неговия редактор Б. Минков от текста му „Нерешителната литература“ в сп. „Език и литература“, бр. 1–2, 2004 г., та до „женската“ белетристика, преминавайки през разнопосочни търсения, които тук е излишно да формулираме, но ясно разграничавани като типове – „традиционно“, (квази)реалистично писане и „постмодерно“ такова.) Въпреки своята постмодерна обвивка текстът на Н. Фенерски е удивително чист, ясен, кристално прозрачен в своя автобиографизъм и „автентичност“; авторът владее магията да разказва за себе си и едновременно с това читателят да чувства историята като нещо лично преживяно (както казваше Хемингуей). Понякога ти се струва, че е искрено наивен, друг път – че те лъже, играе, разказвайки сънищата си, но продължаваш да му вярваш, защото, ако не го познаваш, трудно прокарваш демаркационната линия фикция–факция – пък и има ли смисъл?... Първото впечатление, което сборникът „Апокалипсисът е дело лично“ оставя, е неговата нехомогенност. И се радвам, че това е така, защото механизмът на постмодерната игра работи: текстът прескача от аз-ово повествование, имитирайки живия разказвач, отъждествен с автора, към обективното на пръв поглед третолично повествование (от „новия автентизъм“ към „учената литература“, ако използваме бинарното разделение, което Б. Пенчев използва в текста си „Бележки под линия към 90-те“ в броя на цитиранато по-горе списание „ЕЛ“); действието е базирано обичайно в тихата и незабележима „дълбока“ провинция, но то прескача и в София, и в Словакия, и в Русия и Грузия, и в Космоса; повествованието смества еднакво добре пикареската, битовия алегоризъм, фантастиката, поучителния разказ, ониричното и реалното. В този смисъл на взискателния читател ще се сторят несъвместими например разказите „Ръководство за духовно извисяване“, „VS изи кил – уред за многократно самоубийство“, „Господарката на марионетките“, „Митичните същества на Северозапада“ и „Творителен падеж“, като група, с останалите, които също можем да обособим на групи – „автобиографични“ (най-общо), в центъра на която стоят трите „Апокалипсисът е дело лично“, и „други“. Два разказа „Близо до сърцето ми“ и „Не съм алкохолик“ завършват книгата, сякаш за да доизгладят впечатлението за нехомогенност, което са произвели първата група разкази. На мен лично особено ми допада „Близо до сърцето ми“, може би защото от него блика оная обич към другия, към живота, оная искреност, оня чувствен автентизъм, без които никоя истинска проза не може. Харесвам и много от текстовете, в които този чувствен автентизъм (на места граничещ с наивизъм, подозирам, дозиран и търсен от автора) прави от дребния факт, от нищо незначещата подробност и детайл „висока“ литература. Авторът вярва в своите сили и живота, пише „леко“ и затова е обяснимо обръщането му против всяка „тежка“ проза, против „учената литература“, против Радичковата традиция дори, защото все още е подвластен на онази струна, която ни кара да плачем насън („Ако те боли и не плачеш, значи си се разболял от онази нелечима болест, от която страдат повечето деца. Къде е миналото? Не може ли да се върна само за един ден там, за да си припомня как се плачеше...“). В основната група разкази, които можем да подведем под знаменателя „автобиографични“, езиковата „хладна“ бохемска фриволност, пародията и иронията отстъпват на този чувствен автентизъм и внимание към човешката интимност, за които стана дума, и тогава разбираме, че Авторът, за който Барт твърдеше, че е умрял, е жив – Фенерски реабилитира този Автор, връща му аурата на Писател, на жив разказвач. Знам, че преувеличавам, но ме радва фактът, че Фенерски не се оставя сантиментът и носталгията да бъдат водещи в неговото писане; той е готов да изживее живота си хиляди пъти, дори с неговите грешки; неговата кратка биография е следната: „Роден съм от родители. Ядох. Пораснах. Готово“. Готово, ама не. Фенерски казва, че заглавието на книгата е реплика към „Смъртта е занимание самотно“ на Рей Бредбъри, но тук алюзията е космически далечна, иначе топлата връзка между двамата е хуманизмът – това толкова поизтъркано и отречено в днешния бездушен свят понятие. И самотата, и любовта, и смъртта... Когато четеш „Апокалипсисът...“, разбираш, че част от тоя живот вече е бил и твой; въпреки цялата драма на живота си изпълнен с надежда и оптимизъм, но разбираш и цялата диалектика на тоя живот: „И така нататък. Всичко продължава, но не за дълго“ (рефренът, който звучи в тези разкази)... Това е една книга за Откровението, Апокалипсиса и Страшния съд на всеки един от нас в живота, който ни е писано да изживеем. А „този е възможно най-добрият ни живот“, уверява Николай Фенерски.