Владимир Шумелов
Моята Европа: „от един кучи гъз в друг“
Анджей Сташук „По пътя за Бабадаг“, пр. от полски Диляна Денчева, изд. „Парадокс“, С., 2010.

Едно от големите ми притеснения, от притесненията на много пишещи хора, е малкото ми пътувания. Разбира се, можеш да пишеш добре и като стоиш на едно място, но тогава бързо изчерпваш инструмента въображение. Изчерпваш се бързо.

Това едва ли може да се каже за полския писател Анджей Сташук. За него пишат, че е един от най-популярните съвременни полски автори – белетрист, поет, есеист, публицист, драматург, автор на над 20 книги и носител на престижни литературни награди (за книгата „По пътя за Бабадаг“, за която ще стане дума в този текст, той получава най-авторитетната полска литературна награда „Нике“ през 2005 г.). На български е издадена още една негова книга – „Галицийски истории“ през 2010 г., отново в изд. „Парадокс“. Онова, което се натрапва от пръв поглед в презентациите на неговите книги (говоря за тези на български), е красотата на неговото писане и проникновението, с което разкрива живота в редица страни от бившия Източен блок през 90-те години. Освен това той си е извоювал така необходимата свобода, самота и независимост, като живее и ръководи собственото си издателство „Чарне“ в усамотен район в планините Ниски Бискиди до границата със Словакия (иначе е родом от Варшава и не завършва дори средното си образование, но за сметка на това практикува различни професии, лежи в затвора като дезертьор от армията, сътрудничи на различни опозиционни издания; понякога си мислех – какъв ли в действителност е авторът – „безделник“, „тунедядец“ като Бродски от съветския му период, или просто добър писател).

За разлика от сборника „Галицийски истории“ романът „По пътя за Бабадаг“ е малко по-особена белетристична книга, странна, но не непонятна – тя събира спомени, размисли и случки от пътуванията на Сташук в Словакия, Унгария, Словения, Хърватия, Албания, Украйна, Румъния, Молдавия и Приднепровието. Придвижва се с автомобил, с влак, на стоп, с ферибот и пр., „без разписание, без описание, без план, оставен на случая, опитвам се нещо да установя на своя глава и все трябва да започвам всичко отначало...“

Всъщност тази великолепна книга заслужава малко по-дълго интро. В интернетската рубрика на Красимир Лозанов (изключително лоялен клиент на веригата „Хеликон“, експерт и пр.) „Любимите книги на Красимир Лозанов“ (топ 10) на първо място той е поставил „По пътя за Бабадаг“, следвани от „Истанбул“ на Орхан Памук, „Чапаев и самота“ и „Generation „П“ на Виктор Пелевин, няколко други, а на девето място е Илия Троянов и „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“. Като отчитам субективността и непретенциозността на подобни класации, отбелязвам специално Троянов, но с книгата „По пътя на Ганг“, посочена специално от пресгрупата Конде Наст Пъбликейшънс за една от 86-те най-добри книги на всички времена в пътеписния жанр. Донякъде и „По пътя за Бабадаг“ е пътепис – дотолкова, колкото „По пътя“ на Керуак е пътепис. А да напомним, „По пътя“ на Керуак е важен маркер не само за поколението на Сташук (и моето). Какъв пътепис, какви пет лева! Библия на едно поколение! Все пак за Лозанов „По пътя за Бабадаг“ е „най-добрата травелогия, която съм чел!“ Но по-важното: „защото това е прекрасна и удивително умна книга за Меланхолията – онази субстанция, която запълва порестата ни менталност така, както нищо друго. Защото България, ако формално не присъства в текста, то само за нея си мислиш, докато шлайфаш страниците с широко отворени очи. И защото, не на последно място, единици са тези, които могат по такъв талантлив начин да открият красотата в депресивното, грозното, отблъскващото“.

