Първата стихосбирка на Катя Белчева се появява в момент, който няма как да не отчете факта, че поетесата е вече с утвърждаващо се име в полето на съвременната българска лирика, с множество публикации и награди в национални литературни конкурси. Това, че дебютът, който Белчева вероятно е имала възможност да реализира и по-рано, идва след една твърде сериозна литературна установеност, издава прецизно и критично отношение към личните творчески усилия, към личния градеж, който не е пожелал компромиса на бързата, но недонаправена книга, не е пожертвал смислената поява заради краткотрайния ефект, който често е присъщ на бързите дебюти. В този смисъл „Стъпала в пясъка” стои промислено и зряло, но едновременно с това е стихосбирка, белязана с полезната за един автор литературна празничност на първа лирическа книга.
„Стъпала в пясъка” художествено проиграва модела на една лирическа героиня, която пожелава да види/усети/улови/изобрази себе си в множество и най-различни версии, в своеобразното „изпробване” на собственото си звучене на „различни езици”. Може би именно поради това заявката в първия лирически фрагмент настоява: „Преведи ме на много езици./Разкажи ме от самото начало./Започни от първа глава,/там където съм бяла,/почти невидима”. Императивното е отправяне на особен тип предизвикателно намерение – към Другия, към езика, към книгата или може би дори към самата себе си като жест на провокативна авторефлексия. Последното, въпреки условностите, може да бъде потвърдено и в особената настойчивост на аз-изговарянето, което обсебва книгата и размножава лицата на лирическо присъствие в различни, стегнати и красиво прицелени в категоричността си форми – като например в „Аз съм костенурка…”, „От раковината в мен…”, „Оставих ръката си върху масата…”, „В центъра е ябълката”. Бялото и невидимо начало постепенно започва да изпълва себе си с цветове и контури, като едновременно с това очертава специфично хоризонтално конструиране на времето, което лирическата героиня на Катя Белчева „облича” в паметта за отминалост и се опитва да я разпознае в равностойна на художествената ѝ визия сегашност. Лично за мен е особено важна тази чувствителност към преживяното, което в стихосбирката „Стъпала в пясъка” очертава един от плътните лирически „сюжети”, свързани с детството и съпровождащите го топоси и обичани хора. Но споменът за детството тук успява да изговори себе си не само посредством стъписващите визии на загубата и смъртта, той се оказва и неповторимото време/състояние, което инкрустира сетивата с уникалност, дарява способността на умението да въобразяваш неслучилото сe, да прекосяваш болките и то не съкрушен и безмълвен, а придобил сила и особен език. Така текстове като „Надвеси се над мен лятото…”, „Навярно ще дойда през лятото…”, „Потропват с бастуни бабите…”, „Не зная дали някой…”, в които слънчевата образност на летния хронотоп е съсредоточена в разказа за събирането, се „вгражда” в малкия, но обсебващо-значещ детайл на раздялата в „Държа в ръката си камъче…”, „Изтънялата забрадка…”, „По обед жените…”, за да го превърне в картина на мига извън времето, в която се оказва заключен неподозираният опит на внезапното осъзнаване, че вече си отделен и Друг – „Когато майка ми покри с хартия…”, „Гледах как правят ръб…” и повече събран в себе си, в опита си, в езика.
В този смисъл, особен акцент в поетическият език на лирическата книга на Катя Белчева е пестеливостта на изказа, лаконичността, в която визията и нейният смисъл съумяват да намерят максималната си концентрация. Така се пораждат множество лирически фрагменти, притежаващи собствено ядро на автономност, но и щедро „обърнати” един към друг. Лично за мен „Допирам с ръце…”, „Отсякоха дървото…”, „Понякога е толкова лесно…”, „Погалвал ли си…”, „Не съм свикнала…”, „Две стъпала…”, „Вдигам ръка…” са най-силните, най-сполучливите сред тях. И заради виртуозната игра с парадокса, която е силно качество на поетесата и (много вярвам!) то да придобива все повече плът и сила в бъдещите ѝ творби и книги. Демонстрират го и текстове като „Искам да те препарирам…”, „Много мъже ще поискат…”, в които неочакваното се сглобява с усета за неминуемата болезнена ирония на предсмъртната усмивка, която, под една или друга форма, носи познанието.
„Стъпала в пясъка” е книга, която не тематизира обилно и още по-малко – не кокетира (с) умението да работиш с думите. Тя убеждава, че поетесата знае цената им, още повече, че в професионалното си битие (и) на преводач, Катя Белчева вероятно е изпитала тежестта и измамната им постижимост и в процеса на транспонирането им от един език на друг, особеното терзание, което носи колебанието и риска да ги натовариш с окончателен смисъл. Едва ли е случайно и това, че редактор на тази книга е Екатерина Йосифова – една от българските поетеси, която младите отдавна разпознаха като свой „родител”, мъдър и фин учител и в отговорното отношение към поетическото слово. Ето защо се изкушавам да „прочета” заглавието на лирическата книга – „Стъпала в пясъка” – и като метафора, образен код, който задава смисъла на винаги крехката връзка между трайното и нетрайното, между думата и неназованото от нея, между сигурността на посоката и постоянно разпадащите се, несигурни ориентири на пътя, между контурите на чистия релеф и неговата пясъчно разпадаща се краткотрайност, в крайна сметка – между категоричността на човешките творения и съмнението, с което природните светове подозират полезната смисленост на неговите усилия. Колкото и неочаквана да е посоката, тръгването-изричане винаги и по особен начин задължава, дори и с цената на това да осъзнаеш трудността на собствения си избор. Казано със стиховете на Катя Белчева – „Вървя по обратната страна на думата/към началото./Ако изрека част от себе си на глас,/вече няма да е репетиция./Повтарям мисълта,/зашивам смисъла/в подгъва на мълчанието./Не е лесно да изсипеш всички истини/като карфици”.