Владимир Шумелов
Какво знаем за готите?
Хервиг Волфрам, „Кратка история на готите“, прев. от нем. Недка Николова, изд. „ПИК“, В. Търново, 2008

Какво може да накара един литературен критик да посегне към подобна книга? Разбира се на първо място – любопитството, после професионалния интерес към историческото в най-широк план – като фикция и научна литература. Преди да прочета историята на Волфрам за готите, се опитах да си спомня какво ми говори това наименование (без да посягам към книжна литература или интернет). Ами почти нищо – варварско племе, стил в изкуството „готика“ (после разбрах, че няма нищо общо с „готите“), изобщо всичко, свързано с нещо мрачно, вампирско, германско, скандинавско, хорър – в живота или в творчеството, смърт... Всъщност германското племе готи намерих в тази история в различни отношения с многобройни други племена в Европа – да ги назовем с общия известен термин „варварски“ – франки, алемани, англи, сакси, свеби, вандали, лангобарди, бургунди, тевтони, бавари, батави, гепиди, дани, квади, кимври, лугии, маркомани, немети, руги, свеи, скири, таифали, тенктери, хати, ерули, юти, баски, траки (беси), тюринги, сармати, славяни, скити, хуни, хети и т. н., което обърква още повече неспециалиста.

Настоящата история на готите внася ред в настъпилия хаос. Издателския проект е подкрепен от австрийското Министерство на просветата и културата, а автор е авторитетният историк проф. дин Хервиг Волфрам – учен-медиавист във Виенския университет, дългогодишен директор на неговия Институт за австрийска история и един от най-добрите познавачи на готската история и култура. Тук трябва да се добави, че Х. Волфрам е и един от основоположниците и водеща фигура на новата научна школа, изследваща готите, които наред с хуните са най-дискутирания „варварски“ етнос от епохата на Великото преселение на народите. С помощта на интердисциплинарна методология ученият се „отдръпва“ от старата (германско-скандинавска и испанска) историографска традиция за възвеличаване на готите в късноантичната европейска история, като в поредица свои трудове защитава тезата, че те са „полиетническа общност“ от различни етноси със свой произход, религии и култури. В течение на няколко века готите мигрират из цяла Европа от Скандинавия до Испания, като образуват и съществуват чрез различни племенни съюзи, в някои от които участват и български и славянски племена. Преминавайки през различни метаморфози (политически, като манталитетни нагласи, численост, ентокултурен състав, убеждения и пр.), готският благороднически елит все пак се запазва през вековете и развива своята историческа памет и идентичност. Четейки тази готска история обаче не трябва да забравяме, че тя е „кратка“ – това е контаминирана история (в нашите ръце е „компактният, резюмиран вариант на неговата [на Волфрам] около 600-странична „История на готите“, направен от самия него и издаден вече на редица европейски езици“ – д-р Росен Милев, автор на предговора), което като изпълнителски проект е доста трудна задача, защото изисква почти пренаписването на „голямата“ готска история, нейното „осъвременяване“ с различни гледни точки, най-вече на римляните върху готите и тяхното развитие.

