Ивайло Иванов
Критически странници и леви бродници: Симпатии през плет!
Минко Бенчев, „Критически стран(н)ици”, София, изд. „Български писател”, 2010 г.

Първото, което се опитах, докато четях книгата на Минко Бенчев, беше за себе си да изясня, критиките на морална основа, с които е белязан почти всеки негов текст, релевантни ли са или не? Или, ако тази дума не му се харесва, те състоятелни ли са, основателни ли, или просто така си беснува – плод на старческо огорчение и омерзение от безкрайните и девиантни времена на прехода. И лично моят отговор е, „Да!”, но за това по-късно ще съобщим, а сега, да видим кой човек има правото на морална основа да критикува. Без съмнение, само този чиято собствена морална основа е здрава, който е чист по сърце, изстрадал, широко скроен, който пребивава в правдата, и по-нагоре от нея, като всеобемаща нейна сфера, слага добротата. Такъв човек ли е Минко Бенчев? Е, аз именно това съм и проучвал... Вгледах се в стари текстове, питах общи приятели и приятели на негови приятели, и трябва с прискърбие, но и с радост на сърцето да съобщя, че Минко Бенчев е именно такъв човек. Тоест, той е един от малкото останали хора, които имат правото да критикуват. На морална основа. Иначе, за литературна критика, той си има призвание от дете. С кое не съм съгласен от неговите критики обаче – защото един човек казва едно, друг – друго и нормално, приемливо, заповядано от режима е понякога да има и притърквания между нас. Първо, че Едвин Сугарев и Желю Желев са погубили селското стопанство. Как са го погубили те това селско стопанство? С нож и вилица?... Как?... Окнали го веднъж в ребрата, и то издъхнало като стар бродник и дописник на „Дума”, като стар глашатай. Не... опреснете знанията си по политическа икономия, пък била тя и на селото, нужни са за това задружните усилия на много хора, включително, на някои сътрудници на левия печат. Вие не харесвате либералния сектор, нали? Е, аз пък не харесвам консервативния, включително, и авторите, които сте обговорили с адмириращи думи. Половината от тях ги смятам за автори, втора ръка. Само Ивона Тачева и Красимира Зафирова лекичко ги отделям, вдигам ги с пинцетата встрани, защото те настина си заслужават и за поезията и прозата им трябва да бъде говорено. Но един Манол Манов, да речем, колкото и да е умрял и колкото да е бил свестен човек, той няма да стане по-голям поет, ако за него с адмирации се пише. Дето се вика, да се е родил по-талантлив, не съм му аз баял над гените, не съм го аз от чреслата на баща му израждал... Тук, по-скоро, се открива една втора, по-широка, ако не обратна перспектива, за която подобава и да поговорим по-добре. Чрез вашето творчество се открива така наречената „Средна гора в българската поезия и проза”, която е изградена от стволове и клони на автори, „средна ръка”. Това е положителният момент в книгата, тъй като тези автори, умрели или дишащи все още, пребивават в постоянна маргиналия, та в този смисъл, аз не го приемам толкоз като личен вкус, колкото като антиконформизъм, свързан с отстояване на правдата: вие пишете за тези автори, защото никой за тях не иска да пише. И като някакъв вроден или придобит рефлекс, срещу всичко, което официално е натрапвано и, най-вече, най-вече, срещу лекетата на либерализма. Една поредица от образи и топоси, срещу които придобих рефлекс и аз. Да, но ако един хуманитар е леке на либерализма, то един поет от същия сектор не е. Вие така сте замълчал по отношение на тази имена и топоси, че в кюпа все едно сте ги натикал всичките. Нищо, опресняван антураж от слугини отдавна се грижи за тях. То е все едно аз да река, „Нищо не ми харесва в СБП, аз ги наричам „петевите сладкопевци”, „будали на старото” и т. н. Е, не са всичките такива сладкопевци и не са в еднозначно-положителни отношения с Петев – известна дислокация и класово съзнато разслоение не са излишни и тук. Иначе, как сте, пенсийката стига ли, на село ли живеете и кога да очакваме нова книга от вас? Не са Едвин Сугарев и Желю Желев убили селското стопанство, ами го уби селското стопанство, най го уби това селско стопанство господин Филип Димитров...