Владимир Шумелов
„Маскарад на плъховете“
Росица Василева, „Маскарад на плъховете“, изд. „Астарта“, 2008.

Това е третият отзив, който публикувам за Росица Василева. И този път той е за роман – с претенциозното заглавие „Маскарад на плъховете“ (предишните два романа носеха доста по-сполучливите заглавия „Срещу вятъра – 2003 г., и „През“ – 2005 г.). През 1999 г. Р. Василева дебютира със стихосбирката „Стихове“, но оттогава досега романите ѝ (особено последният) поемат в себе си доста поезия, която играе определена роля в тяхната поетика. И ако за „Срещу вятъра“ бях доста сдържан („обиграно писане...“, „искрено...“, „надявам се да не е флирт“), а за „През“ – почти възхитен, за новия трети роман на Росица Василева съм объркан.

Ще се помъча да обясня. И трите романа имат общи белези, които ги правят почти трилогия, макар че героите им са различни (какви ти фиктивни герои – пълен факшън: доказват го тривиалните въвеждащи думи „Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна“). Еднаква е темата – българското „испанско“ емигрантство от 90-те и след това през погледа на моторджиите (рокерите) – в „Срещу вятъра“ окъпано в младежкия жаргон от купоните с „Металика“, в „През“ – прекарано през музиката и философията на Джим Морисън и The Doors, а в „Маскарад на плъховете“ героинята (героите) пердашат „треволяк“ на фона на Iron Maidon, да речем (с. 177, макар че правилното изписване на тази хеви-метъл банда, създадена в Англия през 1976 г., е Iron Maiden). Както и предишните два романа, и тук фабулата е пределно опростена: една героиня (Пресияна-Прес) – емигрантка в Испания, се завръща в родината си България, за да търси изчезналия си приятел Теди. Тук тя носи и текста си „Маковите поля“, който трябва да бъде публикуван. Следват разпивки, секс и друсане – всичко това обрамчено от един мазохистичен Пролог и един малко по-нормален Епилог, между които наред с „реалния“ живот ще срещнем и бароково-разточителни описания на градския ъндърграун и „лирически“ отклонения (към края), които обясняват що за идиотщина е мистификацията Маскарад на плъховете, кой всъщност е загадъчния Сиен, кои са баща ѝ, Табаков и сие и пр. Разбира се, това е роман за Доброто и Злото, за избора и компромиса, за любовта и омразата, за животът ни т у к и о т т а т ъ к, за емиграцията и носталгията, за бягствата ни от живота и завръщанията ни към него, за бунта и неконформизма на младите, за спасяващата роля на изкуството... Наративът е авторефлексивен, структурата му накъсана от стихове с определена въвеждаща в отделните епизоди роля. Този безкомпромисен и смел в езиково-стилово отношение роман (а и като тема, избор на герои, зад които стоя пристрастно-носталгично) обаче е ситуиран някак извън времето, обобщавайки фактите: „Не търсех паралели, злободневност, „историзъм“ – времето ще покаже или опровергае нестройния дух на вечно търсещия копнеж по една изчезнала хармония...“ – пише авторката.

И ако в случая действително говорим за емигрантска българска литература („написах романа преди време в Испания“), аз бих предпочел романа „Ангелски езици“ (2006, на бълг.) или сборника „Светлинка над главата“ (2008, на бълг.) на един друг българин, Димитър Динев, който пише на немски и български и живее в Австрия. Изглежда не само аз. Пък и какво ли значи „емигрантска“?