Структурно книгата е сборник от 14 глави, текстове, които полуесеистично разказват/анализират видяното от наратора в различни държави от Източна и Централна Европа (и частично Балканите) през 90-те години на миналия век. Ролята на интро играе встъпителната глава „Този страх“. Началото на тази травелогия е в първата половина на 80-те, когато авторът просто кръстосва Полша. И за него тя е terra incognita; това не е Полша, която знаем всички, а наниз от картини, „претекст“ – повод да изтръгнеш нещата от пейзажа, историята, реалността и да ги подредиш върху собствената си карта, да изградиш собствена „фантастична география“. Един въпрос витае обаче над читателя от началото до края на тази книга: защо авторът пътува по тези маршрути, по тези земи, изоставени от Бога, неизвестни никому; защо не избира заклинателните за пътешественици Париж, Лондон, Берлин, Ню Йорк, Сидни...? Отговорът не е еднозначен. Епидермалният е: „За мен това бяха обекти на картата [Париж, Лондон...], червени или черни точки, изгубени сред зелен и лазурен безкрай. Чистите звуци не ме привличаха. Историите, които се свързваха с тях, бяха фикция. Запълваха времето и убиваха скуката. В онези далечни времена всяко пътуване надалеч приличаше на бягство. Миришеше на истерия и отчаяние.“ Другото, по дълбочинно основание за пътешествията на Сташук, е свързано с темата за смъртта и безсмъртието, с основателния и основен въпрос защо живеем, и в крайна сметка със страха, „този страх“ от самотата и страха, че душата ни ще се разтвори в пространството и безкрая на хоризонта просто ей така, без следа. Тогава тръгваме и бягаме, превръщаме се в искейписти, търсим илюзията за безсмъртие зад бяло-червените бариери на граничните пунктове, „хитър вариант на тай-чи, тоест медитация в движение“. Сташук обича по особен начин циганите и циганския начин на живот, където и да е в Източна Европа ги търси, и тази обич без съмнение е свързана с неговите пътешествия и толерантността му към Другостта и Другия. „Изминах триста километра, за да видя всичко това. Нищо не се случваше. Бог знае какво очаквах: катуни от палатки, цвилене на коне, огнегълтаци? Винаги излиза, че съм идиот, защото печели действителността. Отгоре на всичко нямах пукнат грош. Да, Европа без граници е цигански сън и няма две мнения за това.“ „Обичам това балкански бардак“, е заключението от тази тирада, „а също унгарския, словашкия и полския, това чудно притегляне на материята, тази красива съненост, това презрение към фактите, това спокойно, последователно пиянство посред бял ден и тези замъглени погледи, които без усилие пробягват през действителността, за да се отворят без тревога към небитието...“

В отделните глави като в добър пътешественически роман ще намерим многобройни и интересни етнографски особености, географски реалии, обществено-политически подробности, малко народопсихология, лични приятелства и неочаквани срещи в деветте страни от Източна, Централна и Югоизточна Европа, които Сташук посещава.

В Унгария пият палинка, червено вино (със супа гулаш), а имената – боже тези унгарски имена! Тишакшермели, Нагихомок, Шарошпатак, Холлохаза, Палхаза, Мад, Кекед, Фюзер, Матесалка, Нагикалло... И ако сте чували Будапеща, Балатон, Токай, какво ще кажете за Шатораляуйхей? (Означава „палатка, разпъната на ново място“ – така е наречена една от главите в книгата, посветена на Унгария в началото на зимата.) Иначе този унил зимен пейзаж от Унгария със същия успех би могъл да бъде „в Гонч или където и да е другаде, в Полша, в Словакия, в Украйна“.

В Словакия пият боровичка (спиртна напитка от хвойна и кориандър), ядат картофени палачинки със задушен дроб и лук. Номинативно със Словакия е свързана и Словашката карта (главата „Словашката карта“). Освен пътеводител, тя е и нещо повече: например да видиш конкретността на войната на Балканите („нито телевизията, нито вестникът са в състояние да отразят нещо така конкретно като разстоянието“) или просто генератор на спомени, на сънища (защото когато прочетеш историите на България, на Унгария, на Украйна, на Словакия и Румъния, после едва ли ще ти се присънят цар Фердинанд, Василе Никола Урсу, нито Влад Цепеш, свещеник Хлинка или Тарас Шевченко).

Румъния е „моята Румъния – това временно братство на мерцедес, злато, смрад на кочина и трагични рожби на индустриализацията“ – всичко свряно на борда на ферибота за Галац.

