Владимир Шумелов
„Хамовото семе“ – „градинарски“ роман за емигрантство и други скиталчества
Йордан Атанасов, „Хамовото семе“, изд. „Фабер“, В. Търново, 2011, 224 с., 10 лв.

Романът „Хамовото семе“ е съвременна проекция на Старозаветния мит за Ной и неговите синове. Според библейския текст (Битие, VI–IX) след Потопа земеделецът Ной продължил да работи земята. Насадил лозе, после направил вино и като се опил, се съблякъл гол в шатрата си. Видял го синът му Хам и му се присмял и подиграл, не стига това, ами извикал и братята си Сим и Яфет, за да бъде сеирът пълен. Сим и Яфет обаче, засрамени, гърбом пристъпили към баща си и покрили чреслата му с ленено платно. Като се събудил поизтрезнял, Ной благословил Сим и Яфет, а проклел Хам – да се скита той и семето му вечно по земята и да не намери мир и покой.

Както и останалите библейски истории, и тази се среща в многобройни варианти в различни езически предания, но най-близо до нея е халдейската легенда от Ксисутрос (открита от Джордж Смит през 1872 г. върху плочки, които днес се пазят в Британския музей).

Йордан Атанасов проектира върху скелета на старозаветния текст историята на един градинарски род от с. Драганово, Горнооряховско (в неговия разказ – Драгойново; фиктивни са и имената на повечето от действащите лица, както и някои ситуации). Полските села около Велико Търново (освен посоченото можем да добавим и известното Поликрайще с голяма диаспора в Унгария, както и десетки други), са останали в аналите на историята с прочутите си емигранти градинари в Германия и Средна Европа. Драганово в нашия случай обаче освен с градинарството си е познато и като Селото на поетите – оттук са Асен Разцветников, Владимир Русалиев, Камен Зидаров, Борис Каменов, Боян Магът, но също и Георги Бонев, Румен Стоянов, Георги Христов, Георги Станев, Тошо Дончев, Петър Иванчев, Пеньо Цонев – поет, дисидент, един от братята на автора на тази книга, както и мнозина още известни и по-малко известни творци. От Драганово са и родителите на Йордан Атанасов, който иначе е роден в германския град Брауншвайг през 1943 г. Вече близо 40 години той живее и е свързал съдбата си с един друг поетичен град – Стара Загора. Освен с личното си творчество и постоянните пътувания до родните краища, той е и дал своя принос и преклонение към творците от Драганово и Стара Загора със съставителството на две поетични антологии „Поетични гласове – Стара Загора“ (2004) и „Поетични гласове – Драганово“ (2005).

Неколкократно съм представял книги на Йордан Атанасов – в Стара Загора и Велико Търново, но тук ще спомена един негов поетичен сборник с „избрани поеми и случайни стихотворения“, който се нарича „Семето на градинаря“ и който бе представен във В. Търново през 2005 г. Тази книга (но не само тя) е тясно свързана с романа „Хамовото семе“ не само с началната си поема „Семето на градинаря“ и финалната „Душата се завръща“, но и с ред други „случайни“ стихотворения по линия на родовата памет. По друг повод (в рецензия за книгата на Й. Атанасов „Овъглена светлина“, 2002 г.) Снежана Иванова пише, че „именно поетът е онзи вечен Заклинател на паметта, не съобразен, а преобразен, всемогъщият обладател на времето, което е вътре в него, независимо от епохата и режима“. Разбира се автобиографичната проза „Хамовото семе“ провокира и ред други проблеми, свързани с паметта и които ще срещнем в творчеството на този автор: вината, проклятието, възмездието, кръвната (родовата) връзка, родината, скиталчеството, пътя, екзистенциалната неудовлетвореност, мисията на човека, оцеляването, компромиса, свободата, завръщането...

