Припомнянето на текстовете на Любомир Канов, издадени в красивото томче на „Рива”, е повод за едно особено празнуване, което ще усети в себе си всеки читател, внимателно и прецизно следящ съвременната българска проза от поне десетилетие насам. Или дори повече. Прозата на Канов всеки път „завръща” едва крепящата се във времето увереност за истинско, дълбоко, мъдро писане, за писане, което умее да бъде едновременно оригинална философия и фина художественост. При това напълно лишено от добре познати литературни жестове като този на размахания като сопа назидателен пръст или снизходителни кимвания от трона на страданието.
Трудно бихме могли релефно да подредим и разделим тематично текстовете на Канов, те не се подчиняват на класифициращи ги йерархии. Усещането е, че преминават един в друг (това често е видимо и в лайтмотивното отзвучаване на герои или детайли от сюжетите), между тях има една особена „обтекаемост”, идентична на тази, която обвързва и едновременно с това дели човеците и техните светове във Вселената, конструирана от автора.
Ясно отчетлива специфика на художествения свят на Канов е настойчивата му алегоричност. Именно посредством нея много от текстовете могат да бъдат четени като политическа или социална гротеска на недалечното минало. Но интересното е, че символиката, разгърната в тях, въпреки привидната си острата, е омекотена и разгъната в пространства, далеч надхвърлящи тесните граници на идеологическото прицелване. Световете, разказани в „Лудницата”, „Апокалипсис тогава”, „От долната страна на хоризонта и дори „Ходисей” напомнят световете в стиховете на Коста Павлов – оголените знаци на едно конкретно битие се преплитат със стъписаните питания за битието изобщо, а езикът, който ги изговаря, е изненадващо щедър на разрояващи се смисли. В тях обаче е залутан човекът, който се опитва да намери Основния принцип, дори с цената на всичките си телесни уязвимости, на всичките си морални несъгласия.
И въпреки жестовете на един особен протест, с който мнозина от героите му съпровождат отделянето си от света, човекът на Канов е неотделим от Вселената, осъзнал и тъкмо затова винаги начеващ да изстрада непостижимата възможност да :ѝ бъде посибилистично отдаден. „Да живееш, означава да си обратното на Вечността. Колкото си по-жив, толкова си по-временен и по-далече от нетленното и вечното. Страхувам се, че има някаква съдбоносна грешка, зашифрована в нашия чертеж...”, разсъждава Гуидо – героят от едноименния разказ, саморъчно зазидан в собствената си душа, чиято болка е решил да проумее. А неговият „Закон за Съхранение на Думите” е най-изящната философия на словото, която съм срещала в родната ни литература. Нейният смисъл се таи в едно особено синестезийно сглобяване на образ и изричане, което, според Гуидо, може да се случи единствено в съня, но дори и там никога не могат да бъдат помирени духът и материята. И тъй като човекът се страхува да се лиши от едното и да заживее само с другото, Гуидо не може, не смее да заспи. Така Смисълът, дори прозрян, се оказва отложен във времето. Което също се разлива като часовник в картина на Салвадор Дали, опровергавайки стабилността на своята линейност и непоколебимите евклидови параметри, чрез които човекът се чувства уверен в своите темпорални ориентири („Гномон”, „Човекът-кукувица”).
В контекста на специфичната модерност, която прозата на Канов предлага, в моделите на безкрайното и всеотдайно сплитане между реалност и имагинерност, дух и материя, сън и действителност, е „инжектиран” и един особен митологичен свят. Неговият глобален код е детството и в този смисъл той носи плътната и чиста носталгия на една отминалост, която обаче, в съгласие с цялостната художествена концепция на Канов, също е въведена в перспективата на вечността. Разкази като „Дяволса каруца”, „Вълци в града”, „Учителят Льо Пер”, „Кравешка кожа”, „Сиво конче” са своеобразен двойник, сякаш недоразказан подстъп на/към брилятния текст „Логофаго”. И всяка смърт, случваща се в тях, сякаш потвърждава изреченото предположение, че „Може би все пак Смъртта е Изомерна Форма на Живота”.
Убедеността, според която „Сетивата са нашите коридори към безкрайното чудо на Вселената. Но те са също сечивата на Вселената, с които тя си служи, за да ни съобщи за себе си” е действително „парафраза на Майстер Екхартовата сентенция „Окото, с което виждам Бога, е същото око, с което Бог вижда мен” (според удачното припомняне на Едвин Сугарев в текста, с който той представя „Вселената според Гуидо). Тази сетивна философия е фундаментът, на който се крепи художественият свят на Любомир Канов. Тя поражда парейдолийните светове, чиито горестни възторзи отричат едноплановото, и едновременно с това настоява над уникалността, с която може да се помири и о(т)гледа непомиримото.