Владимир Шумелов
Михаил Арнаудов като белетрист
Михаил Арнаудов. Разкази. „ЛЕНИ АН“, Русе, 2010.

Литературните опити на акад. Михаил Арнаудов в областта на късия разказ излизат, както подобава, в родния град на големия български учен Русе, а редактор на книгата и автор на предговора е доц. Руси Русев от Русенския Университет „Ангел Кънчев“. Едва ли е необходимо да се представя име от ранга на Михаил Петров Арнаудов (1878–1978) – български фолклорист, етнограф, литературен историк; редовен член на БАН, на Украинската АН, на литературната академия „Петьофи“, почетен доктор на университетите в Хайделберг и Мюнстер. Но все пак ето някои от фактите, без които не можем да минем: 1904 г. – защитава докторат по философия, славянска филология и индология в Прага; 1908 г. – ред. доц. по обща литературна история в СУ; 1919 г. – ред. проф., оглавява Катедрата по сравнителна литературна история; 1921–1922 г. – декан на историко-филологическия факултет на СУ; 1920–1927 г. – председател на СБП; 1926 г. – за кратко директор на Народния театър; 1935–1936 г. – ректор на СУ; от 1918 г. е дописен, а от 1929 г. – редовен член на БАН; от 1922 г. е член на Българския археологически институт; член на масонската ложа „Светлина“; и още – министър на Народното просвещение в кабинета на Багрянов (1944), арестуван след деветосептемврийския комунистически преврат и осъден от т. нар. Народен съд на доживотен затвор (1945; присъдата е отменена от Върховния съд през 1996 г.), освободен от затвора през 1947 г., разрешено му е да публикува от средата на 50-те години; умира на 18.02.1978 г. в София, осем месеца преди да навърши 100 г. Като добавим и това, че в продължение на 18 г. редактира сп. „Българска мисъл“ (1925–1943) – орган на Върховния читалищен съюз, и куп още народополезни дейности, ще добием малка представа за този крупен учен и общественик от световна величина. Основно огромното му по обем научно творчество (автор е на повече от 50 монографии) можем да обединим в три групи: 1. Българското народно творчество; 2. Изследвания в областта на българското Възраждане и 3. Литературна теория и психология на литературното творчество. А за тези, които се интересуват от неговата обществено-политическа дейност, бих препоръчал книгата на Емил Ив. Димитров „Досието на Михаил Арнаудов“ (2007) и „Човек на дълга и честта. Дневник. Публицистика. Речи“, съст. Емил Ив. Димитров. Къде в тази обширна територия от наука и политика можем да открием разказвача М. Арнаудов? Отговор ни дава тази малка книжка на русенското издателство „ЛЕНИ АН“, в която съставителят Р. Русев ни представя 9 негови разказа, публикувани в периода 1935–1941 г. (вж. Кр. Гечева, „Михаил Арнаудов. Биобиблиография“, С., 2000) във вестниците „Зора“, Заря“, „Дневник“ и „Бургаски фар“ под псевдонимите Петер Фабрициус, Пиер Фабрициус и П. Фабрициус. Всъщност разказите са осем – „Една съвременна приказка“ е в „Зора“ (бр. 5124, 29.07.1936 г.) и „Бургаски фар“ (бр. 6311, 12.12.1942 г.), а под заглавието „Модерна приказка“ излиза във в. „Дневник“ (бр. 11083, 1936 г.) и „Заря“ (бр. 5841, 1941 г.) с незначителни стилово-езикови корекции. Публикацията им в отделна книжка е осъществено със съгласието на дъщерята на М. Арнаудов Златка Арнаудова, която споделя пред съставителя и редактора на настоящото издание, че той не е харесвал разказите си и е отбягвал да говори за тях. И днес, след повече от седем десетилетия, когато ги четем, не можем да не отбележим редица техни слабости – все неща, които големият български учен и естет е знаел и виждал, но... Разбира се, това са вестникарски разкази, без особена амбиция, но инак културно и интелигентно написани, доста над средното равнище. Особеност при тия, да ги наречем литературни опити, е чуждата – европейска или американска, художествена действителност на събития и герои, а някои от тях са изградени и съгласно особеностите на приказния жанр („Модерна приказка“). Авторът използва различни белетристични хватки, за да поддържа напрежението – неочаквани обрати и финали, контрасти, недоразумения и изпитания, опитва да психологизира, да гради характери чрез действията на героите, умелото използване на различните видове реч на персонажите, улавяме и интересни интертекстуални връзки (Чаплин, Яворов, „Хиляда и една нощ“). Тематично тези кратки разкази не са свързани пряко с епохата на времето от средата на 30-те до началото на 40-те години на миналия век – човек би очаквал да усети оная тревога, която витаеше във въздуха преди Втората световна касапница и която пророчески усетиха големите европейски писатели на XX век; не, тук нещата са или съвсем битово-конкретни, социални, или обобщено стереотипизирани във някакъв фикционален и неопределен пространствено-времеви континиум. И въпреки всичко се опитвам да си представя в какво състояние на духа е писал разказ като „Ръкавицата“, който излиза през 1943 г. в „Зора“ (вестникът на Данаил Крапчев – „българският „Таймс“); а какво ще се случи на Крапчев, на автора на „Ръкавицата“, тогава професор Михаил Арнаудов, и цвета на българската интелигенция след повече от година – това само историята помни. И е друга тема.