Но не само. Това е книга за силата на човешкия дух, за „живота на духа“, който според Хегел (Иван Сухиванов по повод „Душата се завръща“ забелязва дори физиономичната прилика на немския философ с българския автор) е „не живот, който се страхува от смъртта и остава незамърсен от опустошението, а тоз, който понася смъртта и се запазва в нея“. И за да продължим краткото интро на романа чрез думите на Летописеца (автора), което разказва библейската притча за Ной и синовете му, ще го допълним с историята за Каин – първородния син на Адам и Ева (сп. кн. „Битие“), където земеделецът Каин убива брат си Авел и е прокълнат от Бога и това на практика е първото низвержение на човешкото. В романа на Йордан Атанасов брат брата не убива, но темата за низвержението на човека присъства особено отчетливо в съдбата на някои герои. Божието проклятие е низвергнатият „да се скита до края на света в не-смърт, в невъзможност и обречение да премине смъртта“ (вж. Сн. Иванова – есето „Скитникът евреин“ в кн. „Преображенията на Избраника“, 2003).

„Хамовото семе“ е роман за емигрантството. Понякога си мислим, че българите не сме племе, склонно към към емиграция – в оня мащаб и авантюристично-откривателски дух като други народи. Историческите факти сочат обаче друго. И причините при нас са конкретно-исторически – по-често, или социални – както днес, а и по времето, когато започва семейната сага в този роман – годините по време Втората световна война (но всъщност доста по-рано – в самата зора на новия век). Ако използваме съдбата на еврейския народ като матрица на човечеството, то нямаме причина да не потърсим и да не открием общия за народите ни трагизъм по пътя към Обетованата земя, съпътстващ впрочем всеки народ, отхвърлен поради избраността си; път, който води обречения, отречения изгнаник към един свят, в който той ще се съхрани и никога няма да позволи да бъде роб; път, който позволява на изгнаника, лутайки се между доброто и злото, справедливостта и милосърдието, между любовта и страха, прекосявайки географски разстояния, нови светове и цивилизации, да следва Старозаветния „Изход“ на Мойсей и да се завърне към корените, рода, родината, да намери себе си. Винаги с цената на страдания и жертви; на многогодишни изпитания в пустинното лутане.

Романът на Й. Атанасов е композиран като поредица от разкази на баща и неговите синове. „Постарах се – казва Летописецът (който идентифицираме като Автора), – влизайки в гледните точки на всеки един от героите на тази малка семейна сага, да разкрия пътеките на тези хора по белия свят. И по другия – Отвъдния.“

„В ония далечни времена още през зимата се оформяли групите за чужбина и в края на март поемали на запад и на изток. Ръководителят на групата се казвал газда или чорбаджия. Тази сърбохърватска дума се е запазила и до днес в селото. Газдата събирал 5–6 до десетина бахчеванджии-работници за градината (бахчата). Опитът на бащите, дядовците и прадядовците доказвал ефективността на по-малките групи. А първите драгойновци още преди век се юрнали по света: към Русия, Унгария, Чехия, Сърбия, Италия, Германия, Австрия, та чак в Австралия и Америка забили коловете на градините си.“ Така пише Летописеца (авторът, който в действителния живот е един от синовете, но приемаме условността на разказа, и че тая условност е плод на авторовото въображение). Неговата гледна точка е по-особена – тя е обективистко-коментарна основно, но на места обективният тон отстъпва на субективно-интимни разсъждения, смяна на повествователното време, което ни води на мисълта, че той е член на семейството. Другите гледни точки са: на Цонко (бащата, Градинаря, Първият мъж в Семейството), Христана – жена му, Йоан – първи син (непрокопсаника, авантюриста, войника от Чуждестрания легион, „невъзвращенеца“, човекът, скъсал пъпната си връв с отечеството), Симеон (Сим) – втория син (еснафа, здравомислещия), Пенко – третото дете (политически затворник, репресиран от комунистическата власт, поет, човек на духа), Христо – четвъртия син (останал на село, водещ труден живот на провинциален черноработник). До края на Втората световна война Семейството живее и работи в Германия, там се раждат и синовете, но преди края й Христана се завръща в Драгойново. После Голямата история командва съдбите: Желязната завеса се спуска и Христана не вижда повече мъжа си („Градинарят остана оттатък, в Германия. Завинаги.“); двама от синовете си вижда едва след три години, а най-големия – Йоан – след 25 години, съвсем за кратко.