Понякога е трудно да определиш къде свършва Молдова и къде започва Седмоград, наблизо е Унгария, Украйна... Пътищата са безкрайни, пресичат се и се губят в мъглата, повеждат те на стоп през най-дълбоката клисура в Европа, а пичът зад волана на стогодишното ауди е по къси гащи и потник, със златен ланец и чехли, тежък часовник и тъмнокафяв тен. „Беше от Сату Маре и не обичаше унгарците.“

Понякога поводът за пътуването тръгва от прочетеното, от една реплика на Емил Чоран. И тя ни отвежда до родното му място Рашинари (главата „Рашинари“). „Не можех да се примиря с това, че мисълта е абстрактна и трябваше да замина за Рашинари. През Горгани, през румънска и украинска Буковина, през Клуж и Сибиу стигнах до южния край на Седмоград. Току зад последните къщи на селото изникваха Карпатите. Буквално.“ Когато Чоран е бил малък картинката там е била пасторална; днес от Рашинари до Сибиу не се пътува с каруца, а върви трамвай. В кръчмите пият водка, бренди и кафета, бира „Урсус“ и „Силва“, пушат „Карпати“, „всички каруци имаха регистрационни номера“, а „джобовете ни бяха пълни с банкноти от хиляда леи с образа на Михал Еминеску и монети от сто леи с образа на Михал Смелия“ (по-късно ще видим други банкноти и монети, но те и други детайли типизират времето, което в разказа се движи ту напред, ту назад). Пътуването до Рашинари е връщане в миналото и паралел на това минало с настоящето, а резултатът от този паралел е доста неочакван: връщането в родното е начин да откриеш „огромността и непрекъснатата свързаност на света наоколо“ (като в село Розпуче), да откриеш нищожността на фикции като „Романиа Маре, Велика Сърбия, Полша от море до море...“ („Безнадеждна тъга на носталгията по това, което донякъде е било и сополива скръб за това, което е.“) и в крайна сметка – да откриеш себе си (като Чоран, като Сташук).

Албания. Ще я открием в главата „Шкиперия“. „Името Шкиперия произхожда от глагола „shqiptoj“, който означава „толкова, колкото произнесеш, кажеш“. На език, който никой не разбира.“ И още точни попадения: „Албания е самота.“; „Дори истинското ѝ име означава самота, защото освен на Балканите, почти никой не знае за нея.“; „Албания е стара.“; „Да, Албания е европейското „ай ди“, тя е страхът, който навестява нощем спещите Париж, Лондон и Франкфурт на Майн. Тя е тъмен кладенец, в дълбините на който трябва да надникнат тези, на които им се струва, че ходът на нещата е определен веднъж завинаги.“ Или както казва Фатос в кафе „Опера“ на площад „Скендербег в Тирана: „Welcome in bloody country“. Разбира се и многобройни точни определения и детайли, типизиращи тази страна: бункерите (600 000 на брой), планините, пътищата, питието „албански (черен) фернет“ и бирата „Тирана“, Исмаил Кадаре (носител на първата международна награда „Букър“), Енвер Ходжа, Скендербег (Георги Кастриота), столековите банкноти с образа на Фан Ноли, мизерията, боклуците, бездействието, безвремието, миграциите, славното минало и „остатъците от деветдесет и седма година“ (помните – пирамидите, Бериша, складовете с оръжие и стрелбите).

Молдова. „Молдова е като остров сред сушата.“ „Страната има триста километра в най-дългата си част и някакви си сто и тридесет в най-широката.“ И още подробности, отнасящи се до времето: „Средната заплата е двадесет и пет долара. Долърът е около тринадесет молдовски леи. Молдовските банкноти са малки и избелели. На всичките е Стефан Велики, а от другата страна някаква забележителност. Църква или манастир.“ „Най-евтините цигари „Астра“ струват около две леи, най-скъпите, „Марлборо“, около шестнадесет.“ В автобуса пият украинска бира „Черниховское“ в пластмасови бутилки от литър. Хората са общителни, дори наивни. Мислят, че живеят в Рая. Останалото – както навсякъде в европейския Изток – пустота, вечното „чакане на Годо“, тъжни баровци на припек пият молдовски коняк от водни чаши (но това е в „крайграничната дупка Кахул“), после – кучета, базар с цигании и ментета, краставици и домати, дини и пъпеши, след това села, които „започваха внезапно и свършваха като отрязани с нож“.

