Владимир Шумелов
Българите и „Титаник“
Николай Иванов. Едно пътуване на българи с „Титаник“ / Nikolai Ivanov. A bulgarian’voayage of Titanic. „КомСервиз“ – ЕООД, В. Търново, 2010.

Тази книжка е юбилейна – посветена е на 100-годишнината от гибелта на най-големия за времето си пътнически лайнер, но истинските герои в нея са „шепата българи от „Титаник“, които пътуваха към другия бряг, следвайки бляна за по-добрия живот“. Още в началото трябва да отчетем два факта: появата на това любопитно четиво изпреварва с около година 100-годишния юбилей (1912–2012), а обемът му е с размер на разширена статия, което в книгата е компенсирано с огледално дублиран текст на английски (превод Маргарита Ангелова). Тези два факта нямат отношение към съдържанието. Темата, колкото и преекспонирана/интерпретирана и реинтерпретирана до тривиалност, явно продължава да вълнува милиони хора по света. В скоби ще спомена само прочутата лента на Джеймс Камерън „Титаник“ от 1997 г. с Леонардо ди Каприо и Кейт Уинслет (да не изпуснем и саундракът към филма на Селин Дион), последван от приключенския „Титаник II“; жълти новини от типа „Почина последната американка [на 99 г.], оцеляла от „Титаник“ (8.05.2006 г.), „Възраждат корабостроителницата на „Титаник“ като суперкомплекс“ (в Белфаст, Северна Ирландия), „Предлагат предмети от „Титаник“ на търг в Ню Йорк“, „Менюто на „Титаник“ бе продадено през 2004 г. на търг в Лондон за баснословните 28000 лири – купено е от частен музей в Белфаст...“ (бел. под линия в книгата) и под. Новото в случая обаче е българският акцент: „В продължение на няколко години – пише авторът в своя „Предговор“ – обходих някои от родните селища в България, където драматичното събитие е отразено в съчинените и изпяти народни песни, а вдовиците и сираците оплакали и ритуално погребали вещите на загиналите на „Титаник“. Той се среща и с все още живите, които пазят в спомените си завръщането на оцелелите от пътническия кораб. Докато четях книжката, се опитах да си спомня нещо за трагедията на „Титаник“: изплуваха само сцени от филма на Камерън, някои страници от една стара книга на У. Лорд „Последната нощ на „Тинаник“, и толкова. Не мислех изобщо за българите – за техния живот в началото на миналия век и желанието им да идат в Обетованата земя, за това как понасят морето, за смелостта и изобретателността им, за това какъв психологически ефект има катастрофата върху съзнанието им и тяхната историческа памет за събитието. След тази „разширена статия“ на Николай Иванов разбрах основното: основният двигател, за да тръгнат на този дълъг, рискован и скъп път е била немотията (нищо ново, съотнесено с днешния ден); „Митът Америка не съществува само в песенния фолклор. Той е в бита, в начина на поведение на българите, дори на тези в най-затънтените села“ (Сигурно си спомняте родната кинолента „Господин за един ден“? Но вижте и картините на самоуките майстори на четката, пресъздали събитието – на корицата е една от тях, рисувана от Георги Евтимов от Асеновград. „От този град е и част от групата пътуващи българи на „Титаник“. И още: Константин Величков от Асеновград се опитва да предаде част от трагедията на съгражданите си при потъването на кораба в мелодраматичната си книжка „Многострадалний Титаник“.); как са почели паметта на загинали близките им в родината? Ритуално, с кенотафи (празни гробове – от гр.) и монументи, направени с парите от застраховките (както в с. Гумощник), или символични погребения за упокой на душите (с. Терзийско). В Гумощник впрочем има и местен музей на загиналите на „Титаник“ с уредник Дойчо Бояджиев (вж. в. „168 часа“, 26.04.2007 г.). Интересни са разкритията и паралелите с по-древни времена, които Н. Иванов прави във връзка с трагедията на лайнера „Тинаник“ – той се опитва да свърже отделни характерологични черти от народопсихологията на българина с морето (страхът на балканджията от Голямата вода, недалновидността на един народ да се превърне в „морски“ и т. н.). Тази малка книжка за българите от „Титаник“ извън интересните факти и нови коментари, ни учи и на друго, което авторът се опитва да внуши чрез думите на Валентин Василев, член на екипа, спечелил „Оскар“ за най-добри визуални ефекти за филма „Титаник“: „Там [в Америка] всеки е дошъл от някъде. Това е една космополитна страна. Там не се чувстваш като емигрант. Може би е добре да напишете това в книгата“.

„Вероятно скулпторът, член на професионалната гилдия за визуални ефекти в Америка, искаше да ми каже, че е по-страшно да се чувстваш емигрант в собствената си страна.

Обещах му да го сторя и изпълних желанието му.“

Една малка, но родолюбива книжка, която ни прави част от големия свят.