Разказите на членовете на семейството описват от различни гледни точки ставащото в България в контекста на световната история от 1944 до днешни дни. Но преди всичко тези разкази сглобяват един общо взето традиционен „семеен“ роман, който жанрово Йордан Атанасов стеснява до „градинарски“. Иначе – роман за пътищата на българската емиграция, за оцеляването на отделния човек в рамките на Семейството, на Тоталитарната държава и евентуалната Демокрация след преврата от 1989 г. Един наратив с особена топлота към съдбата на отделните герои и психологическа обосновка на техните постъпки и жестове, което е лесно обяснимо с това, че един от героите на този разказ е самият автор; наратив, изграден като сглобен пъзел от фрагменти-разкази на членовете на Семейството, които колкото и различни, имат за цел да ни покажат скритите механизми и трикове на прословутото българско „оцеляване“, но те носят едно друго послание – философско и етично, което най-общо можем да формулираме чрез думите на Пенко във финала на романа:

„Над милион и половина млади и не толкова млади българи напуснаха страната в търсене на препитание. Не е ли това новото Хамово семе, пропъдено от бащиците-управниции политиците ни да се скита за къшей хляб по света. Да слугува, да върши черната работа на гърци и испанци, на хладните германци и холандци, на високомерните американци… Тези млади мъже и жени с времето късат пъпната връв с родината. И остават цял живот емигранти и натрапници в очите на местните. Които никога няма да ги приемат като свои. Много малко от напусналите ще се върнат на стари години, да потърсят тих пристан в родното гнездо. Но техните, деца, внуци и правнуци ще забравят и език и обичаи.

Какво да правя отсега нататък? Може би е най-добре да разгледам и другата страна от живота на починалите си братя. Неизвестната за мен. Да видя своето друго Аз. Пък тогава да реша…

Позвъних в Комисията по досиетата, представих се и поисках да ме допуснат, съгласно закона, да прочета досиетата на починалите си братя. И своето“.

Годината е 2007-а и идва Голямата равносметка – обществено-политическата.

Обаче истинската равносметка е личната – тази, по която ни отчита Св. Петър. И тя е (да цитираме отново Пенко):

„Времето сякаш изгуби значение и спря за мен.

Останах последен от родословното дърво на Цонко Иванов. Моят клон няма да има разклонения. Той ще изсъхне. Но семето на Градинаря пътува нагоре. Макар и на различни места по света, дървото се разлиства, дава плодове и оформя нови клончета. Сим има дъщеря Мима, макар и осиновена, която има син Георги. А синът му от германката е Терра инкогнита. Той носи неговият ген в най-мощната държава на Европа. Дъщеря му се омъжи втори път за испанец и живее със сина си в Мадрид. Йоан има две момчета от мулатката. Едното е в Бостън, другото – в Канада. Женени са и имат по две деца. Мулатката Джейн ни писа за себе си и за тях. Нас ни откри, но Йоан изчезна без следа.

Циганката Мария Кранова, последната жена на Градинаря, има дъщеря Христина, която е женена и има син Цонко. Ето, че и семето на нашия Хам се подновява, макар и смесено с циганска кръв. Какво по-хубаво от това за самия Живот. Животът, който не признава сантименти. Който отрича бащите и майките и върви напред…“.

Накратко – роман за Живота – неспирен, несвършващ, продължаващ въпреки всичко, което ни сервира голямата История; поучително-дидактичен разказ за смисъла на този Живот в рамките на съдбовната История; оптимистична оратория на Живота, дори когато осъзнаем, че отделните ни съдби наистина са били „провали“ от самото ни раждане. Пък и какво ли означава смъртта на всеки един от нас? Какво толкова особено има в нея? Не е ли тя едно завръщане след продължително скиталчество?