Следва Гагаузия и нейната столица Комрат. За наше (сякаш българско) сведение Сташук казва, че двестата хиляди гагаузи (православни от тюркската езикова група, дошли от Добруджа след 1812 г., когато Русия заграбва Молдова и я преименува Бесарабия) „биха могли да са побългарени турци или потурчени българи, никой не знае“. Подробности от пейзажа: шосетата са празни като летищни писти; Комрат е слабо забележим и едва се вижда; Миша – водачът на наратора, е „советской человек“, което изчерпва темата. В гагаузкото селище Баурчи, където нараторът отива на гости при хубавата Елена, е малко по-различно – топлотата на гостоприемството контрастира с карикатурните постсъветски елементи: „Баурчи беше истинският край на Революцията. Така изглеждаше. Не беше останало нищо, което да става за нещо, нищо, което нещо да струва.“ За себе си в този момент Сташук казва: „Чувствах се като натрапник, като идиот в свят, който не бях в състояние да разбера.“

Там някъде е и Приднестровието. Всъщност формално такава държава не съществува. Дължината на тая територия е горе-долу двеста километра, тясна „като някакво европейско Чили. В най-широката си част е тридесет и няколко километра. Малко ни беше страх да ходим там.“ Ще отбележим, че в призрачната държава, в Кабасна, се намират едни от най-големите оръжейни скрадове в Европа. И изобщо в Приднестровието, за разлика от „зелена и бедна Молдова“, е съсредоточена много „промишленост, енергетика, производство на оръжие и, разбира се, руснаци, които са сложили ръка на всичко това“. Парите като характеризиращ маркер: „За една лея даваха две приднестровски рубли. Банкнотата от пет рубли беше с размери пет и половина на тринадесет сантиметра. От едната ѝ страна беше, разбира се, Суворов, от другата – триетажен масивен блок в стила на шестдесетте години, а надписът отдолу гласеше, че това е завод „Квинт“, тоест, местното предприятие за производство на коняк, впрочем, съвсем приличен“. Т. нар. митничари, а и всички в тая измислена държава („непрекъснато се появяваха военни“) се вземат твърде насериозно, страдат от паранои на преследването и в края на краищата си казваш, че всичко е плод на въображението. Но не е. Явно „грузинецът“ „всичко е предвидил и планирал. Проектирал е разпадането на собствената си недоносена империя така, че да носи след себе си колкото се може повече хаос“.

Разбира се, тук няма да отделим място на всички места, страни и пътища, извървени от автора. Не е и необходимо, макар да са безкрайно интересни. Книгата сглобява наглед хаотично текстове, отнасящи се до различни държави, народи и истории; историите се преплитат като мрежа от пътища и пътеки, но все някъде и някога те свършват. В случая в делтата на Дунав, където авторът пътува до Тулча, за да отплава за Сулина. Там някъде „за пръв път в живота си видях минаре в Бабадаг“. Това е края на Европа, края на една култура и една цивилизация: „Чувствах как свършва континентът, чувствах ускореното дишане на материка, който захвърля задълженията си. Трябваше да останем с всичките си постижения, със своето проклятие и истерия и да гледаме как голият му гръб се плъзва под гладкия чаршаф на водата“. Иначе книгата финализира многозначно на граничния пункт в Конечна, през който Сташук се завръща: „Нямах усещането, че се връщам отнякъде. Веднага след завоя, в селото, започна мъглата“.

Досещам се колко трудно се пишат подобни книги. Не искат само пътища и шляене, но и много четене и систематизиране на информация после. Доста от текстовете в тази книги са предварително публикувани в „Жечпосполита“, „Тигодник повшехни“, „Красногруд“, „Пшекруй“, „Газета виборча“, но обединени и систематизирани в книжно тяло, те наистина звучат в романово единство. Какъв роман – не се наемам да определя, може би някаква онтология на пътуването, на географията (или обратното), някакъв вид дневник (като този „Х-тимен дневник“ на „философския контрабандист“ Мишел Турние), роман за толерантността и преодолените граници, пространства и времена, роман за историята, философията, религията и нравите... „Описвам миналото и пространството, защото нищо друго няма. Вечна Задушница.“ Донякъде напомня „Професия фоторепортер“ на Антониони. Но повече на есетата на Збигнев Херберт в „Натюрморт с юзда“, на текстове на Е. М. Чоран. И първоначалният подтик е някаква дреболия, която авторът пази и събира през годините на своите пътешествия – билет, снимка..., застинали късчета живот, които можем да доизмисляме и оформяме в истории. Тогава можеш да кажеш: „майната му на всичко и тръгвам за Абони, за онази дупка в центъра на Унгарската низина край Солнок, от един кучи гъз в друг.“ Като Джак Керуак. Като роудмувитата на Вим Вендерс...