Няколко думи за структурата на книгата (отделните акценти в главите ще изведем малко по-долу): Предисловие [от автора], Въведение, Произход и история на произхода, Готите и Империята през III и IV век, Кралството в Тулуза (418–507), Теодерих Велики (451–526), Испанското кралство на визиготите (507/68–711/25). Изследването е снабдено с „Използвана литература и източници“, Показалец на имената“, „Съкращения“, био-библиографска справка за автора, снимков материал (фибули основно). Както може да се предполага и както авторът изтъква в „Предисловие“ тази история, съобразно своята целева група (студентския курс, вече занимавал се с „германите“), е „един вид паралелна акция към книгата „Германите“ [...] Така че настоящата книга може да се съсредоточи върху представянето на специфичното при готите и тяхната история“. Не трябва да се изпуска от внимание и маркерът, че готите „основават ако не най-устойчивите, то най-интересните държави на римска територия“ (от друга страна според Меробод те, готите, са „отровата в държавата“ – разбирай в „империята“). Във „Въведение“ Х. Волфрам изтъква едно почти тотално присъствие на готите по света, което според някои ги оприличава на апокалиптичните библейски народи Гог и Магог; явно и очакванията към тях са по-особени, по-големи. Но с тях се свързват също безбожието, изменничеството, приспособленчеството, религиозната индиферентност и интелектуалната ограниченост (вж. напр. гл. „Готите под хунско владичество (376–454/55). Едно обаче плаши повече римско-християнската цивилизация – арианството на готите. То се свързва с името на епископ Вулфила, „Малкото вълче“ (311–383), който е ръкоположен в Антиохия за „епископ на християните в гетските земи“ през 341 г. Той приема арианството – преобладаваща тогава в Източната империя християнска религия. Арианите признават Христос като „единороден син, наш господар и бог, творец на всички живини, който няма себеподобен – и значи е един бог на всички, бог на нашия бог...“ Казано иначе готите вярват в Отца като вечен бог, комуто Синът, като роден от Отца, е подвластен във всичко, както и че Светия дух се подчинява на Сина не като на бог, а като негова божествена сила. И не по-малко важното: в средата на IV в. Вулфила със свои помощници превежда почти изцяло Библията на готски език, като по този начин става първият варварин, който дава писменост на един варварски език в тогавашна Европа. В отделна глава се дискутира „произхода и историята на произхода“ на готите, което авторът аргументира така: „На често поставяния въпрос за произхода или прародината на народите не може да се даде отговор с помощта на традиционните исторически аргументи, тъй като за етнографите на Античността един народ съществува от момента на влизането му в кръгозора на цивилизования свят“. Готите се появяват за пръв път на историческия небосклон през 238 г. и са наречени скити (отдавна изчезнало из евразийските степи племе); те нахлуват в Римската империя – най-напред пресичайки Дунава в долното му течение. Това е фиксирано от най-големите за времето си летописци на готите – Касиодор, Йорданес, а след това и от Изидор Севилски. Те защитават в трудовете си хипотезата за скандинавския им произход – най-вече благородническата традиция на двата рода Балти и Амали. Те са основоположниците и водачите на двете големи готски подразделения – тервингите (по-късно вестготи) и на греутунгите (остготи). Без да подценява митично-легендарния произход на тези (и други) хипотези, проф. Волфрам ги интерпретира критически като издирва зрънцата историческа истина в тях. И го прави по един много увлекателен за читателя начин и с един много темпериран език.

В историята на проф. Х. Волфрам основно е хронологическото описание и анализа на най-важните събития от историята на готите, но едновременно с това читателят се запознава и с историческия контекст на тяхната поява, с наличния археологически материал (който професорът използва изключително внимателно, защото „археолозите говорят за култури там, където историците назовават имена на народи“; с моята скромна любознателност си спомням една готска „Червена базилика“ от V в. край Перущица например, но също и редица други открития край Свищов – в Нове, край Никюп – Никополис ад Иструм, както и че уж бе намерен гроба на Вулфила, мисля в Нове, за което не съм много сигурен, но снимките-илюстрации в книгата на фибули от Нове от времето на Теодерих Велики са наистина чудесни), разгледани са общественото устройство на готите, техните култове и религиозни обреди (напр. за онзи небеизвестен Водан-Один, сочен като готски бог, авторът изтъква, че такъв не съществувал), организация на войската (западните тервинги са изключително пеши воини, а при източните греутунги воинът е на кон и с броня, преодолявайки огромни разстояния), всекидневния живот, нашествието на хуните и преселението на готите, заселването на готите в Тракия, договори с империята, падането на Рим на 24. 08. 410 г. под атаката на Аларих I (391/95–410), готите под властта на хуните (376–454/55) и времето на Атила, кралството в Тулуза (418–507), Теодерих Велики (451–526) и залезът на Италийското кралство на остроготите (тук не изреждаме имената и заслугите на някои предходни и следващи владетели като Витигис, Тотила, Тея и др.), Испанското кралство на визиготите (507/68–711/25)... И някъде тук идва време да привършваме. Готите обединяват Испания и можем да кажем, че се поставя началото на нацията. Много са заслугите на готите към модерното политическо изграждане на Европа след разпадането на Римската империя. И антипатиите към тях не са малко. В крайна сметка внушението на Волфрам е едно: готите и днес живеят сред нас, в Европа – в нашите митове и легенди, в историческите белези, които са ни оставили, те и днес са живи хора. През XX в., като изключим някои факти от националсоциалистическата история на Германия, дори славяните – хърватските усташи, се изживяваха за готи. А век по-рано, през 1843 г., първите английски пилигрими и борците за свобода на Америка са обявени за готи. Има и други. В ранните периоди на новото време в Испания се важи едно расово изискване за чистота на кръвта на „годос“, готските испанци, в отличие от мюсюлмани, евреи и др. „Но дори и самоуважителното название „годо“ може да се превърне в негативно обозначение за чужденец, както на Канарските острови и днес може да се види неприязненото графити fuera godos, „готите вън“, с което се има предвид испанците от континента“ – завършва Въведението си Х. Волфрам. Какво ще кажете?